Джеймс Холис
Счупеното огледало:
Пречупените отражения за самите нас
“Тези есета са посветени на проследяването на движението на света на духовете през формите на материалния свят. Това е проектът, на който се е посветила дълбинната психология – проект, който носи на всеки от нас обновена енергия, движение, откриване и разширени хоризонти. Надявам се, че тези есета допринасят по някакъв начин за вашите размишления къде да откриете тези енергии в живота си.” (Д.Х.)
Книгата изследва необходимостта да опознаем себе си по-дълбоко, както и многото препятствия, които стоят на пътя ни, но също така предоставя инструменти за укрепване на съзнанието, за да се справи човек с тези препятствия. Авторът разглежда живота в обитавани от духове домове, необходимостта от провал и същността и границите на терапията. Най-вече Холис се обръща към ресурсите, които всички имаме в себе си или можем да получим за себе си, за да водим по-пълноценен живот и да постигнем по-големи възможности в нашите разгръщащи се пътувания.
„Истината… рядко може да се възприеме обективно, а винаги се преживява субективно… заради: 1) вътрешните ни възражения да опознаем себе си и своя свят: страх, скептицизъм и апатия; 2) завладяването ни от необходимите адаптации, които правим спрямо средата около себе си; и 3) обсебването ни от нашите „истории“, с които се опитваме да осмислим живота си.“ Д.Х.
ЦИТАТИ:
Дали ние сме „познавани“ от Бог, както е смятал Павел, или от собствената си психика, както вярват много съвременници, все има нещо вътре в нас, което знае повече от това, което ние знаем, познава ни по-добре, отколкото ние познаваме себе си, и сякаш търси да отприщи разговор със съзнанието като изпраща сънища, симптоми и откровения, които да се сблъскат с пропускливите граници на Аза. За повечето от нас на тази планета, в тези времена, огледалото е счупено и ние постигаме само пречупени фрагменти от повторно разпознаване от време на време.
…боговете са си заминали и са ни оставили на самите нас, а нещата не вървят много добре. Работим усърдно по отричането, убедени в късогледите си уверения за сигурност, и използваме хиляди разсейващи, притъпяващи, пристрастяващи, прелъстяващи начини за лечение, които ни оставят тъй осезаемо сами, тъй самотни и тъй ужасно изпълнени с копнеж.
Азът е малка чуплива черупка, подмятана из тъмното море.
Ние имаме хронологична възраст, която обозначава времето, прекарано от нас на повърхността на тази планета, но някои от тези слоеве, както открива Юнг, са извечни и ни свързват с общото за всички хора, които някога са обитавали земята. Никога не можем да изчерпим този огромен запас от преживявания, както не можем да изпразним морето с кофа, но нашите срещи, разговори и сблъсъци с несъзнаваното обикновено са най-богатите разговори, които ще водим през живота си.
Има тенденция за романтизиране на несъзнаваното, разглеждането му като естетично събитие, като салонна игра, приятна разходка в парка. Но ние сме животни – сложни, изправени, говорещи животни, а това, което лежи вътре в нас, е първична природа със свой собствен план извън морала. Вътре във всеки от нас го има убиеца, измамника, страхливеца, лъжеца, предателя, един звяр с кръв по острите зъби, дори ако в сбирщината има и по някой светец.
Когато работата бъде подхваната сериозно, тя никога не свършва. Ако не бъде започнат, животът вече е приключен.
След като сме се научили твърде добре на безсилието от детството, след като сме се отвърнали от толкова много предизвикателства досега, намираме за трудно да повярваме, че имаме устойчивостта, необходима за смъртта и прераждането.
Албер Камю е открил това за себе си: „Посред зима открих, че нося в себе си непобедимо лято. И това ме прави щастлив. Защото означава, че независимо колко силно ме притиска светът, вътре в мен има нещо по-силно, нещо по-добро, което отвръща на натиска.“
Сънят не е нещо, което избираме или направляваме. Той е нещо, което идва при нас като чуждестранен посетител. Той е сблъсък с мистериозния Друг, който лежи вътре в нас.
Юнг отбелязва, че това, което наричаме „невроза“, дълбокото вътрешно разцепление между инстинктите ни и обусловените ни акултурации, е страдание, което все още не е намерило своя смисъл.
Фантазията за „лечение“ е погрешно назоваване. Животът не е болест и неврозата не е тумор, който трябва да бъде изрязан. Всяко днес привидно решение утре ще трябва да бъде преразгледано, защото психиката е течаща река и вчерашното решение е утрешното ограничение. По тази причина Юнг добавя: „Няма промяна, която да е безусловно валидна за дълъг период от време. Животът винаги трябва да бъде подхващан наново.“
Страховете, скептицизмът и апатията се съревновават във всеки от нас, но се надига и същата енергия, която е изпращала предците ни през тези бурни морета към новия свят, който ги очаква, въпреки осъзнаването, че никога няма да видят отново дома си и обичаните от тях хора.
Законите на природата са жестоки и не прощават: онова, което не може да се адаптира, ще загине.
Нашата задача е да минем от невротичното нещастие към обичайното нещастие на живота.
Ограниченията на нашите способности може да дефинират изборите ни, но обхватът на способностите ни за адаптация създава почти безкраен набор от възможни стратегии.
Сянката, онези части на нашите личности или нашите групи, които, доведени до съзнанието, намираме за тревожни, противоположни на това, което искаме, и ние се отърваваме от тях, като ги проектираме върху другите. Виждам сламката в твоето око и пропускам гредата в моето, както казва Исус. В колективната си форма това проективно отхвърляне довежда до предразсъдъци, расизъм, сексизъм и до по-голямата част от насилието в нашата трудна история. Едва когато чуждостта на Другия пробие проекцията ни, ние имаме възможност да го видим като такъв, какъвто е – човешко същество като нас, може би човек, който не е толкова ужасен като нас.
Като цяло приносът на модерната поп култура е да създаде шумотевица, която отвлича и притъпява вниманието. Накъдето и да се обърнем, сме бомбардирани от шум, нови лъскави неща, неизброими призиви да купим нещо, каквото и да е. Днес хората броят приятелите си с число в социалните мрежи; ценностите им са плаващи като цветния прашец в небесата, привлечени от най-близките сладкоуханни места; философиите им се ръководят от мъдреци като семейство Кардашиан и други известни личности като Парис Хилтън, която веднъж изразява надеждата си, че има живот след смъртта – защото, ако няма, това би било много, много скучно. (Известните личности са хора, които са известни с това, че са известни. Няма нужда да са постигнали нищо повече от скулптуриран задник, нито пък да имат нещо животворно за споделяне.)
Културата е болестотворна; тя е част от проблема.
Рано или късно това, което избягваме, ще се покаже на прага ни. Юнг описва това много красноречиво, като казва, че това, което избягваме вътре в нас, ще се стреми да се прояви в живота ни и ще го наречем Съдба. Но ние самите ще сме изиграли неволна роля в съграждането на тази съдба.
Това, което сме станали, сега е основната ни пречка.
Не можем да отведем един пациент по-надалеч, отколкото сме отишли ние самите. Не можем да удържим, разберем и улесним процес, който не сме изтърпели.
Отидох в Цюрих отчасти да търся как да „спася“ брака си, и научих, че той не трябва да бъде спасяван, защото хората, които бяхме, когато започнахме връзката си, вече не бяха жизнеспособни – всъщност и двамата бяха умрели преди години.
В крайна сметка ние израстваме най-много през трудностите, опасностите и провала. Как може всеки от нас да расте без риск, без да бъде съборен от живота, за да се изправи и да продължи напред?
Без възрастни обществото не може да оцелее. Имаме ли ние възрастни и достатъчно ли са те на брой? Както виждаме навсякъде около нас, да имаш голямо тяло, голяма банкова сметка и голяма роля в живота не означава, че си възрастен.
По никакъв начин не подкрепям идеята децата да бъдат притискани да направят нещо, което не желаят, но ще има моменти, в които децата ще трябва да се изправят сами пред себе си, пред страховете си и пред зависимостите си, да поставят на риск нещо важно за самите тях и да го преодолеят.
За всеки от нас има уникално корабокрушение, нашето си, и то ни чака да се появим. Това, което правим след корабокрушението, в крайна сметка ще предопредели живота ни.
Онези, които са се надигнали от земята, които са излезли от катастрофата, които са послушали, когато нещо вътре в тях е настояло да продължат, оттам нататък са знаели, че нещо ги подкрепя вътрешно, когато външният свят се разпадне. Истинско съкровище е да знаем какво ни подкрепя, когато нямаме никаква подкрепа.
Смелостта не е липсата на страх, а да действаш в лицето на страха така, както животът изисква.
„Религията е за тези, които се страхуват да не отидат в ада; духовността е за тези, които вече са били там.“
Има много хора по света, които са нещастни само защото са нещастни през повечето време.
Може ли някой да ми каже къде е написано черно на бяло, че трябва да сме щастливи?
Идеята за „щастието“ е пагубна модерна фантазия. По-голямата част от човешката история е била отчаяна битка за оцеляване и за тези хора щастието би било парче хляб или една нощ необезпокояван сън. Щастието е надценявано, защото – изненада – то не ни прави щастливи. Фантазията за щастието е това, което ни прави нещастни повечето време.
няма непревземаемо укрепление и непроницаемо убежище, което да е защитено от най-малките нашественически сили на планетата. С нас върви и нашата уязвимост. Без значение колко далеч бягаме, тя е там в куфара ни; пътувала е с нас. Смъртността ни винаги е около нас.
Да си пораснал означава по същество, че каквото и да се е случило в моето възпитание, аз съм отговорен за това, което навлиза в света чрез мен. Не мога да обвинявам само личното си преживяване с моите родителите, колкото и да е било влиятелно. Не мога да виня невежеството. Не мога да виня несъзнаваното. Всъщност Юнг е казал, че е непростим грях да избереш да останеш неосъзнат.
Да си пораснал, както говорихме по-горе, означава да поемеш една зряла позиция, която уважава неопределимите неща в живота, която държи на сложността на истината дотам, че да й позволи да остане извън схващането от нашите ограничени умове и въображение, и която може да понесе неяснота и несигурност.
Духовната зрялост обаче означава да живееш сред незнание, и пак да правиш каквото ти е по силите да бъдеш свободен и отговорен човек.
В живота няма гаранции, но въпреки това трябва да рискуваме да го живеем.
Юнг добавя, че колкото по-голяма е групата, толкова по-ниско е нивото на осъзнатост. И все пак, когато ни превъзхождат по численост и ни сломяват, ние капитулираме и маршируваме в такт с нечия чужда песен.
Най-малките неща, в които има смисъл, са винаги по-значими от най-големите неща, в които няма смисъл.
Отговорите ни дават яснота за момента, но въпросите ни отправят на пътуване, чрез което научаваме, че вчерашните отговори вече не са достатъчни за поканата на новия ден.
завистта е неспособност да си спомним, че всички ние сме направени от един и същи космически прах, душевна субстанция, и всички пътуваме към един и същ край, като носим житейската сила към следващия еон, а в момента ни е дадено всичко, от което имаме нужда, за да оцелеем и да надделяваме.
Животът е сериозно нещо, рано или късно може да ти разбие сърцето.
Вярвам, че една част от живота ни е това, което правим с него независимо от пречките, които съдбата е поставила на пътя ни.
