Ерик-Еманюел Шмит, автор на романи и пиеси, собственик на театър и сам той актьор, има усмивка на Буда, излъчва хармония и естествена сила…
Минават двайсет и пет години, преди да направи най-личното си признание. През 1989 година, в пустинята Сахара, където отива във връзка с един филм, философът се отклонява от групата и оставайки сам през нощта, преживява нещо изключително, открива вярата, приветствайки своето „второ раждане”. „Нощта на огъня”, чието заглавие е взето от Паскал, преживял подобно откровение, е разказ за този разтърсващ духовен епизод от живота му. „След тази нощ преживях метаморфоза и в днешните времена, когато вярата е деформирана от носещия смърт тероризъм, исках да изразя вярата, която ме промени и оформи, без ограниченията на догмата.”
„Някога връщахте ли се отново в пустинята?” – „Никога не чукай повторно на вратата на Бог. Неучтиво е.” (24 Heures, Suisse)
Цитати:
Истинското пътуване винаги се изразява в съпоставяне на въображаемо и действителност; разполага се между тези два свята. Ако пътникът не се надява на нищо, ще види само това, което виждат очите му; затова пък, ако в мечтите си вече е изваял въпросните места, ще забележи много повече, отколкото се показва, ще долови дори миналото и бъдещето отвъд настоящия момент; и изпита ли разочарование, то ще се окаже по-богато, по-плодотворно, отколкото един обикновен доклад.
Може да вървиш само по един път.
По същия начин, можеш да прекосиш само една пустиня.
За разлика от деня, който свежда небето до синева, нощта не познава граници. Разкрива ни реалности, спотаени на милиони километри; показва ни също и изчезнали реалности, мъртвите звезди, чиято светеща опашка достига до нас.
Немите звезди винаги са правили хората разговорливи.
Откак човеците се събират през тайнствената нощ, приказките изобилстват. Тъй като не понасят невежеството, човеците създават знания. Измислят митове, …измислят богове, измислят отделен бог, измислят науките. Боговете се сменят, редуват се, умират, също и космологичните модели, но остава една амбиция: да обясниш света.
Във всяка епоха мъдрецът край огъня в пустинята смята, че владее окончателната истина. А съвременниците му споделят неговото убеждение.
Истината остава недостъпна, има само временни истини, опити за истина… Съвременния начин да се обитава незнанието.
Като падаш ничком душата ти по-скоро ли стига до небето?
Във вселената има смисъл, който трябва да открием. Следователно… ние не сме грешка или случайност, не идваме от атомни рикошети. Напротив, резултат сме от определен план, от интелигентно намерение. Следователно… Бог съществува.
Като виждам несполуките на сътворението – цунами, бури, земетресения, унищожени видове, различни недъзи у хората, убийствени вируси или унищожителни бактерии, си казвам, че Бог не е майстор, а чирак. Колко неуспешни опити! Колко природни катастрофи!
Колко напразни опити за такъв жалък завършек! – пустинята не напомня по нищо на шедьовър, защото е необитаема.
– Който не иска да вярва, винаги намира причини.
– Който иска да вярва – също.
Бог присъства само под формата на въпрос. Всеки човек се пита или се е питал дали съществува Бог; и всеки си отговаря по своему. Съмнението в Бог, ето това е синдикалният минимум на божествената реалност!
Кой съм аз? Свещ, която свети в мрака и която вятърът ще угаси. Смешно! Сега мога да извикам „съществувам”, но твърдението ми е потопено в ужас, защото и да крещя, и да мобилизирам в себе си умопомрачителен плам, няма вечно да съществувам. Аз съм само секунда между две вечности, вечността пред мен и вечността след мен. Аз съм само късче живот между две небития, небитието, което ме предшества и небитието, което ще ме последва. И ако вечността ме оставя на спокойствие, то двете небития ме подяждат. Да кажеш „Аз съм”, е все едно да кажеш „Няма да ме има занапред”. „Жив” има само един истински синоним – „смъртен”. Моето величие се превръща в нищета, моята сила – в несъвършенство. И гордостта се примесва с ужас.
Кой ме е поставил тук, на този кръгъл камък? С каква цел? И защо за толкова кратко?
Онази сутрин бе последната от досегашния ми живот, но аз още не го знаех.
Нощта бе преминала над мен, сякаш ме бе докоснала птица.
Кой е моят похитител?
С нежност мисля за него…
Очарован… Аз съм очарован… Той ме очарова…
За по-лесно, вероятно трябва да го кръстя Бог.
Или огън…
Бог ли? Защо не…
Да, да речем Бог! Това не е името му, но това е най-малко смешното, с което да Го назовем. Думата е толкова употребявана, че прилича на стара монета с изтрити знаци, но запазена аура.
…ако се движиш в пустинята, не бива да гледаш земята, а небето.
Да тръгнеш не значи да търсиш, а всичко да изоставиш близки, съседи, навици, желания, мнения, самия себе си. Да тръгнеш няма друга цел освен да се предадеш на непознатото, непредвидимото, на безкрайните възможности, дори на невъзможното. Да тръгнеш означава да изгубиш ориентирите си, самообладанието си, илюзията, че знаеш, и да разгърнеш в себе си такова разположение на духа, че изключителното да се появи. Истинският пътешественик е без багаж и без цел.
Неизчерпаема, тази огнена нощ продължава да оформя тялото, душата, живота ми, подобно на велик алхимик, който не ще изостави делото си.
Една нощ на земята ми даде радост за цял живот.
Една нощ на земята ме накара да предусетя вечността.
