Тринайсет разказа в първо лице за преживявания и събития, за несбъднати надежди на едно поколение, за което идеите на 1968 г. са най-добрите през всички режими след Втората световна война. Спомени за края на Втората световна война, Кристалната нощ. За края на една гладна зима, или спасението на семейство евреи в клетка на маймуна в зоологическата градина. За деня, когато е убит Джон Кенеди, или онзи, в който във Виена е отвлечен индустриалецът Палмер – от РАФ. За момента, в който Гърция печели европейското първенство по футбол. За падането на Берлинската стена, за терористичния акт на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк… Спомените се превръщат в история. С подкупваща интелигентност, по много убедителен начин Менасе изследва как тези случайни събития съвпадат с моменти от личната биография, без логично да са в зависимост. Така описанието на историята се слива с личното нещастие и щастие, често само кратък миг.
За подхода си като творец Менасе казва: Във всичко, което пиша, следвам изискването на Балзак: „Пиши за своя живот, по начин, който съвременниците могат да приемат, а следващите поколения – да разберат.”
Цитати:
Как може да си спомняш целия си живот? Лъжи! Вероятно това е определението за автобиография: диалектически лъжи в живота. Лъжата, която се превръща в увереност. Истинността, която накрая се превръща в лицемерие.
Виена е град на кулисите, човек не може да погледне зад всички, но когато стои пред тях, си казва: тук е имало нещо, какво има зад тях? Нищо. Отпред илюзията без битието, зад тях битието без илюзия.
Мерилин Монро била повече от секссимвол, символ за щастие, толкова общоприет, че човек вероятно би могъл да воюва за нея дори с копие. А майка ми била копие. И тя имала мечти, преди всичко мечтан образ за себе си: искала да бъде като Мерилин Монро, да изглежда така и да бъде обожавана като нея.
„Всичко възможно става действително, всичко действително е достойно да загине.” Хегел
