ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА

Примерът на собствения живот винаги е по-решаващ отколкото словото. И човек трябваше да се запита и постоянно трябва да се пита, дали това не е далеч по-важно, отколкото да се пишат книги и да се изнасят сказки: да реализираш съдържанието в своя собствен живот. Реализираното е също и доста по-въздействащо. Словото самичко не може кой знае колко.

Удоволствието само по себе си не е нещо, способно да придаде смисъл на съществуването; значи и липсата на удоволствие също не би могла – а това го виждаме вече и сега – да отнеме смисъла на живота.

Въпросът не може да гласи: „Какво още мога да очаквам от живота?”, а вече е позволено да бъде само: „Какво очаква животът от мен?” Каква житейска задача очаква мен?

Самият живот не е нищо друго освен да бъдеш питан, цялото ни съществуване не е нищо повече от едно отговаряне – една отговор-ност на живота. Но при такава постановка на мисленето сега вече нищо не може да ни уплаши – нито бъдещето, нито привидната липса на бъдеще.

Работейки, придаваме смисъл на живота, но и обичайки – и в края на краищата: страдайки. Защото това, каква позиция заема човек спрямо ограничаването на възможностите му за живот, доколкото те засягат дейността и живота му, как се отнася към това ограничение – как понася живота си под гнета на такова ограничение, във всичко това той може да осъществи още ценности.

Който се бунтува срещу съдбата си – значи срещу онова, което наистина е безсилен да промени, и което със сигурност не може да промени, той въобще не е проумял смисъла на цялата съдба. Съдбата действително е иманентна част от целостта на нашия живот, и от тази цялост не може да се откърти дори и най-мъничката част от съдбовното, без да се разруши цялото, обликът на нашето съществуване.

Щом животът има смисъл, страданието също има смисъл: Следователно и страданието, доколкото е налице необходимо страдание, дава възможност за нещо, изпълнено със смисъл. И като такова то наистина бива признавано и почитано навсякъде.

Фактът и наистина единствено фактът, че сме смъртни, че животът ни има край, че времето ни е отброено и възможностите ни са ограничени – това е реалността, която ни кара да си мислим, че въобще има смисъл: да предприемем нещо, да използваме дадена възможност и да осъществим нещо, да изпълним нещо, да използваме времето и да го запълним. Смъртта ни заставя да го правим. Смъртта на първо място представлява фонът, на който нашето присъствие на земята е тъкмо носене на отговорност.

Онова, което – използвайки сгодния момент – успяваме да осъществим, и то е спасено завинаги в реалността, в една реалност, в която то е „настанено” само привидно, като се е превърнало в минало: в нея именно то наистина е подслонено, напълно в смисъла на „съхраняването”! В този смисъл оставането в миналото дори е най-сигурната форма на съществуване изобщо. На битието, което сме спасили по този начин в „миналото”, „преходността” вече не може да навреди по никакъв начин.

Страданието е дотолкова нещо чисто човешко, приемано вече като неотделимо свързано с човешкия живот, че при определени обстоятелства тъкмо не-страдането може да бъде болест.

Неспособността да страдаш в крайна сметка е симптом.

Цялото страдание всъщност си е неразделно от живота. Защото ако някога се запитаме – и то честно и сериозно, дали бихме искали да зачеркнем тъжните преживявания от миналото на живота си, и на любовния си живот, дали бихме искали да се лишим от всичко онова, което ни се е случило и ни е изпълнило със страдание, което сме „претърпели”, тогава навярно всички бихме казали Не. Защото някак си знаем как именно в тези макар и преизпълнени с нерадост епизоди и периоди от живота ни сме израствали и узрявали вътрешно.

Осъществяването на смисъла е възможно в три главни посоки: човекът би могъл да придаде смисъл на живота си първо като върши нещо, като действа, като твори нещо – като превръща в реалност едно произведение; второто обаче е като преживява нещо – като обича природата, изкуството, даден човек; и трето – в края на краищата човек може да придаде стойност на живота си дори тогава, когато не му е била дадена възможност да го направи нито в първата, нито във втората посока, може да открие смисъл – и то тъкмо когато вземе решение каква нагласа да си създаде към непроменимото, съдбовно, неизбежно и неотменимо ограничение на неговите възможности, как да се държи, как да поеме върху себе си този тежък жребий.

За никой външен успех, за никакъв ефект, бил той биологичен или социологически, там, в светския живот, няма гаранция, че ще ни надживее или пък, че ще бъде вечен. Обаче вътрешният успех, вътрешното изпълнение на смисъла на живота е нещото, което – ако изобщо бъде осъществено, е постигнато „веднъж завинаги”.

Именно тази човечност у лекаря открива първо човешкото у болния (което е от значение преди всичко при психиатъра) – и освен това събужда човешкото у пациента (което отново е от решаващо значение главно в психиатрията).

Със сигурност: смисълът на нашия живот в немалка част се състои точно в това, каква нагласа си създаваме към външната си съдба, как се държим спрямо нея, там където вече не можем да я моделираме, или където от самото начало е непроменима. Но продължавайки нататък, сега трябва да се запитаме дали не би било възможно да си мислим, че самата тази чиста, истинска съдба, а и всичко извън нея, всичко случващо се в света там навън, има някакъв смисъл?

В лагера самите ние бяхме нищото – още приживе вече бяхме мъртви. Ние нямахме никакво значение; не само виждахме нищото – ние бяхме това нищо. Нашият живот не струваше пукната пара, нито смъртта ни. Тогава нямаше ореол, дори и фиктивен, около нашата смърт; тя беше изчезването на едно мъничко нищо в голямото нищо. И тази смърт оставаше почти незабелязана; ние отдавна вече я бяхме „преживели” предварително

Никое човешко страдание не подлежи на сравняване, тъй като към естеството на страданието спада и това, че то е страданието на един човек, че е неговото страдание – че неговата „големина” зависи не само от страдащия, т.е. от човека; също така своеобразно и неповторимо, както е всеки отделен човек, също такова е и самото страдание на всеки един човек.

От човека и само от него зависи дали страданието му има смисъл или не.

Прекрасно е: да знаеш, че бъдещето, моето собствено бъдеще, а с него и бъдещето на нещата, на хората около мен, по някакъв начин – макар и в някаква незначителна степен, зависят от моето решение във всеки един момент. Онова, което осъществявам благодарение на него, което „създавам в света”, както казахме – това спасявам в реалността, и по този начин го предпазвам от преходността.

Да кажеш Да на живота не само има смисъл при всички обстоятелства, ами е и възможно при всички обстоятелства: та това е самият Живот.

И в това в крайна сметка беше и целият, окончателен смисъл на тези три беседи: да ви кажа, че човекът въпреки това, въпреки всичко, въпреки нещастието и смъртта (първата беседа), въпреки страданията от физически или душевни болести (втората беседа) или под гнета на съдбата на концлагерист (третата беседа) – може да каже Да на живота!