Книгата, нетипичен избор за наградата Гонкур (2002), представлява колекция от афоризми, спомени и рефлексии върху миналото и е първата книга с литературни фрагменти от трилогията Последното царство. Това е сложно философско, историческо, етическо и естетическо повествование, пренебрегващо жанра, желание “да се мисли за всичко”, но и отказ да се хвърлят мостове между далечното и най-близкото минало и настоящето, между морала и политиката, парите и литературата, дивашкото и цивилизованото, греха и страха, естествената красота и самоунищожението на земята… Мрачните тонове и носталгията по изгубената красота и ценности, “по това, което вече не съществува”, копнежът по усамотяване в четенето, критичният поглед към изродената човешка общност са характерни за стила на автора и очертават една безрадостна и апокалиптична картина на изчезването на изкуството, света. Всеки “произнесен” върху листа звук трепти в неподражаемата напрегнатост на дълбокия смисъл, който влага този неспокоен творец, ерудит, хуманист и човек, очарован от четенето, заключен в “скривалището” на литературата, саморазтварящ се в “заложничеството” на писането…
Цитати:
Песента на петела, развиделяването, лаещите кучета, нахлуващата светлина, човекът, който става от сън, природата, времето, мечтата, прагматизмът – всичко е безмилостно.
Не мога да се докосна до цветните корици на някои книги, без да усетя как у мен се надига чувството на болка.
Когато всички престанат да четат, литературата ще възвърне престижа си. Тогава отново ще се появят скривалища – толкова е вярно, че нищо друго от човешкия опит не може да й съперничи.
Най-асоциалният човешки опит.
Най-отшелническият.
Няма видим противовес на универсалното господство на дявола, който да устои на властта му. Не можем да издигнем крепостни стени или диги, които да издържат на разрушителната му мощ. Този океан е лишен от брегове. Всичко е наводнено. Все още риби се издигат на повърхността. Глътка въздух, за да не умрат. Глътка въздух – четенето.
Да се извади всичко от предишната нощ. Разпалване на изгубеното, ето какво е всъщност четенето. Възвръщане на цвета на всичко, което угасва.
Това е малко усилие да се мисли за всичко. Малка, напълно съвременна визия за света. Съвършено лаическа визия. Съвършено анормална визия.
Това, което остане след забравата, е самото минало.
Primum tempus e миналото, което се завръща.
Миналото е вградено във всяка гънка на протичащото време. Миналото, с което хората разполагат днес, излиза от царството на сенките…
Миналото живее така нервно и непредвидимо, както и настоящето, в което предишното показва лицето си.
Миналото е пълно с мании и препълнено с желания в сянката.
Несигурността е една по-дълбока възможност, отколкото е свободата; случайността е по-изобретателна от тактиката; забравата, гневът, огладнялата надежда са производни не на човека, а на времето.
Всяка творба може да се оприличи на парче скала, падащо във водата; всеки сезон също; образуват се концентрични кръгове; те се изгубват в бъдещето, което се повтаря в тях, както миналото, което са създали; те са изгубени, но не изчезнали;
още не са изчезнали, и вече нов къс пада…
Епикур е написал: Всеки излиза от живота така, сякаш току-що се е родил.
Писателят е самоунищожаващият се език в човека, вече унищожен от измамата, която е неговата сърцевина.
Не е лъжец този, който не прикрива факта, че лъже.
Писателят е единственият лъжец, който си признава, че лъже.
В четенето има едно очакване, което няма цел. Да четеш е като да скиташ. Четенето е скитане.
Търсех навсякъде по света място за почивка и го открих единствено в един ъгъл за четене.
Lидимото воюва с невидимото. Но само видимото блести. Само неговата победа блести, защото даже и поражението му блести.
Има един друг свят.
Има един свят, разположен на брега на река Лета.
Този бряг е паметта.
Това е светът на романите и този на сонетите, на насладата на голите тела, които обичат полуспуснатите щори, или на съня, който ги обича съвсем спуснати, докато се получи подобие на нощен мрак.
Това е светът на свраките, накацали по гробовете.
Това е светът на самотата, от която се нуждае четенето на книга или слушането на музика.
Светът на хладката тишина и на ленивия полумрак, в който броди и се превъзбужда мисълта.
Спящата душа е зрител на един неволен спектакъл. Духът на спящия при събуждането си, повдигайки клепачи, открива празно огледало. Няма богове. Вярванията са сън на млекопитаещо. Политиката, семейното възпроизвеждане, социалният живот, метафизическата мисъл също са театрални представления, в които душата сънува, че играе роля, че ще хвърли копие, че тропа с крак, че очите є хвърлят мълнии.
Всичко е изгубено.
Всичко е заблудено като капката вода върху огромната морска повърхност.
Какво е морето?
Всеки океан е сълза на времето.
Кой плаче на дъното на Съществото?
Човешката съвест може да бъде сравнена със запалена в нощта лампа. Тя може да бъде загасена.
Къде се появява светът?
Къде изчезва къде?
…къде са щипците за гасене на фитили. Къде е гасенето? Къде е сънят без сънища?
Къде е огледалото, което не отразява нищо?
Зората е за деня това, което е пролетта за годината и новороденото за смъртта.
Щастието нарастваше. Четях. Щастието ме поглъщаше. Четох цяло лято. Щастието ме поглъщаше цяло лято.
Намирам за противоречащи си два класа същества, които могат да се държат в ръце: страницата на една книга, в която с черни букви са описани разни неща, и банкнотата, с която можеш да си купиш неща.
Индивидът е като вълната, надигаща се по водната повърхност. Тя не може да се отдели напълно от морето. И бързо се връща във водната маса, от която зависи, която я поглъща. Вълната винаги се връща в неудържимото движение на прилива и отлива, които я носят. Но защо да не се надигне отново и отново, и отново?
Човек може даже без образа на това, от което е лишен.
Мечтите са достатъчни, за да заместят всичко, от което тялото е лишено.
Стремежът да се поставиш на преден план, отказът да бъдеш дресиран, омразата към всичко, което е било, това е тройното определение на модерното изкуство.
Причина изкуството да обезпокоява: то… мрази смъртта. Творците са убийци на смъртта. В този смисъл, нормално е, че те са наказвани от тези, чиято професия е да я направляват или да я умножават.
Човечеството дължи повече на книгите, отколкото на оръжията… Когато всички престанат да четат, литературата ще възвърне престижа си. Тогава отново ще се появят скривалища толкова е вярно, че нищо друго от човешкия опит не може да є съперничи.
Най-асоциалният човешки опит.
Най-отшелническият.
Пространството между самотата на пишещия и самотата на четящия е здраво циментирано.
Проклето е нашето време, защото изучаването на буквите умря пред очите ни. Проклет е този свят, в който вече не можеш да срещнеш някой, способен да опише на лист хартия нещата, които се случват.
