СНЕЖНАТА ПАНТЕРА

Тесон, Силвен
СНЕЖНАТА ПАНТЕРА
роман

Поредица Безкрайна проза
Превод Евгения Динкова
Излязла от печат Октомври 2020
146 с., м. к.
Цена 13 лв.
ISBN 978-619-7516-19-7

Пантерата, както езическата мисъл, снове из лабиринта. Неуловима тупти, настроена на вълната на света, празнично накичена. Красотата й светва и угасва в студа.

13.00 лв.

Категория:
   

За автора

Тесон, Силвен

Тесон, Силвен

Силвен Тесон (род. 1972), по образование географ, е френски писател, журналист, човек на киното, но най-вече пътешественик и търсач на приключения. През 1993 заедно с приятеля си Александър Пусен извършват на велосипеди обиколка на света, пак заедно през 1997 правят голям преход през Хималаите, от Бутан до Таджикистан. С Присцила Телмон, пътешественичка като него, изминават на кон три хиляди километра от Казахстан до Узбекистан. През 2004 се впуска сам по стъпките на бегълците от гулага, следвайки пътя от Сибир до Индия изминат от героя на книгата «Дългият марш» на Славомир Равич. През 2010 осъществява друг свой замисъл - прекарва сам шест месеца в дървена хижа на брега на езерото Байкал.

Силвен Тесон пише не само пътеписи, но и разкази, коментари към документални филми, сътрудничи на списания като Grands reportages и Figaro Magazine, сам е заснел редица документални филми за телевизионния канал France 5.

През 2009 за разказа си Живот преспан навън спечелва наградата Goncourt за най-хубав разказ, през 2011 наградата Médicis Essai за есето В Сибирския лес, през 2015 наградата Le prix des Hussards за пътеписа Березина, описващ връщането му с мотоциклет от Русия, по същия път, по който армията на Наполеон се оттегля след разгромяването й там ; през 2019 наградата Renaudot за романа Снежният леопард, разказващ за дебненето, с цел да бъде заснето, на едно от най-редките животни на света по тибетските плата.

В творчеството и в живота пътешествията за Силвен Тесон не се свеждат само до любознателност и пътешественическа страст. Пътеписите му са не само възхвала на странстването, а се осмислят от дълбоки стойностни измерения. Във века на ширещата се безотговорност и недалновидност спрямо земните ресурси те постоянно ни връщат към мисълта, че човечеството е длъжно най-сетне да прогледа и да не обременява планетата със себе си. Рядко срещаният талант и романтичен привкус превръщат книгите му в чудесна литература.

Дебненето като облог и като вътрешно приключение,  причакването при минус трийсет градуса на едно легендарно животно, укриващо се по тибетските плата, ето какъв е сюжетът на последната книга на Силвен Тесон «Снежната пантера» с награда Renaudot (2019). Книгата разказва, как една «банда на четирима», съставена от фотограф-натуралист, неговата приятелка, един философ и автора тръгват на път към висините, като основната им цел е да снимат, да удостоят с внимание природата, да събудят надеждите за нейното съживяване, да припомнят колко мимолетна е възхитата от нейната красота. На тези стойности С. Тесон набляга, към тях неотклонно се връща, мечтаейки за отказ от извратения според него прогрес. «Животните са олицетворение на чувствеността, на свободата, на независимостта: на това, от което сме се отказали», пише той.

Пантерата, както езическата мисъл, снове из лабиринта. Неуловима тупти, настроена на вълната на света, празнично накичена. Красотата й светва и угасва в студа. Опъната сред мъртвите неща, тиха и опасна, мъжествена въпреки женското си име, двусмислена като върховна поезия, ненадейна и непридирчива, пъстра, меденозлатиста: такава е пантерата.

На противоположния полюс на консуматорското общество Силвен Тесон отдава чест на самонаблюдението, бавния ритъм, радостта от общуването с природата. Теми в духа на времето. За този географ по образование екологията – като начин на живот, а не като политически лозунг – е единственият възможен начин за борба срещу загрозяването на света. Така Тесон ни предлага учебник по съпротива, настолна книга за живота в съвременния свят.

Силвен Тесон е от авторите, които с всяка своя поредна книга печелят все повече съмишленици, но този път «успехът е действително зашеметяващ. «Снежната пантера» е  преиздадена пет пъти. Как да обясним успеха на един писател движещ се против течението, обикалящ от двайсет години  света? Безумен мечтател, луда глава, самият той отдавна се е превърнал в герой от роман. Макар че неведнъж се е подвизавал по покривите на катедралите, един ден  пада, катерейки се в Алпите по къщата на близък приятел. Със строшен гръбнак, само на 42 години, едва се възстановява и отново поема по света. 

ЦИТАТИ:

Ненадейното никога не идва само, налага се да излезем насреща му.
Движението опложда вдъхновението.
Скуката върви по-бавно от бързащия.
Съществува връзка между изминатия път и това, което ще се случи. Застояването на едно място е генерална репетиция на смъртта.

Молитвата, отправена към Бога, се издига във висините. Дали ще отговори? Съществува ли изобщо? Дебнейки от засада, знаем какво очакваме. Зверовете са богове, които вече са се появявали. Никой не оспорва съществуването им. Ако дойдат, това ще е наградата. Ако не, ще прекратим засадата, с намерение да продължим на следващия ден. Тогава, ако звярът се появи, ще празнуваме. Ще приветстваме този другар, чието съществуване е действително, но чието появяване е несигурно. Дебненето е крехко вероизповедание.

Може да се скъсаш да кръстосваш света – и да не забележиш обитателите му.

Животът е име, дадено на избиването, а също и реквием за слънцето. Ако действително някакъв Бог е водещото начало на тоя карнавал, би трябвало да има по-висша съдебна институция, за да го даде под съд. Това, че е дарил живите създания с нервна система, е върховно изобретение по скалата на извращенията. То ръкополага болката като принцип. Ако Бог съществува, неговото име е „страдание”.

Всяко животно представляваше блещукане на изгубения първоизточник.

Зверовете въплъщават чувствеността, свободата, независимостта: всичко, от което се бяхме отказали.

Ние, човеците сме осъдени само да минаваме по тия места. За нашата раса по-голямата част от земното кълбо е недостъпна. Слабо пригодени, без специализация за нищо, единственото ни смъртоносно оръжие е разумът. Той позволява всичко. С интелигентността си можем да подчиним света и да си изберем естествената среда, в която да живеем. Разумът прикрива нашето слабоумие. Нещастието ни се състои в това, че не съумяваме да решим къде да бъдем.

Дефиниция за човека: най-преуспялото създание в историята на живата природа. Като вид не е заплашен от нищо: изсича горите, строи, разпростира се. След като се е разпрострял, се струпва да живее на едно място. Градовете му се издигат до небето. “Да живееш на света като поет”, бе казал един немски романтик от XIX век. Красив проект, наивно пожелание. Не се беше сбъднало. В тия кули човек от XXI век обитава света като съсобственик. Бе спечелил играта, грижеше се за бъдещето си, с бинокъл се взираше в най-близката планета, която да поеме излишъка. Още малко и “безграничните пространства” ще станат отпадъчна зона.

Зверовете съжителстват едни с други, понасят съседите си, но не дружат с тях. Не бива да бъркаме едното с другото: добро правило за съвместен живот.

Птиците не пеят от суета.

Носеше хералдиката на тибетския пейзаж. Козината й, мозайка от злато и бронз, принадлежеше на деня, на нощта, на небето и земята. Бе насъбрала в себе си хребети, ледников сняг, сенки от теснината и кристал от небето, есента по склоновете и вечния сняг, трънаци по стръмнините и храсти пелин, златото на степите и плащеницата на ледовете, агонията на дивите овни и кръвта на дивите кози. Тя живееше в руното на света. Беше облечена с представи. Пантерата, снежният дух, бе с рокля от Земята.

Бе искал времето да му предостави онова, за което пътешественикът се моли, тръгвайки на път: основание за живот.

Задачата на човека: “Да живее достойно в несигурното”.

Зверовете от долината и по света живееха отвъд доброто и злото. Те не утоляваха каквато и да било жажда за превъзходство и власт.

Тяхното насилие не беше бяс, тяхното ловуване не беше заграбване.

Смъртта за тях беше просто храна.

Напрегнатостта, с която се стремим да се насладим на нещо, е молитва, отправена към отсъстващите. Те биха били доволни да са тук.

Пантерата, както езическата мисъл, снове из лабиринта. Неуловима тупти, настроена на вълната на света, празнично накичена. Красотата й светва и угасва в студа. Опъната сред мъртвите неща, тиха и опасна, мъжествена въпреки женското си име, двусмислена като върховна поезия, ненадейна и непридирчива, пъстра, меденозлатиста: такава е пантерата.

Ако от нашето съществуване на Земята се очаква да остави своя дял красота, и ако животът е игра, устроена във вълшебна градина, изчезването на дивите животни е ужасяваща новина. Най-лошата от всички новини. Посрещната с безразличие. Железничарят защитава железничаря. Човек има грижата за човека. Хуманизмът е профсъюзно движение, като всяко друго.

Много от нас, в пещерите и в градовете, не мечтаят за свят с увеличени възможности, а за свят на справедлива подялба, за родина прославяща хубостта на света.

Никой извор не знае на какво е способен.

Очакването е молитва. Нещо ще дойде. А ако не дойде, значи че не умеем да гледаме.