Е.-Е. Шмит
ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ВРЕМЕТО
4. Светлината на щастието
След потопа, строежа на Вавилонската кула и Египет на фараоните, Ерик-Еманюел Шмит продължава своето възхитително и лудо прекосяване на времена чрез тримата си безсмъртни герои: Ноам, Нура и Дерек.
Как да се излекуваме от насилието на света и любовта? Трябва ли да изберем самотата или да рискуваме да изгорим в светлината на щастието?
Едно пророчество от Пития от Делфи, среща с пленителна атинянка… – това предопределя съдбата на Ноам, който пристига в Гърция през V век пр.н.е.
Люлка на демокрацията, философията, театъра и Олимпийските игри, Република Гърция позволява на Ноам и Нура да се срещнат с очарователни исторически личности, които Шмит изпитва удоволствие да сваля от пиедесталите им, за да ги представи в цялата им сложност. В изложението участват поетесата Сафо, лекарят Хипократ, стратегът Перикъл, пълководецът Алкивиад и преди всичко неговият наставник, философът Сократ.
Ще успее ли Ноам, този чужденец, да завоюва мястото си в този град на всички чувствени и любовни възможности, където се раждат демокрацията, театърът и философията, за да участва пълноценно в живота на града, в празненствата, в състезанията по красноречие, дори в Олимпийските игри, които започват няколко месеца по-късно?
От името на пишещия Ноам, авторът показва блестяща ерудиция в бележките под линия, където преплита връзки между епохите, а с това романът става по-завладяващ и придобива пълния си размах.
ЦИТАТИ:
Атина беше спряла да процъфтява, тя гаснеше…
Тази цивилизация отказваше да приеме упадъка, на който са обречени всички неща: тя желаеше да пребъдат както красотата, така и мигът. Възпяваше мимолетната прелест и я улавяше, за да ѝ придаде същността на минералния свят. В нея имаше нещо от ненаситната жажда по вечността. С една дума, колкото мъдра, толкова и налудничава, Атина беше човешка.
Времето на мира или времето на войната? Понякога се питам за кое от двете хората мислят, че е в реда на нещата… Моята природа дава превес на мира, тъй като животът ни е подготвил немалко трудности и насилие и не е необходимо и ние да добавяме други; подозирам обаче, че се отличавам от мнозинството, тъй като за няколко хилядолетия преживях повече периоди на военни сблъсъци, отколкото на примирия. Направо човек да реши, че конфликтът е основата, върху която се изгражда всичко останало… Въпреки че стълкновенията са разнороден елемент, който смущава спокойствието, те задават обичайния ход на нещата и прекратяването им се проявява като изключение. От погледа на вековете, мирът се свежда до интервал между две войни.
Усещането за изтичане на времето ни кара да измерваме значимостта на настоящия момент. Идеята, че един ден всичко ще приключи, подсилва щастието вместо да го омаломощава. Подобно на солта, която прави по-вкусни ястията, чувството за уязвимост прави хората по-добри, по-нежни. Обичат се повече, когато ги дебне смъртта.
В каквото и да са искали да ни накарат да повярваме египтяните, никой не държи ключа към тайните на смъртта. Заяви ли някой претенцията, че знае какво представлява тя – небитие, отвъдно, ад, рай, чистилище, свят на сенки, долна земя или царство на вечността, – то той излиза извън рамките на човешкото познание и се оказва, че е измамник. В това отношение споделяме единствено неведението.
Липсата на благоприличие винаги ме е привличала, най-вече у жените. Самоувереността да не приемаш установените норми, храбростта на онези сред тях, които мислят и се държат както им се иска, заявяването на презиращата пречките свобода добавя към чара на жената блясък, който винаги ме е опиянявал.
И от моята работна стая, където сега, две хиляди и шестстотин години по-късно, пиша тези редове, се питам дали не трябва да смятаме Сафо за предвестничката, проправила път на онези, които по-късно щяха да бъдат наречени автори. Да, със сигурност – първият писател на човечеството беше писателка.
Човешкото същество е устроено така, че се отърсва прекалено бързо от всякаква вина и като прехвърля грешките си, ги приписва на другите.
Да смяташ, че вече не си спомняш, означава, че продължаваш да си спомняш.
Идеално съшитите в едно цяло изречения можеха да променят хода на нечий живот, но те бяха и в състояние да създават реалности – война или мир, злочестина или радост. Нищо не се ценеше повече от красноречието. Игнорирането на реториката, тази техника за убеждаване, подкопаваше устоите и на най-слабата амбиция, словото представляваше един от инструментите на властта.
Голотата беше престанала да ме притеснява. Ако някои твърдят, че тя въдворява равнопоставеността на индивидите, че избягва парадирането с богатство чрез бижута, аксесоари и официални дрехи, дълбоко се лъже. Голотата не се свежда до липсата… на дрехи, а до наличността на тяло.
Войната… Атиняните бяха измислили непозната преди това политическа система, която отхвърляше природния закон на правото на по-силния, но не бяха успели да премахнат насилието. Нима войната щеше да съществува, докато има хора?
Изворите на смеха, са най-често кладенци от сълзи.
Вековете текат, но хората не се променят: поддават се на заразата на ревността. В нейно име се карат, правят си сцени, разделят се, убиват. Каква заблуда! Никое чувство не се промъква така прикрито, както ревността: първо се опитва да мине за част от любовта, после за страх от изневярата, докато може да бъде сведена просто до липса вяра в самия себе си. Ревността подлъгва и по един втори начин – обладаният от нея търси причината в другия, докато тя е в самия него.
В мига, в който описа Атина като модел, на който е отсъдено да просъществува и в идните векове, го бях заподозрял, че не нахвърля портрет на бъдещето, а че вече изпитва носталгия. Атина беше спряла да процъфтява, тя гаснеше…
Отслабването на здравето или неговото равновесие не са състояния на духа, а състояния на тялото. В тази област няма Зло, има само болести.
Не се залъгвайте – ние сме във война. Мирът впрочем не съществува. Познаваме само някои привидности с неговото име. За да може един ден мирът да се превърне в реалност, би трябвало хората не само да го пожелаят, но и да мислят за едно и също нещо, докато говорят. Само че никой не му придава смисъла на останалите… В действителност хората, особено лидерите и властимащите, чакат от мира печалба, равна на онази от войната: техните облаги, тяхната безнаказаност, запазването на техните привилегии, тяхното моментно удоволствие за сметка на спасението на човечеството или на идните поколения. Нека се разделим с въпросната илюзия за мир и да вземем участие в същинската война, онази, която започна без предупреждение и която трябва да спечелим.
Кой е врагът ли? Самите ние – това арогантно и безотговорно човечество.
Човешкият демон се появява винаги в компанията на брата си близнак – на човешкия гений.
Да обичаш, означава да действаш с мисълта, че щастието на друг един човек е от по-голямо значение от твоето собствено. Саможертвата е в самата същност на любовта. Тя изисква едно двояко самоотрицание – да изоставиш егоизма и да отхвърлиш личното удоволствие.
Колкото и да не им се нрави на големите умове, които смятат, че стоят над случайните обстоятелства, политиката е също така въпрос на климат и релеф.
В театъра няма смърт. Привиденията са живи, а отсъстващите се явяват на срещата. Вселявайки се в тялото и гласа на актьорите, изчезналите се връщат сред нас.
Ние всички сме способни да се държим като чудовища, само глупаците и подлеците, надянали дрехите на почтеността, претендират за обратното. Аз съм способен и на най-лошото. Както и ти. Ето защо театърът ни лекува: като ни ги представя чудовища, той дава живот на нашите собствени, но и ни прочиства от тях. Със самото им освобождаване той освобождава и нас. Предлага пречистване.
Война, която продължава прекалено дълго, е война, която започва да буксува в калта.
