Лейла Слимани
Уханието на цветя в нощта
След роман за героиня нимфоманка, награда Гонкур за роман по истински случай, адаптиран за големия екран, и между два тома на семейна сага, Лейла Слимани приема ново предизвикателство. Макар да предпочита писането в усамотение, тя приема предложението на своя издател да пренощува в “Пунта дела Догана”, старата митница във Венеция, в художествената колекция на фондация “Пино”, чиито модерни експонати не є говорят почти нищо. Защо все пак приема? Че и да напише книга за това. Всъщност, съблазнява я идеята за затвореността, към която е пристрастена…
В тишината на залите, освободена от погледите на другите, тя постепенно се оставя да бъде завладяна от емоциите, възприятията и спомените, които определени творби є внушават, изгражда мост между изкуството и литературата. Съзерцанието на някои от тези произведения насърчава една интроспекция в професията писател. Тя разсъждава също върху своя произход и двойна култура между Мароко и Франция. Извиква миналото, пълно с емоции и с интензивното ухание на жасмин, цветето на нейното детство. Разказва за своя някога несправедливо хвърлен в затвора баща и за яростта да пише като акт на отмъщение и същевременно като форма на съпротива, заради скъпо придобитата свобода, защото никога не забравя затворничеството на жените в Мароко…
Текст, толкова богат, колкото и ценен, който още веднъж потвърждава таланта и блестящата личност на Лейла Слимани.
—————
Това е най-добрата й книга, защото за първи път тя постига лекота и свобода, разказва, доверява с истинска освободеност и искреност. Сякаш изведнъж Лейла Слимани се роди и се превърна в писател. (Фредерик Бегбеде)
“Уханието на цветя в нощта“ е интелигентност, интензивност и сила. Химн на свободата и литературното творчество. Страхотна книга. (Goodreads)
От същата авторка в Леге Артис:
Нежна песен (2017)
В градината на змея (2017)
Цитати:
Моето име е нощ. Това е значението на първото ми име, Лейла, на арабски. Но се съмнявам да е достатъчно, за да обясни много рано появилото се у мен влечение към нощния живот. Денем всеки се държеше според онова, което се очакваше от него... А сетне идваше нощта…
Писането е дисциплина. То е доброволен отказ от щастието и радостите на ежедневието… Да пишеш, означава да се възпираш, но точно тези спирачки пораждат възможността за една огромна, шеметна свобода…
Когато консерватизмът се надигне и фанатизмът оплете едно общество в мрежите си, човек прекарва живота си в лъжа.
Можем да живеем на място само ако имаме възможността да го напуснем, да си тръгнем оттам. (Л.С.)
