Г-н Мълдър е холандец, един почтен господин, който преминава незабележимо през света, безукорно облечен, далеч от суетата на света около него. Благодарение на благосъстоянието си, той може да си позволи да не работи, да живее в Париж анонимно и уединено. Една нощ става свидетел на драматичен пожар в сграда, обитавана от имигранти и бездомни. Хората се хвърлят от прозорците, докато тълпата долу гледа безпомощно.
От този ден Мълдър се сдобива с домашен любимец – едно куче, оцеляло от огъня, го „осиновява”. Мълдър се опитва да се отърве от него, но кучето го следва навсякъде. То като че ли отразява потиснатата инстинктивна страна на Мълдър: кучето се вре във всичко, което човекът е избягвал. То има безпогрешна памет за хора, които е познавало преди, и отваря един нов свят за Мълдър.
Търсейки причината за огъня, Мълдър се сблъсква с най-различни хора, като попийващия уиски отец Бруно, еднокраката просякиня, мълчаливия Китаецс къщичките от картони. Мълдър развива топло чувство към Шри, една тайнствена жена, която той иска да спаси от нелегалната имиграция с фалшив паспорт… Каквото и да предприеме, обаче, не води до нищо. Той е един вярващ без бог, човек, отдаден на идеята „да направи малко добро”. Но неговите идеали не пасват на изпълнения с вълнения и омраза град, в чиито предградия бунтовете са ежедневна заплаха.
Скитникът е въздействащ, социално чувствителен роман, емоционална история за един самотник, който се опитва да осмисли живота си в конфликтния свят.
Цитати
– Какво искаш от мен? – викваше най-накрая Мълдър.
Кучето мълчеше. Очите му обаче говореха:
Аз облизвам един просяк, а ти ми миеш муцуната.
Виждаш, че пребиват някого до смърт, а се тревожиш за папийонката си.
Даваш пари на скитници, но не смееш да им стиснеш ръка.
Галиш мен, но галиш и трийсетте сака в гардероба си.
Обличаш се заради другите, но не допускаш никого в живота си.
Обръщаш гръб на пияниците, а сам изпиваш две бутилки.
Критикуваш съмнителните типове, които се влачат в църквата, но открадна една свещ от параклиса на Дева Мария.
Казваш, че не вярваш в Бог. Но кого тогава призоваваш посред нощ?
През няколкото последвали евакуацията дни полицията бе експулсирала всички, без никой да каже гък. Точно това му е трябвало – един чистичък, подреден свят. Но мизерията, която той бе видял през дългите си разходки, се бе натрупала в главата му и бързината, с която кварталът искаше да забрави, го дразнеше. Не виждаха ли другите това, което той бе видял, което кучето му го бе научило да вижда? Мръсотията, унижението и омразата. Той виждаше, чуваше всичко това, макар да бягаше от него и макар да чистеше по цял ден – но то не се поддаваше на чистене. В същото време знаеше, че не може нищо да промени. Освен да дава пари и да отвръща поглед. Или да търси спасение в някакъв бог.
Само невярващият търси убежище в паяжина, той се вкопчва в нея, но тя се къса.
Вярвам в онова малко добро, което можем да направим.
Скитникът е книга, която ще освободи вашия дух, той ще побегне навън, ще диша въздуха на парижките улици, площади, предградия. Наострете уши, затворете очи: разширете своя свят.
