Монтаук

Фриш, Макс
Монтаук
(Избрано, т. 10)
Ноември 2014
Безкрайна проза
Превод А. Христов
216 с., м. к.
ISBN 978-954-8311-58-8
Цена 13 лева
ИЗЧЕРПАНА!

13.00 лв.

Категория:
   

За автора

Фриш, Макс

Фриш, Макс

Фриш, Макс - (1911-1991 г., Цюрих) е един от най-големите и най-известният в България швейцарски писатели. Има необикновена и богата творческа съдба на архитект, автор на книги, пиеси, сценарии за филми, литературно-критически студии, журналист. Професиите му позволяват да пътува по света и след това да пресъздава преживяванията си, включително като артилерист във Втората световна война, в литературни, театрални и филмови творби.

Изучава германистика до 1933 година, когато в Германия на власт идва националсоциализмът. В този исторически за Европа момент писателят изживява първата си житейска криза – прекъсва следването си и става журналист на свободна практика. В следващите няколко години обикаля Унгария, Чехословакия, Сърбия, Босна, Далмация, Гърция и Турция.
Завършва архитектура в Швейцарския политехнически институт и получава авторитетната литературна награда „Конрад Фердинанд Майер“ на град Цюрих още за първата си книга — романа „Юрг Райнхарт“.
Автор е на множество култови романи, дневници и пиеси, играни по цял свят. Носител е на редица престижни награди. През 1998 година в Цюрих се учредява литературната награда „Макс Фриш“.
Някои от основните теми в творчеството му са търсенето или загубата на собствената идентичност; духовната криза на съвременния свят; технологично всемогъщество срещу съдбата; критика на илюзорната самооценка на Швейцария като толерантна демокрация, основана на консенсус.

В поредицата "Макс Фриш. Избрано" са включени както неиздавани преди, така и любими негови произведения като "Щилер", "Хомо Фабер", "Ще се нарека Гантенбайн" и др.

През 1982-83 г. Макс Фриш живее в Ню Йорк с тогавашната си спътница Алис Лок-Кери, позната като „Лин“ от повестта „Монтаук“. Българският читател вече знае за нея от “Бележки за един трети дневник”, която излезе през пролетта на 2014.

———–
„Искаше просто да разкаже… живота си. Той никога не е писал по-сбито и пестеливо и същевременно по-точно и прецизно, никога толкова нагледно и вълнуващо. „Монтаук“ е поетична равносметка – книга за любовта, написана от един поет на страха.“
Марсел Райх-Раницки

“Монтаук” не е просто интимен дневник; това е своеобразно есе в стила на Монтен върху модерната човешка душа, при което житейският опит подхранва мисълта, а мисълта е сама по себе си вече голямото, единствено значимо преживяване.

Цитати:

Да те има на света: да стоиш на светло. Да караш магарето си нанякъде (като онзи старец в Коринт), в това се състои нашата професия!… Но преди всичко, да устояваш на светлината, на радостта, когато знаеш, че гаснеш в светлината, струяща над цветята, асфалта и морето. Да устояваш на времето и по-точно на вечността, скрита в мига. Да си вечен: да те е имало…

Животът е скучен. Трупам преживявания единствено докато пиша.

Писателят се бои от негодни за публикуване чувства. В такива случаи той чака своята ирония. Преценява доколко дадено възприятие заслужава да бъде описано и не обича да преживява неща, които не може да облече в думи. Това професионално заболяване превръща някои писатели в алкохолици.

все така се будя съвсем рано. На разсъмване те развеждат своите кучета и кученца по улиците, държат каишката, докато животните пикаят или дрискат. Кучешки час сутрин, кучешки час вечер. Човек трябва да внимава къде стъпва. Личи си, че са привързани към своите кучета и кученца, хората тук имат нужда от любов, така че ходят след тях и търпеливо чакат дори и в дъжд. Само при червена светлина се съпротивляват, здраво стиснали каишката, докато отново не светне зелено. Целият квартал е потънал в изпражнения. Някои имат по повече от едно куче. Кварталът изпитва болезнена нужда от любов. Белият камион с кръглата четка не може да изчисти всичко. Винаги остава нещо.

ако ще да прилича на морж, жените няма да обърнат гръб на успелия мъж, а ще пуснат в действие целия си чар.

Хората от класа сами задават мащабите. Това ги отличава много по-сигурно от постиженията им, които другият в много случаи е неспособен да оцени. Тяхната класа украсява постиженията им.

Срещата с хора от класа (не е нужно да са от същата професионална област) вдъхва кураж по забележителен начин. Те не си служат с хвалби, за да вдъхнат кураж, а ти придават класа, все едно дали се съгласяват или опонират.

Кой или какво придава класа? Успехът прави това само донякъде. Дали човек сам придобива класа? Провалилият се също може да притежава класа. Как? Класата още не означава слава. Познавах хора, които приживе бяха изгубили славата, но не и класата си. Класата не е блясъкът на победителя.

Какво се очаква от партньора? Той трябва да разбере онова, което не успявам да изразя, и да го приеме.

Ако иска да познае себе си, човек се нуждае от въображаема публика. В действителност обаче пиша само за себе си…

Делфините са интелигентни поне колкото хората, казва Лин, само че нямат ръце, затова не са превзели света. Вместо ръце имат перки, затова не разрушават света. Делфините, например, никога не са основавали държава и изглеждат (което трябва да им се признае) по-скоро щастливи.

Никои приготовления за война не са коствали толкова много, колкото въоръжаването с цел да се предотврати войната; великите сили не могат вече да си го позволят.

Леко се сепвам, когато някой непознат неочаквано ме заговори и се окаже мой почитател. Какво да правя? Често такива хора ценят неща, който вече не бих могъл да напиша, и се чувствам като предател.

Продължителният успех ти позволява от време на време да забравиш за суетата.

Славата не предпазва от критиката, просто се предполага, че критиката вече не те засяга лично, при това с право, защото вече не е критика към теб или твоята работа, а към славата ти. Обществото се нуждае от знаменитости. И кого си избира за целта? Критиката се превръща в критика на обществото.

Честен човек е онзи, който малко се смущава, когато му го кажеш.

Приказка за рибар, който дърпа мрежата си с всички сили, докато не я изтегли на брега и не се окаже, че в мрежата е само самият той. Рибарят умира от глад.

От време на време спира, в момента се опитва да среше разрошената си от вятъра коса – безнадеждно начинание, но е красиво да я гледаш.

Литературата извисява мига, затова и съществува. Тя има свое време, има и тема, която засяга всички или поне много хора…

Не е все едно дали човек мълчи на майчиния си, или на чужд език: когато мълча на чужд език изтласквам по-малко неща, паметта става по-податлива…

Сам си е виновен – мъж, който не забелязва, че жена му идва от чуждо легло, не е добър съпруг.

Неочаквано всичко става чупливо. Меланхолията на чуждото място.

Утринното море е седефено-сиво под ниските облаци. Слаб прибой. Слънце няма. По-добре е да събуеш обувките и да ги държиш в ръка, докато стъпваш бос в пясъка. Чайки над пустия бряг – по шумни от всичко останало, по-шумни от прибоя.

Свободата й е част от нейното обаяние. Ревността е цената, която плащам.

Не е вярно, че винаги описвам само себе си. Никога не съм описвал себе си. Просто съм се издал.

Плаши ме откритието, че съм премълчал живота си. Залъгвал съм хората с истории, в които съм се разголил до неузнаваемост. Не живея със собствената си история, а с части от нея, които съм успял да превърна в литература.

Нещо, което никога не съм разбирал: парите като власт. Останах си при парите като разменно средство.

Идва време не просто да се мисли за смъртта, но и да се говори за нея. Нито много тържествено, нито прекалено шеговито. И не за смъртта изобщо, а за собствената смърт.

Както когато човек гледа часовника и си казва: Вече е толкова късно! Страхът от напредването на възрастта е меланхоличен, страхът от смъртта – съвсем друг: не те напуска дори и когато си радостен.

Никога не съм правил сериозен опит да сложа край на живота си, нито несериозен, но цял живот съм мислил за това. Като истински експерт съзирам тук и там практически възможности. Някоя греда, която би свършила работа. Във високите сгради почти на всеки му минава подобна мисъл. Тук това би било просто и сигурно. В дома си не държа револвер, тъй като невинаги съм хладнокръвен, а самоубийството би трябвало да бъде хладнокръвен акт. Разглеждал съм, с оглед на възможно самоубийство, една планинска пътека и знам поне три места без парапет, който противно на очакванията би могъл да издържи, и където, особено при мъгла, всичко би изглеждало като нещастен случай. Нерядко съм готов да го направя – трезва готовност без конкретен повод.