Книгата “Психоаналитична диагноза” отдавна се е превърнала в нормативен текст в много програми за обучение на психоаналитици, както в САЩ, така и в чужбина. Подробен, изключително добре организиран текст за диагностика, основан на развиващата се психоаналитична теория и фокусиран върху свързването на диагнозата с подходящия терапевтичен отговор. Опитните терапевти ще се радват на задълбочен курс на опресняване, като същевременно поглъщат нови идеи, а по-малко опитни клиницисти ще получат солидна структурна основа и важни насоки за своята клинична работа.
„Основната цел на тази книга е да направи практиката по-добра, а не да разреши който и да било от концептуалните и философски проблеми, изобилстващи в психоаналитичната литература. Интересувам се повече от това да бъда педагогически полезна, а не да съм безспорно „права“… Главна тема е безсмислието да се диагностицира на основата само на проявения проблем. Най-вече исках да поддържам жива нагласата, която отговаряше на десетилетия клиничен опит и обсъждане, в които човешките същества са били разглеждани като сложни цялости, а не като съчетания от болестни симптоми. Днес е още по-важно психотерапевтите да имат евристично, но научно просветено усещане за цялостната психология на всеки един пациент.” Нанси Макуилямс (Из „Предговор”)
Ако “очарователен учебник” изглежда като оксиморон, тогава добре дошли в „Психоаналитичната диагностика” на Нанси Макуилямс. Толкова чудесна е книгата й.
Цитати:
Нарастващото превръщане на клиничната психология в позитивистична „наука“, усилията за ограничаване на разходите от застрахователните компании, икономическите интереси на фармацевтичната индустрия и пренебрежението на някои аналитици към каквито и да било изследвания на клиничните резултати създадоха „перфектната буря“, която води до обезценяването на психодинамичната психология и психотерапия.
Основната цел на тази книга е да направи практиката по-добра, а не да разреши който и да било от концептуалните и философски проблеми, изобилстващи в психоаналитичната литература. Интересувам се повече от това да бъда педагогически полезна, а не да съм безспорно „права“.
Не вярвам в това да се преподава определена „техника“, без да се направи опит да се разбере психологията на човека, към когото се прилага техниката.
Читателите може да са срещали аргумента, че психоаналитичните идеи са неуместни за дълбоко страдащите хора, за тези, изправени пред съсипващи предизвикателства в реалността, за малцинствата, зависимите, бедните и други. Ако тази книга успее да предаде богатството и спецификата на аналитично повлияните терапии, тя ще коригира това погрешно разбиране
Определени теми изглеждат свойствено неудобни на човешките същества и колкото и внимателно да се опитваме да говорим за тях с неосъждащ език, думите, които използваме за това, придобиват негативен нюанс през годините.
Всички ние научаваме достатъчно скоро от непредвидимите нюанси на всяка терапевтична връзка, в която участваме, как дори и най-елегантните, най-удовлетворителните наши формулировки бледнеят пред загадката, въплътена в човешката природа.
Психоаналитичният клиничен опит приема, че освен да помага на пациентите да променят проблемни поведения и психични състояния, терапевтите се опитват да им помогнат да приемат себе си заедно с ограниченията си и да подобрят цялостната си устойчивост, чувството си за действеност, толерирането на широк обхват от мисли и афекти, континуитета на личността, реалистичната себеоценка, способността за интимност, моралната си чувствителност и съзнанието за другите като притежаващи отделни субективности.
Основна тема в тази книга е безсмислието да се диагностицира на основата само на проявения проблем.
Една силна страна на психоаналитичната традиция е, че тя оценява различията между симптом, свързан със стреса, и проблем, присъщ на личността.
Диагнозата, също както всичко друго, може да се използва за защита срещу тревожността от непознатото.
Когато някой етикет е по-скоро объркващ, а не просветляващ, за практикуващия е по-добре да го захвърли и да разчита на здравия разум и човешката почтеност, също както изгубеният моряк захвърля безполезната навигационна карта и се връща към ориентирането по няколко познати звезди.
Родителстването следователно е балансиране между разглезване и потискане – един модел, който за повечето майки и бащи със сигурност звучи като интуитивно верен.
Много по-голяма задача е да помогнеш на някой да развие личност, отколкото да му помогнеш да поправи или преориентира личността, която вече съществува
Нневротичният човек е тенджера на печката, чийто капак е твърде прихлупен и работата на терапевта е да отпусне малко парата, докато психотичната тенджера изкипява, и изисква терапевтът да сложи обратно капака и да намали котлона.
Веднъж един супервизиращ аналитик ми каза, че не трябва да работя с шизофренен пациент, ако не съм готова да бъда изядена жива.
Също както политиката, психотерапията е изкуството на постижимото.
Реалистичните цели предпазват пациентите от обезсърчаване, а терапевтите от професионално прегаряне.
Убеждението, че отделните индивиди могат да направят всяко нещо, на което се решат, е американска идеология, която противоречи на здравия разум и на повечето човешки опит, но въпреки това може да бъде мощно позитивна и самоизпълняваща се измислица.
Убеждението на малките деца, че техните майка или баща са способни на свръхчовешки действия, е голямата благословия и проклятието на това да бъдеш родител.
Способността на човешките същества да се идентифицират с нови любовни обекти е вероятно основният начин, по който хората се възстановяват от емоционално страдание, и основното средство, чрез което психотерапията от какъвто и да е вид постига промяна.
И кактусът, и бръшлянът ще растат, ако им се даде светлина и вода, но градинарят, който не оценява различията между двете растения, няма да успее да направи така, че да разцъфнат. Разбирането на разновидностите на хората според основния им характер е съществено за ефективната психотерапия, независимо дали проблемът, който трябва да бъде решаван, е характерологичен.
Тъй като властта е единственото качество, което антисоциалните хора уважават, властта е и първото нещо, което терапевтът трябва да демонстрира.
Всички ние искаме за децата си нещата, които са ни липсвали – едно безобидно желание, стига да им спестим натиска да живеят живота си за нас.
