“Сега, когато низостта ни залива, те гледат Небето, без да побледняват и Земята, без да се червят.” Генерал Дьо Гол
Намирам се на местата, над които някога е прелитал Жак Дорм. Утре ще видя мястото, където се е разбил един живот, който нося в себе си от дете. Неговият живот и този на жената, която го бе обичала. В блажения унес на изтощението тези отдавнашниживоти се възраждат зад клепачите ми, възкресяват разказа за един ден, един град, измисления спомен за една нощ. За онази нощ, през която дъждът бе наподобявал стакатото на кехлибарените мъниста…
„Земята и небето на Жак Дорм” е роман, замислен като своеобразно продължение и коментар на „Френското завещание”. Макар и по-реалистичен и фактографичен, в продължението на тази псевдоавтобиография, напълно в духа на постомодернистката игра с читателя, Макин разрушава дистанцията между текста и автора, подчертавайки превъзходството на автобиографичния мит над реалността.
Цитати:
…то е като при въздушен бой, невинаги решаващ е броят на самолетите, нито дори тяхното качество, решаващ е… Как да кажа? Решаващ е въздухът. Понякога усещаш, че въздухът те носи, играе в твоя полза. Въздухът или небето. Само трябва много силно да вярваш в тях и за него небето ще е по-важно от всичко останало… А той вярва в него.”
Намирам се на местата, над които някога е прелитал Жак Дорм. Утре ще видя мястото, където се е разбил един живот, който нося в себе си от дете. Неговият живот и този на жената, която го бе обичала. В блажения унес на изтощението тези отдавнашни животи се възраждат зад клепачите ми, възкресяват разказа за един ден, един град, измисления спомен за една нощ. За онази нощ, през която дъждът бе наподобявал стакатото на кехлибарените мъниста…
Жак Дорм. Успях да разкажа живота му с няколко кратки, прости изречения. Намирах се в състояние на такова униние, че едва чувах думите си. И единствено в това състояние бях способен да изкажа цялата мъчителна истина за този живот. Един авиатор, дошъл от далечна страна, среща жена от същата страна и в продължение на много малко дни в един град, от който скоро ще останат само развалини, те се обичат, после той заминава на другия край на света, за да кара самолетите предназначени за фронта, и умира, разбивайки се в един леден склон, под бледото небе на полярния кръг.
Разказах го различно. Не по-добре, но още по-накратко, по-близо до същината на тяхната любов.
Ние идвахме не само от едно необичайно място, но и от друга епоха, от времето, когато статуите все още мърдаха, движеха се и говореха, топли от течаща под бронза кръв. Трябваше, всички разбирахме това, да се научим да наваксваме времето, да извоюваме мястото си в чуждата реалност. Да се научим да забравяме.
В този момент аз изчезвам. Всички са прекалено уморени, за да ни броят. Слизам от хълма по другия склон, тичам към града. Не мога да си обясня причините за моето бягство. Може би презрение към важния посетител, който не благоволи да дойде. Или пък защото си представям щастието на останалите статисти, които вече са по домовете си и пият топъл чай сред близките си. Вероятно точно тази мисъл. Внезапното усещане за дома, за топлината, спокойствието му. Обикалям улицата, като се правя, че вървя като минувачите, влизам в един магазин, постоявам малко, смесен с тълпата на една автобусна спирка. С неразумната надежда, че животът им ще ме поеме в себе си, ще ме направи като тях. Някаква преграда, подобна на тънка ледена стена, ме отделя от тези хора… Оказвам се в една църква без никакво специално намерение, просто за да се стопля. Отхвърлянето на всичко, свързано с религията, е инстинктивно. Не обичам тези старици, които се кръстят и шепнат нещо пред опушените икони. Ехото под сводовете е неприятно, вледеняващо. Иконостасът потиска със сияйната си богата украса. И дори пламъкът на свещите не успява да раздвижи вкочанените ми пръсти, обгаря ги, щипе или пък се извива настрани. Спомням си как веднъж в сиропиталището извадиха от строя един ученик, за да го накажат за срамната му простъпка: старата му назадничава леля го завела тайно в църквата, за да го кръсти! Ние искрено презирахме това съкрушено рижо момче. „Една от тези старици”, си казах аз, гледайки сведените им сенки. Гласът на свещеника е малко жаловит и потреперва от студа. Не разбирам добре молебствието му, той приканва да се молим, да се молим за всички, за близките, за чуждите, за умрелите… Връщам се в сиропиталището едва за вечеря. Не мога да призная на никого, че първият ми опит да заживея сред другите се е провалил.
Движението на влаковете става неуверено, но не спира – единственото, което има значение. Композиции, устремени на запад: войници, снаряди, оръжия. Композиции на изток: осакатена, разкъсана в сраженията плът. Гигантската кухня на войната, огромен парен котел, който всяка минута трябва да се подклажда с тонове стомана, нефт и кръв.
Разбрал също, че спомените от войната дебнат най-вече в края на съня, когато изтъкавали за пилота небе, задръстено от стоманени конструкции, парчета кабели, клони, сред които самолетът си пробива криволичещ, непоносимо бавен път. Той често се будел, омотан в тези нишки. А денем го учудвала празнотата. Пустата уличка в Пор-Вандр, на няколко часа от последните изстрели, на няколко километра от бомбардираните градове и крещящите тълпи, отвореният прозорец на приземния етаж, жената, която гладела бельо и дъщеря й, която от улицата протягала в ръцете си кукла и я оставяла на перваза на прозореца, приятното свистене на водата под ютията, парата с трогателния вкус на щастлив живот. Щели да му трябват много месеци, докато свикне със зейналото ежедневно щастие, капана на забравата.
През тези седмици на изчакване често му се случваше да мисли за невъзможността да бъде обяснена войната; той си казваше, че в последна сметка всички щяха да говорят за нея, да я анализират, да обвиняват, да оправдават. Всички и най-вече ония, които нямаше да са воювали. И тогава всичко щеше да бъде ясно: неприятелите и съюзниците, праведниците и чудовищата. Годините на борба щяха да бъдат описани ден по ден чрез маневрите на войските и славните битки.
Но щяха да пропуснат най-важното: военното време създаваше множество военни минути и зад мащабните сблъсъци на фронтовете се криеше понякога един слънчев двор, един мартенски ден, един мъж в черно кожено облекло, който убива друг мъж, защото е бил обзет от желание да убива, и в същия този ден съществуваше един полковник Кримов, голият мъж, който бързаше да се насити на женска плът, преди да бъде разкъсан от картечен огън, и един младеж, стиснал със зъби жицата на телеграфа… Той бързо се оплиташе в спомените си и това го караше да заключава, че важното бе да запази в паметта си всички тези частици война, всички тези миниатюрни войни на забравените бойци.
Вятърът разнася смолистата задуха на степите, мириса на изгорял нефт и гъстия дъх на хората, струпани в стотици вагони. Капките, които започват да удрят по пода през процепа изведнъж се съчетават със звънтенето на мънистата на скъсаното колие. Телата спират за миг любовната си игра, дишането им застива и веднага отново става общо, загубва се в ритъма, градиран от желанието, оставя мънистата да се изнижат от конеца и да отброят времето.
Трябваше да съм го живял, за да усетя и дъжда, и блажената умора, попила в движенията на жената, която става, приближава се до процепа, стои, обгърната от хладината и влагата на бурята. Да усетя бавно изречените думи, покривани от шумното стичане на дъжда, да отгатна, че важна беше точно тази забавеност, а не смисълът на думите. Да усетя, че заличените слова, блаженството от забавените движения, ароматът на дивата череша, примесен с язвителността на светкавиците, всички тези неща, неостанали в ничий спомен, образуваха един важен живот, онзи, който двамата любовници бяха изживели истински, онзи, който бе обречен пръв да се стопи в забравата.
Това е един от завоите, които реката образува през пролетта, при топенето на снеговете и които степта попива на няколко глътки в лятната суша. Неговият мимолетен живот в момента достига своята пълнота. Водата изпълва догоре ефимерните брегове, мирисът на глина сякаш винаги се е носил над нея. А щом се потопи, тялото докосва дългите, здраво вкоренени стебла на жълтите водни лилии. Те остават цял час в това бавно течение, без много да мърдат, понечват да плуват, после спират сред плиткото водно пространство. Светкавиците без гръмотевици траят достатъчно дълго, за да се видят, за да види той жената с влажни коси и ръцете, галещи обърнатото към звездите лице. Да види притворените очи на жената. Да я види излегната на брега, чиято ситна, гладка пръст сякаш е затоплена в дълбочина. „Ако не беше войната, нямаше никога да я срещна…” Гласът на мъжа е и много близък, като шепот в ухото, и потънал в далечината на степите. Сигурно се чува дори там, на хоризонта, проблясващ от далечните, непоследвани от гръм светкавици. „Не, не това исках да кажа – поправя се той. – Разбираш ли, тази равнина, тази река, тази нощ, всичко това е толкова просто и всъщност на нас не ни трябва нищо друго. На никого не му трябва нищо друго. А ето че войната ще стигне дотук…” Той мълчи, усеща дланта на жената върху ръката си. Прелита птица, чува се приглушеното раздвижване на въздуха. Те имат чувството, че тази съвсем близка война вече е прекосила степите, унищожила е, убила е и накрая се е разнесла в празното пространство. Те скоро ще я изживеят, разбира се, и все пак една част от тях е вече отвъд, вече в една нощ, където неотдавна поставените стоманени прегради са само ръждясали развалини. Където вече се вижда само беззвучно искрящият хоризонт, звездата в един отпечатък от стъпка, пълен с вода, сведеното лице на жената, милувката на влажните крайчета на косите й. Една следвоенна, безкрайна година.
Беше студено, есенен ден, би казал човек. Хладен и мъглив майски ден. Те вървяха край една нива, пресякоха някакво село, чиито жители наскоро бяха евакуирани. Близостта на реката си личеше в мъглата по глухото ехо на празното пространство и мириса на тръстики. Една от утрините на техния живот… Те чувстваха, че това е моментът да се кажат важни, окончателни думи, думи за сбогом и надежда, но тези, за които се сещаха, им се струваха тромави и безполезни. Трябваше да признаят, че тази единствена седмица представляваше дълъг любовен живот. Че времето се бе заличило. Че бъдещата болка, отсъствието, смъртта нямаше да засегнат този живот. Трябваше да кажат това. Но те мълчаха, сигурни, че изпитват, почти до най-малкото потрепване, едно и също чувство.
Тогава нямах (не знам дали го имам и днес) по-добро определение за любовта от тази един вид безмълвна молитва, която свързва две същества, разделени от пространството или смъртта, в една постоянна интуиция за болките и радостни мигове, изживявани от другия.
Аз вървях до нея по изсъхналата трева, чието безкрайно вълнообразно потрепване хипнотизираше погледа с преливащите се едно след друго бледолилаво и златисто под напора на вятъра. Подробностите от нейното пътуване оставаха в паметта ми (което щеше, четвърт век по-късно, да ми помогне да открия местата, за които ми бе разказвала), но обзелото ме учудване бе предизвикано от друго. С целия си ръст един мъж, когото седмица преди това не познавах, се изправяше пред мен. Жак Дорм, чиято съдба усещах като едно цяло – живо и светло.
Всеки поглед към хората и света съдържа своята част истина. Този на тринайсетгодишния юноша, който вървеше в степта на Волга, не бе по-малко верен, отколкото преценката ми на зрял човек. Той дори имаше едно сигурно предимство, тъй като не познаваше анализирането, психологическото ровене, сантименталната реторика, действаше на блокове, цялостно.
Действителността често помиташе тези блянове. Но аз много държах на тях, казвайки си, че в този възраждащ се живот бих могъл поне да върна на Александра истинското й име. А също и езика й, в който, щом ми заговореше на френски, понякога се губеше по някоя дума или израз, и тя отчаяно ги търсеше, с едва доловима мъка в погледа. Разбирах, че не става въпрос за банално забравяне или за отслабнала старческа памет. Не, това бе абсолютна загуба, цял един изчезнал свят, родината й, която се изтриваше дума по дума сред покритите със сняг степи, където тя си нямаше никого, към когото да се обърне на своя език.
Пробивът на слънцето отслабва. Но самолетът все така се вижда. Различавам дори блясъка на пилотската кабина. Под стъклото й се отгатва отблясък на живот. Безмълвен живот, съсредоточен върху едно минало, от което скоро няма да остане нищо на тази земя. Живот, несръчно наричан от думите ни ту смърт, ту забрава, ту памет за хората.
Тогава се сещам за казаното от високия възрастен мъж, опитал се да определи този живот и разстоянието, отделящо ни от него: „…те гледат Небето, без страх и Земята, без да се червят”. В едно дълго мечтано и изведнъж намерено минало авиатор скача от кабината си и се изправя до самолета, сложил ръка на страничната част на едното крило. Аз съм безкрайно близък до неговото мълчание, отгатвам смисъла на погледа му, вперен към Земята. Стара дървена къща сред степите, една нощ през войната, бавните думи на жена, първите пристъпи на пролетна буря, една кратка любов, чиято вечност се изнизва сред търкалящите се мъниста на скъсано колие…
