К.Г. Юнг
Съвременният човек в търсене на душа
Сборникът лекции обхваща широк спектър от теми като гностицизъм, теософия, източна философия и духовност като цяло. Първата част на книгата се занимава с анализа на сънищата в практическото й приложение, проблемите и целите на съвременната психотерапия, както и теорията за психологическите типове. Средната част разглежда вярванията на Юнг относно етапите на живота и архаичния човек. Той също така противопоставя собствените си теории на тези на Зигмунд Фройд.
В последните части на книгата Юнг обсъжда психологията и литературата, както и основните постулати на аналитичната психология, сериозния духовен проблем на съвременния човек след Първата световна война, много актуален и днес.
Така Юнг решава трудната задача да синтезира знанията си за душата, натрупани в дългогодишната му практика като психиатър и анализатор, в информация, достъпна и приложима за всеки. Той дава онези свидетелства за същността и функционирането на психиката, които съвременният човек мъчително търси. Гледната точка, която той излага пред нас, е предизвикателство за духа, особено за онези, които имат желание да развиват потенциала си.
Цитати:
Че сънищата са просто изтласкани сбъдвания на желания, е една отдавна остаряла гледна точка. Разбира се, има и сънища, които манифестират сбъднати желания и страхове. Но какво ли още няма там? Сънищата може да са неумолими истини, философски сентенции, илюзии, диви фантазии, спомени, планове, предвиждания, дори телепатични видения, ирационални преживявания и бог знае още какво. Защото не бива да забравяме едно: почти половината от живота ни се осъществява в едно повече или по-малко несъзнавано състояние. Специфичната съзнавана изява на несъзнаваното е сънуването.
Няма език, с който да не би могло да се злоупотреби.
Бабините деветини за страшния древен човек заедно с учението за инфантилно-перверзно-криминалното несъзнавано са успели да превърнат нещо естествено, каквото всъщност е несъзнаваното, в опасно чудовище. Сякаш всичко добро, разумно, достойно и всичко хубаво живее в съзнанието! Не отвори ли по-широко очите ни световната война със своите ужаси, та все още не можем да видим, че съзнанието ни е още по-дяволско и по-перверзно, отколкото е природата на несъзнаваното?
Сънят не е събитие, изолирано, напълно отделено от ежедневния живот и неговия характер. Ако ни изглежда така, причината не е нищо друго освен нашето неразбиране, една субективна илюзия. В действителност между съзнанието и съня съществува най-строга каузалност и най-точно съотношение.
Където има светлина, има и сянка, където е доброто, там е и злото, и обратно.
Порасналото накриво дърво няма да се изправи с изповед и обяснение, само изкуството на градинаря може да го намести в редицата на правите дървета.
Всеки носи факела на познанието само в една отсечка от пътя, докато някой друг го поеме.
Да си нормален човек, е най-полезното и най-целесъобразното, което човек може да си помисли. Но още в понятието „нормален човек“, както и в понятието приспособяване, има едно ограничаване до средното, което изглежда привлекателно само за някого, на когото вече е трудно да се справи с обичайния свят, и който например вследствие на своята невроза е неспособен да започне живота си. „Нормалният човек“ е идеална цел за неуспелия, за всички онези, които са под общото ниво на приспособяване. Човекът винаги може да намира удовлетворение и пълнота в това, което още не притежава, както и да не може да се засити с това, което има вече предостатъчно.
Потребностите и нуждите на хората са различни. Това, което за единия е освобождаващо, за другия е затвор.
Лечението е продукт на взаимно влияние, в което участва цялата същност на пациента, както и тази на лекаря.
Неуспехите са ценен опит, защото в тях не само се отваря пътят към една по-добра истина, но и те ни принуждават към промяна на нашите схващания и метод.
Основните душевни факти в хода на живота силно се променят, дотолкова, че би могло да се говори за „утринна“ и „вечерна“ психология на човешкия живот.
Големите решения в човешкия живот по правило са подчинени в много по-голяма степен на инстинктите и на други тайнствени, несъзнавани фактори, отколкото на осъзнато желание или добронамерен разум.
Може да се внуши на човек само това, за което той мълчаливо вече е бил готов.
Може би душата не се интересува от нашите категории за реалност. Изглежда, че за нея действително е това, което въздейства.
Невротикът е по-скоро този, на когото никога не се удава да успее в настоящето така, както му се иска, и който поради това не може и да се радва на миналото.
Остаряващият човек би трябвало да знае, че неговият живот не отива нагоре и не се разширява, а налага един неумолим вътрешен процес на стесняване на живота. За младия човек е почти светотатство или поне опасност твърде много да се занимава със себе си, за по-възрастния човек е задължение и необходимост да отделя сериозно внимание на себе си. Слънцето прибира лъчите си и осветява себе си, след като е изливало светлината си върху света.
Не бива да забравяме, че твърде малко от хората са творци в живота и че изкуството на живота е най-изисканото и най-рядкото от всички изкуства – да изпие до дъно чашата благодатно, кой умее това?
Всяка епоха си има своята едностранчивост, своите предубеждения и свои душевни страдания.
Психологията на творческото всъщност е женска психология, защото творбата израства от несъзнаваните глъбини, наистина от царството на Майките.
Психиката може да се разглежда като математическа точка и същевременно като цял един свят от постоянни звезди. Не можем да се чудим, че според наивното виждане едно такова парадоксално съществувание се докосва до божественото. Ако няма обем, няма и тяло. Телата умират, обаче невидимото, безпространственото, то може ли да изчезне? Освен всичко друго, животът и психиката ги е имало преди да съществува Азът, и когато Азът го няма, както по време на сън или на безсъзнание, животът и душата продължава да ги има, както показват сънищата или както можем да го наблюдаваме у другите.
Психиката е най-реалното нещо, защото е единственото непосредствено. Психологът може да се позове на тази реалност, а именно на реалността на психичното.
Идеята за психичната реалност би могла да се определи като най-важното завоевание на модерната психология, ако бъде призната за такава.
Да помислим за следване на християнските идеали близо две хиляди години и как вместо завръщане на месията и едно райско хилядолетие се появява Втората световна война между християнските народи с нейната бодлива тел и отровен газ. Каква катастрофа на небето и на земята!
Съвременният човек е загубил цялата метафизична сигурност на средновековния си брат и на тяхно място е поставил идеали за материална сигурност, общо благоденствие и човещина. Но е нужна повече от обичайната доза оптимизъм, за да изглежда, че тези идеали все още не са разклатени. Даже материалната сигурност литна през борда, защото съвременният човек започва да вижда, че всяка крачка в материалния „прогрес” засилва заплахата от още по-смайваща катастрофа. Самата картина тероризира въображението… Нека човек събира материали за унищожение и дяволът в него скоро няма да може да устои на желанието да ги пусне в една съдбоносна употреба. Известно е, че огнестрелните оръжия стрелят сами, ако са събрани достатъчно от тях.
И все пак е нещо като утеха за нас, че сме стигнали до толкова зло в дълбините на нашия собствен дух. Поне можем да вярваме, че сме открили корена на злото в човечеството.
Неочакваният резултат от тази духовна промяна е, че върху света е наложено едно по-грозно лице. То става толкова грозно, че вече никой не може да го обича – не можем да обичаме дори себе си, – и накрая във външния свят не остава нищо, което да ни откъсне от реалността на вътрешния свят. В това без съмнение е истинският смисъл на тази духовна промяна.
Но духовно западният свят е в една несигурна ситуация – и опасността е още по-голяма, колкото повече си затваряме очите пред безмилостната истина и живеем с илюзии за красотата на нашата душа. Западът кади тамян на себе си и собственият му образ се губи в дима. Но как изглеждаме на хората от други цветове? Какво мислят за нас Китай и Индия? Какви чувства извикваме в черния човек? И какво е мнението на всички тези, които лишаваме от земите им и унищожаваме с ром и венерически болести?…
В края на краищата суеверието и перверзията са едно и също нещо. Те са преходни или ембрионални стадии, от които ще се появят нови и по-зрели форми.
Светлината винаги се ражда от мрака… Психичният живот надживява собственото си затъмнение… Светлината се нуждае от мрак – как иначе би се появила като светлина?
За мен сърцевината на духовния проблем днес се намира в привличането, което упражнява психичният живот върху съвременния човек. Ако сме песимисти, ще го наречем знак на упадък; ако сме склонни към оптимизъм, ще видим обещание за дълбока духовна промяна в западния свят.
Искам да се върна към обещанието, което дадох в началото, да съобразявам нуждата от умереност и предпазливост. Наистина аз не забравям, че моят глас е само един глас, моят опит е капка в морето, моето знание – не по-голямо от зрителното поле на микроскоп, духовните ми очи – огледало, което отразява само един малък ъгъл от света, и моите идеи – една субективна изповед
Хората вече не се усещат спасени от смъртта на Христос; те не могат да вярват – те не могат да се накарат да вярват, колкото и щастлив да им изглежда човек, който има вяра. За тях грехът е станал нещо много относително; което е лошо за един, е добро за друг.
Втората световна война беше едно такова нашествие, което показа, както нищо друго, колко тънки са стените, които разделят добре подредения свят от нахлуващия хаос.
