Е.-Е. Шмит
ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ВРЕМЕТО
3. МРАЧНО СЛЪНЦЕ
В този том от „Пътуване през времето“ Ерик-Еманюел Шмит отвежда читателите в Древен Египет, цивилизация, която ще процъфтява повече от три хиляди години. Този път Ноам се събужда от дълъг сън на брега на Нил през 1650 г. пр.н.е. и тръгва на вълнуваща обиколка из Мемфис, столицата на двете царства на Египет. Времената определено са се променили. От публичните домове до дома на мъртвите и от еврейските квартали до двореца на фараона, той открива невероятна цивилизация, описана върху папируси; цивилизация, която обожествява река Нил, откъдето е възникнала, която мумифицира мъртвите, изобретява задгробния живот и строи храмове и пирамиди, за да получи достъп до вечността. Но сърцето на Ноам бушува, умът му е зает от една идея: да се разправи със своя враг и най-накрая да постигне щастливо безсмъртие с любимата си Нура.
Ноам, Нура и Дерек, безсмъртните герои от том I и II, срещаме отново и в тази книга. Едновременно прекрасен пътеводител за Древен Египет и пленителна фреска, този роман навлиза в темата за любовта, която е представена във всичките й безброй форми. Другите основни теми са смъртта и раждането на религиите. Но Шмит умело вплита в сюжета и неотложните проблеми на нашето време. Страхотно! Le Berry
Какво е „Пътуване през времето“ освен детска мечта, детска игра, която се състои в това да си представиш една отминала епоха и да изобретиш вселена? Но както всички игри, човек трябва да знае кога да спре. Неслучайно „Изход от Египет“ е заглавието на заключителната глава на книгата.
Следващият, IV том, ще ни отведе в Древна Гърция…
ЦИТАТИ:
Ние сме във война. Кой е врагът? Не някаква нация, както в миналото. Противникът сме самите ние, наглото, обзето от нехайство човечество.
Едва ли има нещо по-старо на този свят от края на света! Паниката пред лицето на утрешния ден не е нито от днес, нито от вчера: откакто хората могат да разсъждават, те се боят. За осем хиляди години Ноам се е сблъсквал с този страх постоянно; разрушителното бедствие се мени в зависимост от епохата – потоп, мълния, изгасване на Слънцето, пандемия, земетръс, цунами, ентропично застудяване – извършителите също са различни – боговете, Бог, природата, човекът, – също и причините – жестоките божества, възмездието на Яхве, биологичните закони, безогледното замърсяване – само ужасът си остава същият. През този век обаче Ноам установява съществена промяна: преди апокалипсисът е бил от обсега на пророческата фантазия, докато сега признаците за неговото приближаване са елемент от действителността. Животински и растителни видове изчезват, ледниците се топят, температурите се покачват, валежите нарастват, жегите зачестяват. Апокалипсисът напуска своето обичайно обиталище – страната на химерите – и придобива материални измерения; не се крие в мозъчните гънки, а шества по земята.
Любовта е измислила самотата.
Само в сърцето на пустинята и в открито море, лице в лице с опасността, човеците проявяват най-прекрасните човешки качества, защото знаят, че понякога една дума може да спаси живота на мнозина, а и самите те могат да изпаднат в същото затруднение. Солидарността се дължи не толкова на добротата, колкото на осъзнатия интерес.
Надеждата изцежда силите. Надеждата пречи. Тя повече измъчва, отколкото носи облекчение… Да храниш надежда, е проява на слабост. Иска се сила да приемеш отчаянието. Ето защо се съгласявам с най-лошото.
Предназначението на смъртта е да убива страданието. Смъртта ни протяга ръце. Смъртта е милостива. Смъртта е доброжелателна. Смъртта е приятелка.
Щастието е мимолетно. В никакъв случай не бива да бъде пропуснато.
Сфинксът бе разположен на границата на всички измерения. Граница между човека и животното. Граница между божественото и земното. Граница между естественото и свръхестественото. Граница между присъствието и отсъствието. Граница между смисъла и непонятното. Какво говореше това изражение, самото то на границата между усмивката и безразличието? Не казваше нищо и същевременно описваше безброй чувства. Бе не толкова безизразно, колкото свръхизразително.
Тогава разбрах какво ми носи Сфинксът: покоят, който човек изпитва от досега на истинското тайнство. Сфинксът ми помагаше да приема загадката на нашето съществуване, най-важната от всички. Защо съм аз? Защо сме ние? Защо е тази планета? Защо има нещо, а не нищо? Сфинксът отговаряше: „Защото има!“
Свидетелство бе самият той. Омагьосан, омагьосващ, чрез своето вкаменено опиянение той подчертаваше присъствието си, безусловно утвърждаваше живота.
Всички ние сме родени от наслаждението на един бог, не го забравяй. Затова и животът е прекрасен.
Всеки опит неизвестното да бъде обяснено чрез известното води до заблуда. Който разпръсва мрака с помощта на факел, вижда единствено осветения от него участък. Слушайки египетските митове, стигах до заключение, противоположно на тяхното: не ние произхождахме от боговете, а те произхождаха от нас.
Блажена е човешката природа: опиянението от егоизма прикрива реалността. За да може властникът да си въобразява, че наистина властва, докато в действителност е обикновен служител на властта, съществува нарцисизмът – да замъглява трезвия поглед, и мегаломанията – да прикрива подчинението.
Присъствието на смъртта прави хората алчни и похотливи:
Смъртта премахва всякакви задръжки. Събаря преградите. Близостта на нищото придава неистов плам на битието.
Мъдростта се свежда до приемането на смъртта.
постепенно осъзнавах колко двусмислено може да бъде съгласието: то често предизвиква ликуване, докато в действителност понякога се оказва привидно. При упражнено насилие то се превръща в изход. Изборът като позиция на подчинението, означава да се преглътне вътрешният отказ и да се съкрати продължителността на изпитанието. Съзнанието приема, че най-добрият начин да бъде понесено насилието е човек да се примири с него, да затвори очи и изчака то да приключи колкото е възможно по-бързо.
Човек твърде често само си въобразява, че вижда. Дори с широко разтворени клепки, духът му си остава затворен. Предварителните очаквания, предубежденията, прибързаността са наочници, които стесняват зрителното поле.
Вероятно, за да открие нещо, човек трябва да изгуби посоката. Докато не се отклоним от себе си, срещаме само себе си.
Тайнственото буди по-трайно очарование от познатото. На онзи, който постоянно ни убягва, неизменно приписваме качества, които той обикновено не притежава. В такива случаи незнанието се превръща в убежище на любовта.
Мерет бе не просто красива, тя биваше красива по много начини.
Насладата не е достатъчна, единствено любовта носи умиротворение. В зависимост от това дали сладострастието е цел само за себе си, или е част от нещо по-значимо, то се проявява като мимолетно удоволствие или като безкрайно блаженство. В първия случай имаме засищане, а във втория осъществяване.
Какво е щастието? Липсата на въпроси.
При вида на пирамидата дъхът ми секна. Разположена на левга от мен, с внушителните си размери тя създаваше впечатлението, че пълзя в подножието є. Безупречната є съразмерност ме смазваше под гигантската си маса. Макар плод на изчисления, макар родена от човешкия ум и изградена от безброй човешки ръце, в нея нямаше нищо човешко или по-скоро тя говореше нещо различно за човешкото същество: утвърждаваше неговата сила, разпростираше обсега му над пространството и времето, потискаше хоризонта, отправяше предизвикателство към годините. Благодарение на нея мимолетният индивид печелеше неравната битка със смъртта, просъществуваше, тържествуваше.
Пирамидата спираше потока на часовете, на дните, на столетията. Ненакърнимостта на камъните в стените є се надсмиваше над разрушението. Съвършенството є изключваше случайното. Безстрастието є презираше емоциите. Тежест, стабилност, плътност, геометрична съразмерност, всичко даваше отпор на преходността. В околната тишина пирамидата възпяваше вечния живот.
По силата на каква заблуда най-значимата постройка на земята бе гробница?
Справедлива е единствено смъртта. Тя сполетява еднакво всесилния и несретника.
За да не страда, човек не би трябвало да обича.
Какво наричаме „действителност“? Онова, което смятаме за непроменимо. Само че историята на човечеството разкрива обратното. От десетилетия насам реалността постоянно бива опровергавана, отхвърляна, преосмисляна. Оттук и моето заключение: реалността е разказ като всеки друг.
Та нали да помагаш на другите, да полагаш грижи за тях, за да облекчиш страданията им, бе най-нормалното нещо на света? Нима не бе възможно най-спонтанната постъпка? Нима човек би могъл да действа иначе? По никакъв начин не бих предположил, че някой ще възприеме различно поведение. Съчувствието бе естествено като дишането, то правеше от нас това, което сме, и ни свързваше в едно цяло. За мен безразличието нямаше нищо общо с определението за човек. Доколкото бяхме двукраки без перушина, ние носехме у себе си съпричастността към ближния. Нима съществуваха безчовечни човеци?
– Вярвам само в егоизма. Когато егоизмът на двама души съвпадне, има мир. Когато не съвпадне, има война. Останалото са празни приказки…
Търговията създава цивилизацията. Ако не е тя, всеки ще си остане на своето парче земя, на своята нива, на своето ловно поле. Благодарение на търговията хората пътуват и се срещат. Нещо повече: търсят разбирателство помежду си.
Защото обменът предполага доверие, а доверието води до сближаване.
Макар и сринат на земята, човек може да пропадне още по-надолу.
Защо определяме някои периоди като щастливи? В тях има също толкова грижи, неприятности и поражения, колкото и в други, и те съдържат останали без отговор въпроси, а в дните им ние си битуваме все така уязвими, но въпреки всичко у нас остава само светлината. Щастието зависи не толкова от фактите, колкото от начина, по който ги възприемаме.
Когато човек мрази някого, той му принадлежи.
Понякога времето спира своя ход. Престава да похабява, да изтощава, да руши, а плува като парче корк по повърхността на езеро. Не върви наникъде, а просто съществува.
Да възпитаваш едно човешко същество означава да приемеш мисълта, че то ще те напусне. Подобна мисия не носи непременно само радост, а също съжаление и печал; нужни са години тази тъга да придобие светли нюанси.
Пирамидалният строеж има известни предимства, като осигурява ред, мир, сплотеност, препитание, но дали той е най-добрият? Трябва ли да живеем така, потискани, зависими, подчинени, вписани в йерархия? Какво очакваме от живота? Друг живот! Прекарваме първия си живот, възлагайки надежди на втория, на онова отвъдно, което във въображението ни е почти същото, само малко по-приятно. Каква измама!… Пирамидалната организация, от средство, се е превърнала в цел
Всички са служители на пирамидата, включително онези, които се възползват от нея. Всички до един са роби на пирамидата! Детето се появява на определено стъпало, след което с неимоверни усилия успява да се задържи на него или да се изкачи нагоре – амбицията представлява завършена форма на примирението, с други думи на глупостта. А призванието на човека не е нито собствеността, нито притежанието, нито дори застоят. Човекът не бива да се подчинява на други човеци, а единствено на Бог. Едничък Бог ще ни освободи от веригите.
Човечеството е тръгнало по погрешен път, залага прекалено много на себе си, интересува се единствено от себе си и гради свят, който пренебрегва природата.
Бягството не заличава миналото, географията не премахва историята.
Бог не се стреми към яснота… В противен случай какво място отрежда на нас? Какво бихме тълкували, или избирали? По този начин той насърчава нашия ум и чувството ни за отговорност. Мъглявостта на Бог е израз на уважението му към хората.
Няма по-добра спойка за народите от митовете; без споделени въображаеми истории не може да съществува сплотена общност.
Бог дава посоката, човек решава дали да я следва, или не; божиите заповеди изискват не подчинение, а размисъл. Ето защо трябва да има равновесие между правосъдието и милосърдието, между закона и неговото прилагане. Ако заповедите се прилагаха буквално, правосъдието би смазало хората; ако милосърдието се превърне в убежище, престъплението би разрушило обществото. Бог се обръща към нашия разсъдък, а не го замества.
Египет представляваше оксиморон. Той съчетаваше неща, които в последствие щяха да минават за противоположни. Египет не изключваше, а приобщаваше. Раждането и смъртта взаимно се допълваха, след като Ра, богът на слънцето, всяка вечер загиваше на запад, за да се роди отново сутрин на изток. Живот и смърт битуваха в съгласие, защото живият се готвеше за смъртта, а мъртвият продължаваше съществуването на живия. Крайно и безкрайно се докосваха, понеже хората обитаваха един затворен свят, съсредоточен край Нил, но обкръжен от безконечни пустини. Градът и селото не бяха в опозиция, а се намираха под общата закрила на реката. Животното и човекът не се дебнеха взаимно, а се преливаха в изображенията – тяло на лъв и глава на човек, тяло на човек и глава на чакал. Женското и мъжкото често бяха едно цяло в някои индивиди и преди всичко в Нил, река кърмилница с мъжка решителност. Дух и материя се съчетаваха в храмове от камък, идоли от гранит, сфинксове, полегнали в пясъка. Дори добро и зло не се отхвърляха взаимно, защото черпеха енергия едно от друго
Светлината предполагаше сянка, пустинята – оазис. Тази огромна страна съществуваше в светлината на парадокс, под едно мрачно слънце, чиито огньове осветяваха тайнството.
В този символен и следователно неоформен свят всичко преливаше, развиваше се, свързваше се. Нищо не бе само онова, което е, а винаги нещо повече. Всичко беше знак, всичко беше йероглиф.
Това обилие от битие и смисъл ми липсваше. Дълбоко в себе си мечтаех да се завърна в Египет, онова място, което дължеше всичко на водата, и обожествяваше слънцето. Суровата пустиня на абстрактния монотеизъм ме сковаваше.
Старостта, уви, е нелечима.
Човек може да поеме обратно, но не и да смени посоката на времето. Носталгията напомня лекарство, докато в действителност е болест. Да посетиш отново скъпо на сърцето ти място не означава, че ще се озовеш обратно в миналото; напротив, така ти за втори път го заличаваш.
Бях престанал да обитавам осезаемото пространство. Светът не е съставен единствено от вещи, той се крепи също на духа и онова, което наричаме „реалност“, се свежда до остатък, който е общо достояние.