За книгата:
Животът на пианистката Ан неочаквано се обръща на 180 градуса. Тя е ревнива и подозрителна жена, която има много високи очаквания към мъжа до нея. Напразно. Разочарована от изневярата му, тя попада на приятеля си от детинство Жорж, който сякаш й дава сили да направи решителната крачка и да приключи с всички лъжи във връзката си. В един момент героинята просто изчезва – без банкови сметки, без мобилни телефони, без всякакви служебни контакти. Попаднала във вила „Амалия” на красив италиански остров, тя ще се опита да започне живота си съвсем на чисто, но възможно ли е да се избяга от миналото?
Режисьорът Беноа Жако адаптира Вила Амалия за киното (2009), с участието на Изабел Юпер.
Цитати:
Тези, които не са достойни за нас, не са ни верни. Така си мислеше тя в съня, който сънуваше. Ангажираността им с нас не поражда у тях страх или мързел, безгрижие, безделие, регресия, глупост. Наблюдаваме седящи на креслата си, изпънати във ваните си, легнали на леглата си, вцепенени или отсъстващи създания, за които вече не съществуваме. Не към тях извършваме предателство, като ги изоставяме. Тяхната инерция или оплаквания са ни изоставили преди да сме помислили да се разделим с тях.
Животът между жените и мъжете е непрекъсната буря. Въздухът между лицата им е по-наситен – по-враждебен, по-мълниеносен, – отколкото между дърветата или камъните. Понякога, твърде рядко, в красиви случаи мълнията наистина пада, наистина убива. Това е любовта. Определен мъж, определена жена. Те падаха назад. Падаха по гръб.
Радостите, които остаряват също като телата.
Вече искам да прекъсна всякакви контакти… искам да угася преживяното дотук.
Какво е сантиментален мъж? Човек, който обожава да не се храни сам. Само като си помислеше, че ще вечеря с Ан, се просълзяваше. Дори и да не плачеше в действителност, той си казваше: „Ще вечерям с нея. Чак се просълзявам.”
След няколко часа, прекарани с майка й, цялото ранно детство започва да се връща.
Всичката фрустрация, зависимост, възпитание, маниакални обсесии, отчаяние, омраза избиваха пак.
Цялата атмосфера отново се обтягаше като струна върху грифа на цигулка.
Всички радости, които си бе обещала на идване, отново се превръщаха в непоносими изпитания.
Тя свиреше съвсем изправена, със закръглени движения на ръцете и изключително силно. Не беше музика. Беше насилие, което изведнъж се отприщваше.
Точно тази вечер тя спря да плаче.
Последва състояние на безтегловност.
Странно състояние, при което тялото леко се отдалечава от себе си. При което всичко във вътрешния мир пресъхва. При което яснотата на разума, или поне празнотата, започва да се движи в пространството на черепа.
При което макар страданието да упорства, не причинява толкова мъка.
При което страданието причинява мъка сякаш извън самото тяло.
Февруари докосва пролетта.
– Хората чакат да дойде пролетта.
– Като бояджиите – каза той.
– Като цветята – каза тя.
Докато тлее, чувството на гняв изпълва торса с енергия, въодушевява мозъка, поддържа кроежите на душата. Поддържа погледа. Подкрепя часовете. Възбужда времето.
Тревогата се върна с тъмнината.
И нейният спътник – желанието за бягство.
Ан се бе превърнала в двойник на тревогата, която изпитваше всеки ден в мига, когато слънчевата светлина се свлича в нощта.
