ОТВЪД ГРАНИЦИТЕ

Макин, Андрей
Отвъд границите
роман

Поредица Безкрайна проза
Превод Павлина Рибарова
Художник Л. Владимиров
Ноември 2020
204 стр., м. к.
ISBN 978-619-7516-20-3
Цена 15 лв.

Ние всички се намираме на борда на кораб, който потъва…

15.00 лв.

Категория:
   

За автора

Макин, Андрей

Макин, Андрей

Андрей Макин е роден в Красноярск през 1957 г. Завършва философия в Московския университет, преподава в Педагогическия институт в Новгород и сътрудничи на списание "Современна чуждестранна литература".

Започва да пише още по време на Перестройката, когато избира да живее във Франция. Владее прекрасно френски език благодарение на баба си, която има френски произход.

Животът му в Париж отначало е много труден – живее като бездомник, прехранва се с преподаване на руски и пише романи на френски език, но дълго не намира издатели…

През 1995 г. за книгата си "Френското завещание" Андрей Макин печели "Гонкур" – за първи път в историята на френската литература премията е присъдена на руски писател. Авторът получава френско гражданство, защитава докторска дисертация в Сорбоната. Написал е десетки произведения, сред които: "Изповед на разжалвания знаменоносец" (1992), "Престъплението на Олга Арбелина" (1998), "Реквием за Изтока" (2000), "Земята и небето на Жак Дорм. Хроника на любовта" (2002).

Андрей Макине, член на Френската академия, е автор на важни и многократно награждавани произведения: Prix Goncourt, Prix Goncourt des lycéens и Prix Médicis за Le testament français през 1995 г., Grand Médaille de la Francophonie през 2000 г., Grand Prix RTL-Lire за La musique d'une vie през 2001 г., Prix Prince Pierre de Monaco за цялото му творчество през 2005 г., Prix Casanova за Une femme aimée през 2013 г., Prix des Romancières през 2021 г.

Макин е изключително популярен във Франция, макар да смята, че не твори в традициите на френската литература и дори, че голяма част от нея е "ширпотреба". Той казва, че е в тази чужда страна не се е пречупил, защото има съветска закалка, която руснаците не бива да пренебрегват.

Андрей Макин

За трудностите в Париж:
„Спаси ме добрата съветска закалка… Помогна ми съветският опит: издръжливост, способност да се радвам от малко. Зад всичко стои готовността да пренебрегнеш материалното и да се стремиш к духовното."
„Правех всичко, за да ме публикуват: пращах един и същи ръкопис под разни псевдоними, сменях имената на романите или пренаписвах първите страници..."

За френския обществен модел:
„машина, която превръща човека в социален паразит… Франция живее в сюреалистичен свят. От една страна, тук действат законите на икономическия либерализъм, доведен до абсурд и превърнат в пиратство. От друга, едва ли не една трета от населението получава основната част от своите доходи от държавата… Това е съветският модел, въплътен в живота.”

За наградата Гонкур:
„Като всички руснаци, аз съм фаталист. Бях и преди получаването на наградата „Гонкур”, оставам такъв и сега. Мисля, че съм я заслужил.”

За френската литература:
„90 процента ширпотреба – ако руски писател иска да публикува свой роман на Запад, трябва да напише карикатура – за руската мръсотия, пияниците, изобщо – грозното. И това ще върви. Ще навредите на Русия и руската словесност, но ще имате успех. Много писатели бързо изпълняват индустриални поръчки Като вече „отработените” педофилия, хомосексуалност, нимфомания и пр. Аз обаче се опитвам сред грозотата да улавям миговете на духа, красотата и човешката съпротива.”

За критичното отношение към Русия:
„И ние имаме вина за това – Русия ги плаши. Французите са рационалисти, а нашата страна им изглежда абсолютно ирационално пространство…”

За това, че не е издаван в родината си:
„Имам много предложения, но аз винаги моля да ми пратят преводите. Те не струват. Не срещнах човек, който може добре да преведе книгите ми, а е много трудно да се превеждаш сам. Но и не бързам. Още повече, че в Русия около 250 000 души добре знаят френски. Сред тях има мои читатели.”

За Русия:
„Афоризмите винаги малко куцат. Рилке е казал: „Русия е толкова велика, че навсякъде усещаш Бога.” Като чуваш такива думи, настръхваш от удоволствие и възторг. Но нека не забравяме, че навсякъде в Русия е и дяволът…”

Андрей Макин
Отвъд границите

В своя полифоничен роман Андрей Макин разказва историята на младеж, обсебен от упадъка на Запада. Той е написал апокалиптична книга, която е неиздаваема в днешно време. В Голямото преселение младежът обвинява антирасистите, сипе хули по Франция на смесените раси, отговорна за упадъка на Запада и на бялата раса… Неговите идеи са чудовищни! Но и светът, в който живеем, е чудовищен, изповядва авторът.
„Аз изследвам, изучавам личността на този персонаж, и едновременно тази на майка му, която е негова противоположност в идейно отношение.“ Истинският сюжет на книгата е спасяването на една жена, която е загубила, силата и желанието да живее. Психологическо, екзистенциално, дори религиозно, във всеки случай, духовно спасение.
Оказва се, че има и друг път за това. Друг живот. В него вярват т. нар. „дигъри“. Нима всеки няма право на свое „алтернативно“, „трето раждане” отвъд границата на биологичното и социалното, която ни поставя нашата човешка участ?

Андрей Макин, избран преди три години във Френската академия след публикуването на близо двайсет романа, написани на френски език, и удостоен с наградата „Гонкур“. В България са излезли вече 7 книги на големия писател. Подобно на Ромен Гари, и той всъщност пише под псевдоним, и то не един. Интересното е, че с един от тях, „Габриел Осмонд“, е наречен един от героите в романа „Отвъд границите“. Авторът гостува в България през 2007 г.

„Този роман е скандален в благородния смисъл на думата – скандалът на истината.“ Жорж Бернанос (писател)

„Романът „Отвъд границите е същински камък, хвърлен в локвата на политически коректното.“ („Les livres d’Eve“)

 

Цитати:

Тъй като страхът да не пропусне или изгуби нещо превръща човека в хищник, решението беше да му дадем всичко! Каквото си поиска! Мигом! Да го превърнем в крал, в светец, в еротоман, във воин… И изживяването на това всичко да протича със свръхчовешка сила!

Грозотата на това ново население ни кара да се усъмним в естетическия вкус на евентуалния наш Създател.

Наред с трансчовеците и агресивните извънземни има и други нашественици, населяващи фантастичните романи – имигрантите, които заливат стария континент, и мюсюлманите, които изграждат наново в Европа своя обширен халифат. Докато изтощените и примирени бели изопачават изнасилването на страните си в пъстра мултикултурна яхния.

Алтернативното раждане, измерението, което ни освобождава от всички робства: класи, произход, тревога, страх от смъртта… Човек може да напусне този живот, без да се налага да умира.

Трудно е човек да бъде оригинален, особено когато, уви, става дума за доброволно избрана смърт.

Фройд: „Каквото и да направите, ще бъдете лоша майка.“

…тайната, пазена в семейната двойка, превръщаща живота в „криеница, където превръзката на очите не е достатъчна, за да ви направи сляп…“

Продуктивността на изтреблението е най-голяма по време на война. Но в битките убиваш враг, защитавайки родината. Докато в нашите мирни цивилизовани общества, колко убийства са извършени по съвсем повърхностни причини! Семейството, работното място и любовните взаимоотношения представляват силно криминогенни среди, в които слабите са подложени на такова напрежение, че се разболяват или се самоубиват.

Историята щеше да потъне в летаргията на типичните ситуации, ако човекът не си беше измислил развлечение: да се дрогира с чувства! Да обича, да властва, да прощава, да се самонаказва, да съгрешава, за да предизвика незнайно кой бог, да лъже и да се самозалъгва, да се преструва на разбунтуван, на преследван, на щастлив любовник, на саможертвен родител, да се мисли за светец, за каещ се, за прокълнат… Човекът се интересува от играта, възбуждаща страстите му, много повече, отколкото от действителността. Да, той е дрогиран, защото тези чувства имат своите химически изражения – окситоцин, допамин, адреналин, и т. н., които опияняват мозъка ни с краткотрайните си порции върховни преживявания. Но, пак ще повторя, не е важно дали са върховни, чувството може да бъде и мъчително. Важно е майсторството на фокусника: от нищо и никакво нашият зависим спретва приказна драма.

Психоанализата процъфтява благодарение на нуждата на хората от емоционални дроги. Психоаналитикът помага на пациента да си измисли минало, натоварено с двусмислия, помага му да се почувства дълбок и неразгадаем, а всъщност – да свикне с употребата на упойващите средства, които психиката ни фабрикува.“

„Тези щастливи съществувания ме плашат – тяхната спокойна увереност, тяхната прозрачност, отсъствието на въпроса „Каква е ползата от всичко това?“ Да отидеш на концерт, докато хиляди деца гинат под бомбите в Ирак и в Сирия! Безсрамието на тази музикална оргия служи да затули сцената на войната, за да остане незасегнат психичният комфорт на бобосите. Знаете как ненавиждам брадатите фундаменталисти, знаете го! Но се питам дали в дъното на черната им душа не тлее пламъкът на една болезнена и безпощадна жажда за истина.“

Хората работят, чифтосват се, стареят, изчезват. Двайсет или трийсет хиляди дни. Делът на удоволствието е нищожен, а на болестите, на напразните усилия, на измамените надежди – огромен. Да, благоденствието донякъде е свързано с доходите, но щастието? То не зависи от тях. Инак нямаше да имаме такъв брой депресирани в богатите държави.

Нашето тяло е по-малко измамно от идеите ни.

„Приятелите на Вивиен си въобразяват, че американците кроят гадни заговори с помощта на страховита „дълбока държава”. За Осмонд всичко е далеч по-просто: една страна е създала чудовище – военнопромишлен комплекс, осемстотин бази по света, седемнайсет разузнавателни служби и така нататък. Милиони хора, чието благоденствие (ами да, семейство, любовница, ранчо, голф, яхта…) зависи от този Молох, който трябва да бъде хранен с войни и сваляне на режими.

Отвъд всякаква расова, социална или религиозна принадлежност, ние се определяме от този избор – да заспим сред масата или да отхвърлим съня.

Близкото бъдеще – постепенно пропадане към някой от възможните апокалипсиси – по избор или всички едновременно – атомен, екологичен, демографски, технологичен.

Всяка година по света повече от един милион жени биват изнасилени или убити – три хиляди на ден. Шест милиона деца умират от глад – едно дете на всеки шест секунди. А знаете ли колко куршума биват изстреляни? Осемстотин милиарда годишно. Стотина за всеки жител на планетата! Без да се броят бомбите, ракетите… Непрестанни убийства, постоянни стенания на жертвите. Всичко това редом с „нормалния живот”: празници, мачове, избори, отпуски, шопинг мания…

Биосоциалната механика е самоизяждаща се – колкото повече хората унищожават природата, толкова повече се унищожават помежду си. Порочен кръг със съвсем

Човек трябва да е пълен дебил, за да се надява да спаси света от неговата чудовищност. Моите аргументи ли? След като може бомба да разкъса лицето на млада жена, значи човечеството е неизлечимо.

Паметта бързо смила ужаса от кланетата… Да, чудовищност без изкупление…

Нима човешкото присъствие на тази земя не се свежда до систематично убийство на душата? Душата на природата, душата на миналото, скритата душа на всеки…

Докато топката се търкаля към съответната дупка, хиляди деца агонизират – от глад или от бомбите – на една планета, чиято съдба се крепи на недоловима грешка в електрониката, която само за няколко секунди ще изстреля хиляди ядрени бойни глави и ще овъгли континентите. Човешки мравуняци гъмжат сред токсичните отпадъци, наричани по навик „градове”, а тук, пред лишения от душа старинен замък, мъже се разхождат по прясно подстриганата трева и удрят със стикове пластмасови топки.

Нашата природа е прашинка в тази бездна. Както и истинският цвят на кожата ни е този сребрист отблясък на луната върху дланите ни, през една есенна нощ.

Що се отнася до онези, които смятат, че превъзхождат другите, би трябвало да им се обясни, че истинското превъзходство се състои в това да съумееш да напуснеш играта, да слезеш от сцената, където всички играят фалшиво, водени от страха да не се минат и от паниката пред смъртта…

Мисля си за „времето на непреходността”, което забързаният ни живот пренебрегва в своя устрем към смъртта.