Доналд Калшед
Вътрешният свят на травмата
Това е книга за вътрешния свят на травмата такъв, какъвто ми бе разкрит в сънища, фантазии и междуличностни борби на пациенти, участващи в психоаналитичния процес. Надявам се да илюстрирам как психиката откликва вътрешно на непреодолими житейски събития, когато животът във външния свят стане непоносим, какви модели на несъзнавана фантазия осигуряват вътрешен смисъл за жертвата на травма, когато съсипващи живота събития унищожат изцяло външния смисъл и най-сетне, кои са чудотворните животоспасяващи защити, които осигуряват оцеляването на човешкия дух, застрашен от унищожителния удар на травмата. Малцина автори са признали техните животоспасяващи качества или архетиповата им природа и смисъл. За прозрения по тези въпроси се обръщаме към ранния диалог между Фройд и Юнг, когато и двамата са се мъчили да разберат „митопоетичните” фантазни образи, бълвани от психиката като последствия от травмата.
Нашата главна хипотеза е, че архаичните защити, свързани с травмата, биват въплътени като архетипови даймонични образи. С други думи, свързаната с травма съновна образност представлява автопортрет на психиката, изобразяващ нейните собствени архаични защитни операции и така сънищата подпомагат лечебния процес, символизирайки афекти и фрагменти от личното преживяване, които до този момент са били невъзможни за представяне в съзнанието. Взети заедно, „митологизираните” образи изграждат това, което наричам архетиповата система за самосъхранение на психиката. Тази структура представлява универсална вътрешна „система” в психиката, чиято роля изглежда е защитата и съхранението на един неприкосновен личностен дух в ядрото на истинската същност на индивида.
Вярвам, че прозренията на Юнг за вътрешния свят на травмираната психика са особено важни за съвременната психоанализа, докато в същото време съвременната работа върху травмата изисква преразглеждане на юнгианската теория. Настоящият труд е усилие, от една страна, да се илюстрира стойността на приноса на Юнг, от друга страна, опит да се предложат известни теоретични преразглеждания, станали необходими по моя преценка заради откритията на изследователи и клиницисти, занивамащи се с травмата, особено тези от съвременните обектни отношения и себе-психологията.
Доналд Калшед е аналитик с частна практика и преподавател, член на института „К. Г. Юнг“ в Ню Йорк.
Цитати:
Думата „травма”, за да обознача всяко преживяване, което причинява на детето непоносима психична болка или тревожност.
Тези защити и тяхното развитие в несъзнаваната фантазия представляват фокуса на моето изследване.
Психоанализата отдавна е разбрала, че тези примитивни защити едновременно са характерни за тежката психопатология и също така (веднъж задействани) я причиняват. Но в нашата съвременна литература тези защити рядко получават каквото и да било „признание”, така да се каже, за това, че са постигнали нещо в опазването на живота на човека, чието сърце е било разбито от травма.
Малцина автори са признали чудотворната им природа – техните животоспасяващи качества или архетиповата им природа и смисъл.
Нашата главна хипотеза, че архаичните защити, свързани с травмата, биват въплътени като архетипови даймонични образи. С други думи, свързаната с травма съновна образност представлява автопортрет на психиката, изобразяващ нейните собствени архаични защитни операции.
Като предоставят тези „автопортрети” на собствените защитни операции на психиката, сънищата подпомагат лечебния процес, символизирайки афекти и фрагменти от личното преживяване, които до този момент са били невъзможни за представяне в съзнанието.
Взети заедно, „митологизираните” образи на „прогресиралата срещу регресиралата” част на егото изграждат това, което наричам архетиповата система за самосъхранение на психиката.
Първоначалната идея на Юнг за Селфа като централен регулиращ и организиращ принцип в несъзнаваната психика се нуждае от преразглеждане в условията на тежка травма.
Психотерапията с жертвите на ранна житейска травма обаче не е лесна нито за пациента, нито за терапевта. Съпротивата, оказвана от самосъхранителната система по време на лечението на жертви на травма, е чутовна.
Въпреки иначе добронамерената природа на нашия пазител/преследвач, в тези архетипови защити се крие една трагедия.
Травмираната психика се самотравмира.
Травмата не приключва с прекъсването на външното посегателство, а неспирно продължава във вътрешния свят на жертвата
Не е случайно, че нашата дисциплина се нарича „дълбинна психология”, но за да продължи да е дълбока, психологията трябва да държи под „око”, така да се каже, живота на човешкия дух, а превратностите на духа (включително неговите тъмни проявления) са документирани най-добре във великите символни системи на религията, митологията и фолклора. По този начин психологията и религията споделят един вид общ интерес към динамиките на вътрешния свят на човека.
Според моя опит усещането за реалността на психиката убягва много дори на опитния психотерапевт, защото означава да останеш отворен към неизвестното – към мистерията в сърцевината на нашата работа – а това е много трудно, особено в областта на травмата, където моралното възмущение бива толкова лесно предизвикано, а заедно с него и нуждата от прости отговори.
Психоанализата е започнала изучаването на травмата преди почти 100 години, но след това претърпява нещо като професионална амнезия по въпроса. В последните години има някои индикации, че професията се завръща отново към „парадигма на травмата”.
Дисоциацията е номер, който психиката сама изиграва на себе си. Той позволява на живота да продължи, като разделя непоносимото преживяване и го разпределя в различни отделения на ума и тялото, особено в „несъзнаваните” аспекти на ума и тялото.
Неспособността да се скърби е най-показателният симптом за ранна травма у пациента. Нормалният траур изисква идеализиран себе-обект, с който малкото дете се слива и около който всесилието на детето може първо да бъде изживяно – а после постепенно пуснато чрез това, което Хайнц Кохут нарича „поносимите пропуски в емпатията“ на майката
Архетиповите защити, следователно, позволяват оцеляването за сметка на индивидуацията. Те осигуряват оцеляването на човека, но за сметка на развитието на личността. Тяхната „цел“ така, както я разбирам, е да държат личностния дух в „безопасност“, но безплътен, капсулиран, или иначе казано, прогонен от единството тяло/ум – лишен от навлизане във време-пространствената реалност.
Юнг цял живот се е впечатлявал от парадоксалната роля на злото в избавлението на хората от тъмнината и страданието.
Тревожността, основана на несъзнавана фантазия, е това, което разцепва психиката. Акцентът е върху психичната реалност. Външното травматично събитие само по себе си вече не е разглеждано като патогенно – по-скоро неговата вътрешна репрезентация, афект или амплифицирано значение са разглеждани като източника на психопатологията.
Имаме склонността да преживяваме и умилостивяваме травматичните събития така, сякаш те са божествени, и го правим, защото травмата е събитие, ако използвам езика на Уиникът, чиято съкрушителна болка не може да бъде преживяна в сферата на всемогъществото, тоест не може да бъде символизирана
Ние протягаме ръце към „Бог” най-искрено, когато въображението ни се провали… да застанем пред едно събитие, за което нямаме метафори, е да застанем в храма на Господ.
Бавната еволюция на символните метафори изглежда е единственият начин, по който тежката травма може да бъде излекувана
Моментът, в който външният контрол бъде изцяло изоставен и настъпи вътрешната адаптация (когато дори смъртта като адаптация става мислима), бива възприет вътрешно като избавление, освобождение. Този момент вероятно бележи отказа от самосъхранение за човека и неговото самостоятелно включване в едно по-велико, може би вселенско състояние на равновесие.
Да чувстваш потенциал за живота си – споделен с възлюбения друг – е това, което определена група пациенти (обикновено наричани „шизоидни”) не могат да си позволят да изпитат в истинския свят – именно защото като деца техните зараждащи се копнежи към това са били травматично разочаровани. Връзките със света – опосредствани от значимите други – са били прекъснати и надеждата е била изгубена.
Вещиците се свързват с психичната вцепененост – неспособност да се изпита болка. Можем да ги разберем като представляващи способността на психиката да упоява себе си, да се дисоциира, замръзва, или да хипнотизира егото отвътре.
Това е значението на „доволни и честити“ в нашите вълшебни приказки – да живееш нито в блаженство, от една страна, нито в куха „реалност“, от друга, а да живееш в един свят, където стената между въображението и действителността пада и се превръща в една гъвкава граница.
Във фантазията, „кучето е куче е куче“. Фантазията „няма поетична стойност“, докато в истинската мечта има поезия, тоест един пласт на смисъл, свързан с минало, настояще и бъдеще и с вътрешната и външната реалност. Фантазията следователно няма смисъл. Тя не може да бъде разтълкувана
Нищо не поддържа „пристрастяването към преноса“ така, както продължителният отказ да се издаде какъвто и да е недостатък или лична подробност пред пациента, който отчаяно се нуждае от контакт с действителността на своя партньор.
Аналитиците, които са винаги съчувстващи, никога не се конфронтират с пациентите си и запазват идеализирания си образ възможно най-дълго, държат пациентите си (и себе си) в един кристален дворец извън живота и неизбежното му страдание.
Всички лекуващи богове са ранени богове.
Последният вик на Христос означава не само „Боже мой, защо си ме изоставил?“, но същевременно и „Боже мой, защо си изоставил себе си?
Това парадоксално е и апелът на Луцифер, когато научава намерението на Бог да стане въплътен, и представлява космическият протест на духовно идентифицираното его, което до този момент отказва да се въплъти.
Колко важен е Ерос в смъкването на Бог долу в човешкото сърце и колко много божественото явно се нуждае от човешкото, за да стане истинско.
Тъй като егото е незряло, не могат да бъдат допуснати добри и лоши чувства към една и съща майка. Това може да се случи само постепенно.
Детето е гранично понятие, простиращо се между потенциалната цялостност на Селфа и неговото осъществяване в света на реалността и на егото. То представлява вечното във времето. Свързва действителния свят и този на въображението и носи обещанието, че нетленният нуминозен свят би могъл да открие живот в този свят. Именно по тази причина детето е почти универсалният отговор на митологията на въпроса „Проявява ли се Бог в историята?“ Като Моисей, като Христос, като Буда, като Кришна, отговорът винаги е божественото дете.
Точно това разцепване между егото и Селфа е наследството от ранната травма
Предпочитането на фантазията е може би централният проблем при всички зависимости. За нашата кралица е „още една роза“, за зависимия може да е още едно питие или доза кокаин. Това компулсивно предпочитание на самоутешителна фантазия и съпътстващият го отказ да живееш в рамките на човешката действителност и да понесеш нейните ограничения се констелират негативно и изваждат на повърхността даймона.
Свободата на избор е самата същност на живота. Имаме един велик дар от Бога и това е да избираме. И ние винаги се отдаваме на избирането. Ако обърнем внимание на едно нещо, сме избрали да му обърнем внимание. Ако обичаме някого, сме избрали този човек за обичане. Това присъства във всеки акт на човечеството.
Когато хората изоставят свободния избор, се появяват демоните. Демоните са в един смисъл тъмната страна на природата, която избираме. Ако изцяло спрем да вярваме в силата си [на избор], тогава могат да ни сполетят други сили. С други думи демонът за мен е негативната страна на свободния избор. Демоните идват, когато хората се предадат…
Също както в медицински смисъл сме заобиколени от опасни микроби, така и духът ни трябва винаги да се бори с меланхолията, липсата на вяра, злобата, жестокостта и всякакви неща. Самата същност на демоните е меланхолията. Защото е самата противоположност на надеждата…
Надеждата е, че животът не трае вечно, кризата не трае вечно, и зад всичката тази криза, зад всичката тази тъмнина, има една ярка светлина. Трябва да се борим, но не сме изгубени, защото силите, които са ни създали, са всъщност добри сили.
Фройд е казал, че задачата на анализата била да трансформира невротичното страдание (с доминирането му от принципа на удоволствието) в обикновено нещастие.
Повечето от нас като терапевти сме толкова впримчени в нуждата да предоставяме емпатично отразяване и целебно приемане, че се затрудняваме да сондираме рана, която е отворена. И все пак, както знаем от медицинската практика, дълбокото излекуване не може да се случи, освен ако наскоро отворената рана не бъде напълно почистена.
