Щилер, типичен случай на индивид с „нещастно съзнание”, е достигнал степента на разединение със себе си, когато според Сартр „човек не е това, което е, а е онова, което не е”. Той е духовен наследник на онези романтични „проблематични натури”, за които Гьоте казва, че не са дорасли за ситуацията, в която се намират, но се устремяват още по-напред. Зад скулптора Щилер стои скуката на духа, който жадува за абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Щилер прави от брака си пробен камък, поставя си непосилната задача да вдъхне живот на една лишена от плам жена; сам си поставя този капан и попада в убийствената му клопка. В своето „брачно щастие” той е изгубил не само остатъците от самоуважение, вяра в собствените възможности, но е проиграл е възможността да се сдобие със съдба. И той прави своя избор: решава да забрави съпругата си, както други – криминалното си минало… Пожелал невъзможното, Щилер се проваля в реализирането на възможното. Да провокира читателя си към вземане на лични решения, моралистът Фриш възлага и на романа си „Щилер” (1954).
Цитати:
Има различни начини да се убие човек, или поне душата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! Покажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!
Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, нищожен, незначителен човек, който няма минало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моята нищожност, моята действителност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство – не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира?
Тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.
Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!
Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.
