Макс Фриш
Ще се нарека Гантенбайн
В романа, както е типично за Фриш, водещо е намирането на собствената идентичност, този път дори по-интензивно, отколкото в другите романи. „Изпробвайки“ във въображението си различни ситуации като един от тримата действащи лица в романа, лирическият Аз търси собствената си идентичност. Но той е разделен на ролите на Гантенбайн, Енделин и Свобода. Отправната точка е преживяването на една неуспешна любовна връзка. Най-яркото разцепване на лирическото его във въображаема личност изглежда е въплътено в образа на Тео Гантенбайн, който под прикритието на престорената си слепота успява да запази брака си с актрисата Лила.
ЦИТАТИ:
Мъж претърпява злополука, например автомобилна, порезни рани по лицето, опасност за живота му няма, има само опасност да загуби зрението си. Той го знае. Дълго лежи в болницата с превръзка на очите. Може да говори. Може да чува: Може да подушва миризми: ябълково пюре, цветя, хигиена. Може да мисли каквото си иска, и той мисли… Една прекрасна утрин свалят превръзката му и вижда, че вижда, но си замълчава; не казва, че вижда, никому и никога.
Представям си:
Живота му занапред, когато ще играе слепец, даже на четири очи, общуването с хората, които не знаят, че ги вижда, шансовете му в обществото, шансовете му в професията благодарение на това, че никога не казва какво вижда, живот като игра, свобода по силата на една тайна и т. н.
Ще го нарека Гантенбайн.
Пробвам историите като дрехи!
Гантенбайн ще направи кариера. Липсата на способности няма защо да го тревожи; светът има нужда именно от хора като Гантенбайн, които никога не казват какво виждат, и началниците ще го ценят високо; материалните последици от такава висока оценка няма да закъснеят.
Може би това вече е признак на остаряване: че всичко, което виждат очите, ти прилича на преддверие. И все пак отново отваряш очи.
Часовниците винаги показват настоящето. Пази от спомена и неговите бездни.
Надеждата му да направи хората някак по-свободни, да ги освободи от страха, че лъжите им се виждат. Но най-вече, както се надява Гантенбайн, пред слепец хората ще се прикриват по-малко, тъй че ще ги опознае по-добре, и ще се породят по-реални взаимоотношения, понеже той ще приема и лъжите им, по-доверени взаимоотношения…
Всеки човек рано или късно си измисля история, която смята за своя живот – казвам, – или цяла поредица истории
Понякога и на мен ми се струва, че всяка книга, ако не се занимава с предотвратяване на войната, със създаване на по-добро общество и така нататък, е безсмислена, излишна, безотговорна, отегчителна, не заслужаваща да я прочетеш, неуместна.
Да не се познават в степен, надхвърляща всяка възможност за опознаване, беше прекрасно.
Той затвори очи като дете, казало, че сега ще затвори очи, та нощният мрак да не нахлуе в очите му и да не ги угаси…
Защо всяка жена, помисли си, всяка, която само бе прегръщал, се беше чувствала обичана; а която малко по малко бе обиквал истински, рано или късно му казваше, че той, както всички мъже, няма и понятие от любов…
Само човек, който не е в хармония със света, се нуждае от порядък, за да не загине.
Едва тайната, която мъжът и жената укриват един от друг, ги прави двойка.
Слепецът не идва от външния свят; слепецът се слива със своята мечта, не я сравнява с други жени, нито за миг, той вярва на кожата си…
Делникът е поносим само благодарение на чудеса.
Представям си ада:
Аз съм Ендерлин, чиято чанта нося, но безсмъртен, тъй че още веднъж трябва да изживея неговия живот, нека да е само част от живота му, една година, нека да е дори щастлива година, например годината, която започва сега, с пълното съзнание за бъдещето и без очакването, което единствено е в състояние да направи живота поносим, без онази безбрежност, без неизвестността, съставена от надежда и страх. Представям си го като ад.
Изживяването е първото предусещане за ада, ала само предусещане, та нали моето изживяване не казва какво ще стане, то само отслабва очакването, любопитството…
Очите й: те блестят от настоящето, което не бива да се докосва.
Смъртта не можеш да си я представиш, колкото и да мислиш…
Известно е, че ревността, основателна или неоснователна, рядко се заличава чрез достойнство и кротка сдържаност, а по-скоро чрез изневяра,
Не познавам жена, която да не очаква извинение, когато е била с друг мъж, и да не го постигне, тоест извинение от моя страна, та нищо да не създава спънки пред бъдещето.
Какво подчинява мъжете: презрението им към жената, което сами не си признават; затова са принудени да я превъзнасят и се преструват на слепи; когато действителността им даде урок, те се втурват към следващата, все едно следващата не е пак жена, и не могат да се откажат от мечтата си…
Жената, заставена да играе от суетността на мъжа, изиграва върховната наслада, дори да не стигне до нея; мъжът никога не е сигурен какво е изпитала жената в действителност; мъжът се отдава, а не жената; това го прави недоверчив…
Жената е човек, преди да я обикнеш, понякога и след това; но когато я обичаш, е чудо, значи неудържима…
Ревността като реална болка от това, че дадено същество, което ни изпълва, същевременно се намира извън нас. Кошмар посред бял ден. Ревността има по-малко общо с любовта между половете, отколкото изглежда; пропастта между света и илюзията, ревността в по-тесния смисъл е само частен случай на тази пропаст, шок: светът се идентифицира с партньора, не с мен, любовта ме е сляла ведно само с моята илюзия.
Жената ужасява с почти безграничната си способност да се приспособява
…великодушието на умната жена, нетърпимото й великодушие, което ни напомня за нашата ограниченост.
Лила не го мами. За това той няма роля.
Аз съм сляп. Зная това невинаги, а понякога. После обаче отново се усъмнявам дали историите, които мога да си представя, все пак не са моят живот. Не вярвам. Не мога да повярвам, че онова, което виждам, е реалният свят.
