Е.-Е. Шмит
Предизвикателството Йерусалим
Няколко години след издаването на книгата му „Нощта на огъня” (2015), в която той разказва за срещата си с Бог в пустинята Хогар и двайсет години след началото на поредицата за различни духовности „Кръговрат на незримото” Ерик-Еманюел Шмит преживява „второ обръщане” в Йерусалим. Това се случва по време на поклонение в Светите места, направено по покана на папа Франциск. То го води до изненадващи преживявания и вътрешни промени. Моменти на благодат и братство.
Пътуването на Ерик-Еманюел Шмит започва в Назарет, заедно с други поклонници, а след това го отвежда до основните места на християнството: планината Тавор, Тивериадското езеро, Капернаум или Хълмът на блаженствата, по целия кръстен път на Христос. Но именно в Йерусалим, на Божи гроб, духовната и интелектуална вяра на Ерик-Еманюел Шмит намира своето „въплъщение”…
Ерик-Еманюел Шмит се среща и с папа Франциск. „Той ме слушаше, сякаш бях интересен. Слушането му изважда най-доброто, защото е толкова дълбоко, колкото и речта му”, споделя писателят. Трогнат и вдъхновен от срещата, започва да пише веднага щом се завръща: „Когато се случват духовни движения, в наш интерес е да ги съобщим на другите… да им говориш за себе си и да отваряш врати за тях.” Предизвикателството на Йерусалим, едно от редките места на този свят, което и трите монотеистични религии считат за свещено, е всъщност цяла поредица от предизвикателства, които са отправени към човечеството, към Църквата, както и към всеки един от нас: именно чрез откриването им и като ги приема, писателят се връща преобразен.
Удивителен е контрастът между преживяното от Е.-Е. Шмит и последните събития в Израел и палестинската територия, както и посланията, които писателят и папа Франциск отправят към света.
ЦИТАТИ:
Някои философи ограничават погледа ни като изобличават желанието като липса. Като небитие, нуждаещо се от запълване, като проявление на зейналата празнота. Аз, за разлика от тях, виждам в него пълнота.
На млади години човек си въобразява, че твори. На зряла възраст разбира, че наблюдава. На старини знае, че се подчинява.
На двайсет бях див кон, когото не успявах да овладея. На шейсет, съм все така див кон, но знам как да го водя.
Тайнственото не обитава непознатото, а непонятното.
Християнството не ни помага да мислим за немислимото, то ни приканва да се изправим скромно пред него. То смъмря съзнанието и му потвърждава онова, което подозираме: разумът не обхваща всичко и доста неща му убягват. Може би дори най-същественото…
Необикновеното може да се появи единствено в люлката на обикновеното.
Досега не съм изпитвал потребност да споделям с други убежденията си, да съм част от общност, да ритуализирам духовния си живот и още по-малко да му давам изява в общоприети, предписани, наложени отвън форми. Отглеждам една дива, особена, бунтарска, лична вяра, подчинена на собствения си специфичен ритъм и без връзка с традициите.
Парадоксът на поклонничеството: търсената от него истина не е в земята, а в небето. Дори да прилича на археологическа експедиция, то е много повече. Краката престават да стъпват тежко по твърдината; те политат на крилете на мисълта.
Не бива да бъркаме очите с погледа. Първото е материя, второто – светлина. Едното е свързано с тялото, другото – с душата. Гюла има топли кафяви очи и син поглед.
Родиш ли се израелец или палестинец, бързо избираш своя клан, защото чрез кръвта, празненствата, празниците, спомените, а понякога и чрез траура и мъката, човек се свързва с общността. Срещал съм все пак израелци и палестинци, които не приемат конфликта, взел за заложник способността им за мислене; те страдат от невъзможността да правят публично анализи, да сравняват всички за и против, да създават място за дискусии, т.е. за обмен на мнения. Омразата към другия винаги е криела една фундаментална нетърпимост – отхвърлянето на комплексното. Хората внасящи нюанси, онези, които забелязват трагедията и не я замитат под чергата с помощта на партизанщината, са в трудно положение: на тези разпнати на кръст хора им се изключва говорът и направо им се лепва етикет на антиарабски или антисемитски настроени.
Ако схващаш нещо от настоящата ситуацията в Йерусалим, значи зле са ти я обяснили.
Некомфортно нещо е ясната мисъл. Няма нищо по-лошо обаче от комфорта, който води до смъртта на другия. Мързел на радикализма и аскетизъм на умереността.
Изкуството трябва да проникне навсякъде, да достигне до всеки, то е проява на свободата. Неговият наивен гълъб, който не вярва в силата на оръжието и преживява последните си мигове, кара сърцето ми да потръпва.
От гледна точка на човечеството всички войни са братоубийствени.
Мечтая си един ден, по-точно на някой 10 ноември, в Осло да кацнат генетици, за да получат Нобеловата си награда за мир, поради това, че са допринесли, както е по волята на Алфред Нобел, „за сближаването на народите, за премахването и намаляването на числеността на редовната армия“. За съжаление, трудността не се изразява в това да кажеш, а в това да те чуят.
Историята на човечеството се свежда до известно напрежение между два архитектурни елемента – стената и моста. Действат в противовес. Стената разделя, мостът събира. Първата забранява, вторият разрешава. Едната е израз на недоверие, другият – на доверие. Очевидно се нуждаем и от двата. Само че пред стените предпочитам мостовете.
В нашата епоха всичко се е обърнало с главата надолу от прекалено придаване на значимост на думата „не“. Тя е успяла да ни убеди, че да откажеш, е проява на интелигентност, на сила, на самостоятелност, на независимост. Недоверието, отхвърлянето, опровергаването и системната критика минават за достойнства. Само глупакът и слабият се съгласяват.
Боже Господи, защо толкова много любов? Без любов щяхме да плаваме с безразличие по спокойните води на езерото на съществуването. Без любов, нямаше да се привързваме към нищо. Без любов, нямаше да страдаме.
Без грам съмнение, в моите очи, една от най-неразгадаемите тайни на човечеството си остава изобретателността на жестокостта.
Да се пада е грозно. Красиво е да се изправяш.
Дори в нещастието има възможност за срещи.
Редом с човеците, които мразят и крещят, стоят и онези, които обичат и помагат.
Обичайте падналия. Вместо да се отвърнете от него и да молите съдбата това да ви бъде спестено, забележете най-същественото, не подминавайте онова, за което той свидетелства: слабостта е определяща за човечеството, пренебрегването на слабостта поражда нечовечност.
Няма такова нещо като последно падане.
Всеки човек е гол в основните моменти като раждане, любов, смърт. Скандална е не голотата, а принудата да се разголиш. Изведнъж, голотата се изплъзва на срама, показва се, предизвиква погледите, тези на привилегированите, онези на преструващите се, на хитруващите, на псевдомогъщите, които се труфят с накити, тоги, брони; голотата разголва маскарада, разкрива както суетата, така и правото да се кичиш с титли; най-неочаквано се оказва, че те са голите. Одеждите на достойнството им се разпадат на парцали пред разсъблечения от тях. Видът им става непристоен.
Защо народите винаги се оказват неспособни да се разберат, особено когато почитат един и същ, единствен Бог?
Камъните успяват да постигнат онова, което хората не са в състояние да направят – да съществуват съвместно. Защо? По силата на какво отклонение от нормалното не разполагаме с мъдростта на камъните? Какво са разбрали те, което ни убягва на нас?
Масовите убийства, извършвани в името на дадена религия, произтичат от отхвърлянето на критиката, от нетърпимостта по отношение на несигурното.
Йерусалим е едно от редките места на този свят, което и трите монотеистични религии считат за свещено, и развява знамето на тройната си легитимност… Йерусалим ни буди. Или по-точно Бог, посредством този град. Предизвикателството, отправено от Бог към вярващите – и към невярващите, – надхвърля онова, което те си представят; Бог не им казва: „Разберете ме!“, а им крещи: „Разберете се!“… В Йерусалим, повече от всякъде другаде, Бог ни провокира, не само ни тласка към божественото, а отправя зов към човешката ни природа в нейната множественост, съставност, вкус към хармонията. Ще се покажем ли някой ден способни да приемем предизвикателството на Йерусалим?
Изучаването на миналото е в състояние да разминира границите на различните идентичности.
Вярваме в един отсъстващ Бог по-лесно, отколкото в един Бог, който слиза сред нас. По-добре е да чакаш Месията, отколкото да го приемеш.
Защо да заминавам ли? Защото най-напред човек трябва да напусне рамките на ежедневието, да загуби ориентирите си, да се оперира от навиците си: този разрив съответства на необходимите хигиенни мерки. После, пътуването дава израз на самоуважението, на грижата за самия себе си: да отделиш време за мечтанията, за импровизацията, за усещанията, за чувствата. В крайна сметка, то ни предразполага да разтворим ръце, сърце и интелект, да отключим предразсъдъците си, да поемем отговорността за слабостите си, да продължим да се грижим за крехкостта си. Ако ги нямаше нашите пробойни, как щеше да преминава през нас светлината?
Християнинът не покръства никого, той по-скоро свидетелства за това, че Бог му е подал ръка, че го е спасил от преизподнята на греховете му и му е заявил безкрайна милост. Такова е призванието на християнина: да свидетелства за споходилото го спасение.
