Мохамед Мбугар Сар
Най-тайната памет на хората
За романа авторът получи наградата Goncourt за 2021 г. Той е първият носител на наградата от Субсахарска Африка и изобщо най-младият в историята й. Романът на Сар беше номиниран също за наградите Prix Femina и Prix Renaudot и в дългия списък за Prix Médicis.
Най-тайната памет на хората (La plus secrète mémoire des hommes) е издаден през 2021 г. съвместно от Éditions Philippe Rey, Париж и Éditions Jimsaan, Дакар ).
Книгата разказва историята на млад сенегалски писател на име Диеган Латир Фей, живеещ в Париж, който открива роман от 1938 г. на измисления африкански автор Т.Ш. Елиман, наричан от критиката “Черния Рембо “. Историята отразява живота на малийския писател Ямбо Уологуем, който печели наградата Renaudot през 1968 г., но по-късно е обвинен в плагиатство, напуска Франция и изчезва от обществения живот. Действието се развива предимно в Сенегал и Париж, но се мести също и в Амстердам и Буенос Айрес. Роман за желания край на литературата, за идолите и за нейната суета, за сблъсъка на култури, нации, раси.
Списание L’Express обявява романа за “откровението на литературната година”.
Le Monde отбелязва неговата “впечатляваща амбиция и зашеметяваща енергия”, които “носят всичко пред себе си”.
The New York Times описва романа като „невероятно експанзивен изпит на всичко, от еротичната любов до литературния канон. В него преминаваме през гамата от жанрове – мистерия, история за призраци, философски роман, историческият роман, магическата реалистична приказка – докато Сар се движи в паяжина, която преплита факти и измислица, биография и клюки, автентичност и плагиатство, слава и позор.”
ЦИТАТИ:
Само книгите на истинските писатели заслужават да се обсъждат с извадени мечове, само те разгорещяват кръвта като качествен алкохол и ако избягваме ожесточените спорове, за да изберем апатията на безгръбначния консенсус, то ние сме срам за литературата. Истинският писател… предизвиква смъртоносни спорове сред истинските читатели, които постоянно воюват
Лабиринтът на безчовечността, книга-фантом, чийто автор сякаш бе само драсване на клечка кибрит в дълбоката нощ на литературата.
Да, току-виж съм се самоубил: но животът е само чертичката в думата току-виж. Опитвам се да вървя по тази тънка чертичка. Толкоз по-зле ако тя се счупи от тежестта ми, тогава ще видя какво живее или е умряло под нея.
В литературата никога не постигаш успех, в такъв случай по-добре да се качиш на влака на успеха и да го спреш там, където можеш.
Това е Бог. Тази вечер е съвсем близо, дори мисля, че Той от дълго време не е бил толкова близо до нас. Но Той знае. Той знае, че идването Му ще Го унищожи наистина. Още не е въоръжен за да се срещне със Своя най-голям кошмар – ние хората.
Може би е случайност. Може би е съдба. Но двете невинаги се противопоставят. Случайността не е нищо друго освен съдба, която не познаваме, съдба написана със симпатично мастило.
Винаги трябва да следваме живота и неговите непредвидими пътища. Всички те отиват към едно и също място, което е отредено на всички ни, но за да го стигнат поемат маршрути, които може да са красиви или ужасни, покрити с цветя или с кости, нощни преходи, които извършваме най-често сами, но при които имаме възможност да подложим душата си на изпитание.
Големите произведения ни обедняват. Отнемат ни повърхностното. След като ги прочетем винаги се чувстваме лишени: обогатени, но чрез отнемане.
Само посредствената, лошата или баналната книга говори за нещо. Голямата книга няма сюжет и не говори за нищо, а само иска да каже или открие нещо. Но това “само” вече е всичко и това „нещо” вече е всичко.
Никога не съм могъл да празнувам дълго време. Колективните веселби, масовите празненства, възторжените изблици на чувства много често ме обвиваха в непреодолима меланхолия. Щом навлезех в пиянството или в радостта, пред мен избухваше жалката им опака страна. И никога не се радвах толкова дълго, че тъжната страна на нещата да ми бъде спестена, тъгата преди празника, тъгата след празника, тъгата на самия празник, който непременно ще свърши (този момент е толкова грозен, колкото мигът, когато усмивката изчезва от нечие лице), тъгата на цялото човечество, с която всеки се бори като със сянка и доколкото може.
Свят, в който все още може да се спори до късно за книга, не е съвсем загубен, макар че осъзнавах колко дълбоко комично, суетно, смешно и дори безотговорно е цяла вечер да говорим за литература. Земята се тресеше от конфликти, планетата се задушаваше, хора умираха от глад и жажда, сирачета гледаха труповете на родителите си; имаше милиони нищожни животи, микроби, плъхове, обитатели на отходните води, обречени на вонящата вечност на мръсните и задръстени канализации, съществуваше реалността, целият океан от лайна навън, а ние, африканските писатели, чийто континент плаваше вътре в него, ние говорехме за Лабиринтът на безчовечността вместо конкретно да се борим, за да излезем от там.
Има толкова така наречени писатели, които се оказват по-способни да коментират литературата, отколкото наистина да пишат, толкова поети, които прикриват оскъдността на творенията си с наукоподобни литературни тълкувания, с препратки, с остър цитатонит и куха ерудиция…
Единственото нещо, което трябва да се изисква от писателя, бил той африканец или инуит, е да има талант. Всичко останало е тирания. Глупости.
Нищо не е по-несправедливо от любовта.
За да опише любовта на майка си, която не е срещнал у никоя друга жена, Ромен Гари говори за обещанието на зората. За плътската любов аз казвам, че понякога има обет на нощта.
Няма градация в самотата, за която никога не сме добре подготвени.
Нищо не натъжава човека повече от спомените, дори и когато са щастливи.
Нима цялата история на литературата не е история на голямо плагиатство?
Мисълта да пиша, застанал от страната на злото, ми се струва позьорство. Истинското зло не се пише, казах аз, а се извършва. Нужни са жестове, не думи, не книги, не блянове, а жестове.
Злото е големият въпрос. Невинността няма място в литературата. Нищо красиво не се пише без тъга… В началото е тъгата, тъгата, че си човек; душата, която ще съумее да я погледне до дъното и да я накара да зазвучи у всекиго, само такава душа ще стане душа на художник и на писател.
Това, което търсим, може би никога не е истината като откровение, а истината като възможност, като светлина в мината, където постоянно копаем без челник. небето също е лабиринт и не е по-малко безчовечно от лабиринта на земята
Би искал да напишеш само една книга. Дълбоко в себе си знаеш, че само една има значение, тази, която ще роди всички останали или която всичките ти книги ще възвестят. Би искал да напишеш книга убиец… Но всяка книга, която се цели в абсолютното, е обречена на провал, и именно в ясното съзнание за този бъдещ провал тупти пламенното сърце на начинанието.
Желание за абсолютното, убеденост в нищото: ето уравнението на творчеството.
Идеалната книга не се пише… По пътя към идеалната книга изкушението да мълчиш е понякога също толкова напразно, колкото и да говориш. Безсмисленият обет за мълчание по същата причина убива толкова сигурно, колкото и енергичното бърборене; и двете внушават, че същественото зависи от някаква поза спрямо езика или света
Никой не иска да се върне към нормалния живот, на който понякога смъртта няма за какво завижда.
Последните мигове на човека ме привличат неудържимо. Само тогава е възможна равносметка, истинско съжаление, искрена изповед, правдива самооценка. Едва в момента, когато си отива, нашият живот ни принадлежи.
Човек никога не се отървава от историята си, когато се срамува от нея. Никога не я изоставя посред нощ като нежелано дете. Бори се с нея, бори се постоянно, и единственият начин да спечели е да продължи да се бори, да свикне с нея, да я признае, да се старае постоянно да я сочи, да я назовава, да я разкрива, когато тя се дегизира, за да ни привлече.
Дълбоко в себе си… нито един човек не мисли за бъдещето. Дълбоката ни загриженост засяга миналото, и вървейки към бъдещето, към това, което ставаме, ние се занимаваме най-вече с миналото, с мистерията на онова, което сме били… “Какво съм направил?”… затваря всяка възможност за корекция, за нов шанс. В “Какво съм направил? се чува погребалният звън, означаващ, че направеното остава във вечността.
И нито угризенията, нито разкаянията са достатъчни, за да променят непоправимия характер на миналото.
Неумението да четеш е грях
В литературата рядко се случва да бъдеш разбран, но ако си писател, трябва да направиш всичко, за да бъдеш напълно разбран.
Онези, които не са можели да четат… са грешници. По-точно казано, грях е да се чете лошо.
Реалността няма противоположност, всичко, което се случва в човешкия опит, е реалност.
Ако имаш рана, не означава, че трябва да пишеш за нея. Дори не означава, че мислиш да пишеш за нея. Да не говорим дали ще можеш. Времето било убиец? Да, така е. То убива илюзията ни, че раните ни са уникални. Но те не са. Никоя рана не е уникална. Нищо човешко не е уникално. С времето всичко става ужасно банално. Ето това е безизходицата, но именно в тази безизходица литературата има шанс да се роди.
Столът пред него беше празен, онтологично празен: с това искам да кажа, че човекът създаваше впечатлението, че пред него на масата никога не е имало никого и че всички столове в света, пред които той е седял, винаги са били заети от нищото. Изглеждаше така, сякаш е достигнал до края на своята самота и няма какво повече да очаква. За разлика от другите, които страдат от самотата си и дълбоко в себе си се надяват, че съдбата или случайна среща ще я разсее, той създаваше впечатление, че знае: самотата му е непоправима и безкрайна, нищо няма да я разсее и дори случайната среща няма да промени нищо.
Заради всичко това, заради цялата тази насърчавана и награждавана посредственост, заслужаваме да умрем. Всички ние: журналисти, критици, читатели, издатели, писатели, общество – всички ние.
Родината на цялата възможна самота и на цялото достъпно мълчание, единствената родина, в която мога да живея… е родината на книгите: книгите, четени и обичани, книгите, четени и мразени, книгите, които мечтаем да напишем, посредствените книги, които сме забравили и дори не знаем дали някога сме отваряли, книгите, които се преструваме, че сме прочели, книгите, които никога няма да прочетем, но с които не бихме се разделили за нищо на света, книгите, които чакат да им дойде редът в търпеливата нощ, преди ослепителния здрач на четенето призори. Да, казвах си, да: ще бъда гражданка на тази страна, ще се закълна във вярност на това царство, царството на библиотеката.
Не ми пука за реалността. Тя винаги е твърде бедна пред лицето на истината.
Мълчаливата тъга е единственият разкош при прощаване с мъртвите.
Политиката не е нищо друго освен добре регулиран механизъм за трупане на богатства чрез манипулация на отчаянието на хората.
Условно наклонение, което според мен е най-удобното наклонение във френския език, когато трябва да гримираме страха като мъдро благоразумие, и да се правим, че напредваме, движейки се назад.
Правихме любов, за да компенсираме годината без любов. Любихме се в памет на някогашните нощи. Любихме се заради пейката на площада на булевард “Распай”. После се любихме отново, за да натрупаме резерви, защото беше възможно бъдещето ни да бъде вечността на едно ново мълчание.
Лидерите ни говорят с нас от екран – стъкло, през което не може да проникне никакъв звук. Никой не ги чува. Същото би било, ако можехме да ги чуем. Вече нямаме нужда да ги слушаме, за да узнаем, че не казват истината. Светът зад стъклото е аквариум. И нашите лидери не са хора, а риби… Но най-лошото е, че като гледаме рибешките им муцуни, те сякаш ни казват: ако бяхте на наше място, нямаше да се справите по-добре. Щяхте да разочаровате така, както ние разочароваме.
Винаги съм осъждал онези, които се поддават на популярния афоризъм: всеки народ има управниците, които заслужава. Или неговият вариант: хората си избират управници по свой образ и подобие. Винаги ми се е струвало, че това е неприкрито презрение към народите и непростимо снизхождение към някои егоистични и жестоки лидери
Но започвам да си мисля, че хората, които виждат в посредствените лидери отражение на своя народ, не грешат. Гледам нашите сънародници и се питам: наистина ли заслужаваме нещо по-добро? Ние също сме един пасаж риби. Сардини. Какво правим, индивидуално и колективно, за да заслужим нещо по-добро от неморални и лъжеусти политици?
Политическата игра винаги завършва така, че те подчинява на своите правила. Тя е воденичният камък, а ние сме зърното, но то никога няма да промени воденичния камък, който ще продължи да го смила и раздробява. Преобразяването на нещата отвътре е илюзия. Отвътре ние преобразяваме себе си. Не и политическите практики. Не и нещата. Нещата никога не се променят. Поне не по този начин.
По-добре да не пишеш, ако нямаш амбицията да накараш нечия душа да се разтрепери.
Понякога чувам да се казва, че трябва да останем верни на детето, което сме били. Това е възможно най-безсмисленото и най-опасното желание. Съвет, който никога няма да дам. Детето, което някога съм бил, винаги ще гледа с разочарование или жестокост на това, в което съм се превърнал като възрастен, дори ако този възрастен е осъществил мечтата си… Да станеш възрастен, винаги е изневяра на детските ни години. Но именно в това се крие красотата на детството: то съществува, за да бъде предадено, и това предателство ражда носталгията, единственото чувство, което ни позволява един ден, може би в края на живота ни, да преоткрием чистотата на младостта.
Свърши времето на вождовете, ясновидците, пророците, магьосниците, питиите и другите възвишени измислици а ла Виктор Юго. Вече няма нужда да казваме на хората по кой път да тръгнат, а да следваме анонимните хора по пътищата, които са избрали, и да ги следваме докрай, тоест до края на душата – тяхната или нашата.
Да се надяваш, че диктатурата ще стане по-малко жестока, ако хората не ѝ се съпротивляват, – е самоубийствена илюзия, съчетана с малодушие.
Не можеш да оцелееш във войната, дори ако оживееш.
Един ден най-накрая ще кажем, че преди да бъдат насилени от живота, от свещеници, от педофили и други извратеняци, децата първо са насилени от родителите си, които ги лъжат.
Смъртта влезе в двора, придружена от децата си, и каза:
– Ако някой живее тук, нека излезе.
Майната им на призивите да бъдем психически устойчиви! Ненавиждам тази дума, когато се превръща в девиз. Устойчивост! Устойчивост! Я стига! Искам истината за дългото пропадане, истината за безкрайното пропадане. Не искам да се поправям. Нищо, което е било истински разрушено, не ми се струва поправимо. Не утешавам, нито се утешавам. На колана ми виси най-ефикасният талисман срещу злото: желанието за истина, дори когато тази истина е смърт.
Колонизацията посява семената на един нов свят. Тя сее опустошение, смърт и хаос сред колонизираните. Но тя също така посява у тях – и това е най-дяволското ѝ постижение – желанието да се превърнат в това, което ги унищожава.
В наши дни хората винаги очакват тъжен край. Но те не просто го очакват, те го искат. Знаеш ли защо това е така?… Моят отговор е, че тъгата е по-добра подготовка за живота, т.е. за смъртта, и че повечето хора разбират това много рано.
Ето това е човекът: същество, което трябва да бъде съжалявано.
душите, които се преструват, че бягат от миналото, всъщност тичат след него и в крайна сметка, някой ден, ще го настигнат в бъдещето си. Миналото има време, то винаги търпеливо чака на кръстопътя на бъдещето; и именно там отваря на човека, който е смятал, че е избягал, истинския петкилиен затвор: безсмъртието на изчезналите, постоянството на забравеното, участта да си виновен, компанията на самотата, спасителното проклятие на любовта.
