Вилхелм Райх
Масовата психология на фашизма
През 1933 г. Масовата психология на фашизма от Вилхелм Райх излиза за първи път. Книгата идва твърде късно, за да успее да достигне все още до много читатели. Междувременно каквато и да било критика на фашизма (не само на германския, а на фашистката психична структура въобще) вече е немислима без Райх. Със своя клинично и социологически школуван поглед той съзира фундаменталната взаимовръзка между авторитарното потискане на нагона и фашистката идеология. В книгата той анализира жестовете, фразеологията, моралните схеми и действията на „хитлерщината” и посочва в тях белезите на изтласкването на страха от секса към мистицизма, който извращава способността на хората да бъдат свободни в някакъв ирационален механизъм.
Настоящото издание, излязло за първи път на немски език през 1970 г., следва третото разширено и коригирано издание, завършено от Райх през 1942 г. в САЩ. Сега Райх вече не визира фашизма като ограничен в отделни държави, а го схваща като феномен на съвременното масово общество изобщо. Основната теза на Райх и в тази разширена разработка си остава, че надмогването на фашизма е възможно само благодарение на едно разумно ново регулиране на сексуалната икономика на обществото.
„’Фашизъм’ е само политически организираният израз на широко разпространената структура на човешкия характер, структура, която не е свързана нито с определени раси или нации, нито с определени партии, която е налична навсякъде и е международна.”
Цитати:
Райх разбира фашизма като израз на ирационалната структура на характера на обикновения човек, чийто първични, биологични потребности и импулси биват потискани от хилядолетия.
Всяка форма на организиран мистицизъм, също и фашизмът, се осланят на незадоволения оргазмен копнеж на масите.
Структурата на характера възпроизвежда социалната структура на обществото
Всичко истински революционно, всяко автентично изкуство и всяка неподправена наука произлизат от естественото биологично ядро на човека.
„Фашизъм” е само политически организираният израз на широко разпространената структура на човешкия характер, структура, която не е свързана нито с определени раси или нации, нито с определени партии, която е налична навсякъде и е международна. В този отнесен към характера смисъл, „фашизъм” е основната емоционална нагласа на авторитарно потискания човек на машинната цивилизация и на нейния механистично-мистичен възглед за живота.
В чистата си форма фашизмът е сумата от всички ирационални реакции на обикновения човешки характер.
Расовата идеология е един истински биопатичен израз на характера на неспособния на оргазъм човек.
Фашисткият манталитет е манталитетът на незначителния, поробен, зависим от авторитети и същевременно бунтовен „малък човек”.
Масовата психология на фашизма възникна в кризисните за Германия години 1930-1933. Тя бе написана през 1933 г.; през септември 1933 в Дания излезе първото ґ издание, а през април 1934 – второто.
През 1942 г. от Англия дойде предложението, Масовата психология на фашизма да се преведе на английски. Това ме изправи пред задачата десет години след написването на книгата да проверя нейната годност.
Революционното дело на Маркс не се състои в това, че е написал някакви призиви или показал революционни цели, а главно в това, че е разпознал производителните сили в промишлеността като напиращата напред сила на обществото и е представил противоречията на капиталистическата икономика в съответствие с реалността.
щом една социална идеология променя психичната структура на хората, тя не само се е възпроизвела в тези хора, а – което е по-значимо, във формата на конкретно променения човек, действащ вследствие на промяната по различен и противоречив начин, тя се е превърнала в активна, в материална сила. Така става възможно обратното въздействие на идеологията на едно общество върху икономическата база
Структурата на характера на трудещия се човек, на тъй наречения „субективен фактор на историята”, в смисъла на Марксовото учение, е останал неизследван, понеже Маркс е бил социолог, а не психолог, и защото тогава не е съществувала природонаучната психология. Без отговор бе останал въпросът по каква причина хората от хилядолетия се примиряват с експлоатацията и моралното унижение, накратко – с робството; установен беше само икономическият процес на обществото и механизмът на икономическата експлоатация.
Изтласкването на детската сексуалност в несъзнаваното всъщност се изплъзва от господството на съзнанието, обаче не ґ се отнема силата, а тя дори се увеличава, и по този начин става способна да се изявява в различни болестни разстройства на психичния живот. И понеже при „цивилизования човек” няма никакви изключения от това правило, Фройд можа да заяви, че има за пациенти цялото човечество.
В светлината на масовата психология действията на милитаризма почиват в съществената си част върху един механизъм, свързан с либидото: въздействието на униформата върху сексуалността, съвършеният ефект на еротично възбуждане от ритъма на парадните маршове, ексхибиционистичният характер на публичните милитаристични прояви досега са станали по-ясни на една домашна прислужница или на някоя обикновена чиновничка, отколкото на нашите образовани политици.
Затова пък политическата реакция си служи умишлено с тези сексуални интереси. Тя не само създава гиздави натруфени униформи за мъжете, но и поверява вербуването на нови войници в ръцете на привлекателни жени. И накрая нека си припомним за рекламните плакати на войнолюбивите сили, имащи приблизително следното съдържание: „Искаш ли да опознаеш чужди страни, запиши се в кралския военноморски флот!” – а чуждите страни са представени като екзотични жени.
Блокирането на сексуалността променя психичната структура на икономически потиснатия човек по такъв начин, че той действа, чувства и мисли против своя материален интерес.
Причината за успеха на това организиране на масите бе в масите, а не в Хитлер. Това, че неговата пропаганда можа да пусне корени, се обуславяше от авторитарната психична структура на хората, на вкоренения в нея страх от свобода. Оттук произтича онова, което е социологически важно при Хитлер – не от неговата личност, а от значението, което му е придадено от масите. А проблемът бе още по-парлив поради това, че Хитлер от дън душа презираше масите, с чиято помощ искаше да наложи своя империализъм.
Силата на това идентифициране с работодателя виждаме в най-отчетлива форма при служещите в домовете на благородници, камердинери и т. н., които, приемайки нагласата, начина на мислене, държанието на господстващата класа, се променят напълно и дори преекспонират тази същност, за да прикрият по-низшия си произход.
идеологически фашизмът е бунт на едно сексуално и икономически болно от смъртоносна болест общество против болезнените, но решителни стремежи на революционното мислене както към сексуална, така и към икономическа свобода, една свобода, която изпълва реакционния човек със смъртен страх, само като си я представи.
детинската нагласа към бащата като защитник. В социалната действителност тъкмо тази нагласа на човешките маси, даващи доверието си и очакващи закрила, е факторът, предоставящ на диктаторите властта „да се справят с всичко”. Такова поведение на човешките маси се явява пречка за общественото самоуправление, т. е. за разумната самостоятелност
Теоретиците на расизма, които са толкова стари, колкото и империализмът, искат да създават чистота на расите при народи, където смесването е толкова напреднало в резултат на разширяването на световното стопанство, че расовата чистота добива някакво значение само в закостенелите мозъци.
Теорията за расите може да се обезсили единствено с това, да се разкрият нейните ирационални функции. А те са главно две: първата е да се даде някакво биологическо оправдание на империалистическите тенденции, а втората – да се изразят определени емоционални, несъзнавани потоци в чувствата на националиста и да се потулят определени психични склонности.
Структурата на фашиста се отличаваше с метафизично мислене, вяра в бога, доминиране на абстрактни, етични идеали и вяра в предопределената от бога мисия на „фюрера”. Тези основни черти бяха свързани с един по-дълбок пласт, който се характеризираше със силна авторитарна привързаност към един идеал за лидер или към нацията. Вярата в някаква „раса на господарите” се превърна в най-мощният двигател както за привързването на националсоциалистическите маси към „фюрера”, така и за доброволното влизане в редиците на послушните поданици. Наред с това решително се осъществяваше интензивно идентифициране с вожда, което дегизираше подчиненото им положение на безгласни членове на масата.
всеки националист се чувстваше като „по-малък Хитлер”. Оттук нататък ще ни интересува характеровата основа на тези нагласи.
В действителност религиозният човек е станал напълно безпомощен, понеже чрез потискането на сексуалната му енергия е загубил способността си да бъде щастлив и агресивността си срещу житейските трудности. Безпомощен в реалността, той още повече е принуден да вярва в свръхестествени сили, които го подкрепят и защитават.
Неговият копнеж по Бога всъщност е копнежът, произхождащ от предварителното му сексуално възбуждане, зовящо за удовлетворяване. Избавлението е и не може да бъде друго освен освобождаване от непоносимите физически напрежения, които могат да носят наслада само дотогава, докато могат да се смесят с едно въображаемо съединяване с Бога, т. е. със задоволяване и разтоварване. Склонността на фанатично религиозните хора към самонавреждания, към мазохистични действия и т. н. потвърждава казаното. Клиничните сексуалноикономически изследвания всъщност успяха да докажат, че желанието на човек да бъде бит или да се самобичува произхождат от инстинктивното желание за разтоварване от напрежението без собствена вина.
Няма физическо напрежение, което не би произвело представи за изтърпяване на побой или на мъчения, докато съответният човек се чувства неспособен да предизвика сам разтоварването. В това е коренът на идеологията на всички истински религии за пасивното понасяне на страданията.
Малките деца не вярват в Бога. Вярата в него се закотвя системно в тях едва тогава, когато им се наложи да се научат да потискат сексуалните си възбуди във връзка с онанирането. С това те придобиват страх от физическото удоволствие. Сега те започват наистина да вярват в Бог, да развиват страх от него, и не само да се боят от това, че той е всезнаещ и всевиждащ, а и същевременно да го призовават като защита срещу собствената им сексуална възбуда.
Значи закотвянето на религиозните представи се осъществява в ранното детство. И все пак, тези религиозни представи не биха могли да вържат сексуалната енергия у детето, ако нямаха връзката с реалните образи на бащата и майката. Който не уважава баща си, е греховен, с други думи – който не се бои от бащата и се отдава на своето сексуално удоволствие, ще бъде наказан. В представата на детето живият, строг, забраняващ баща е представителят на Бог на земята и изпълнителят на Неговата воля. Ако страхопочитанието към бащата стане жертва на реалното осъзнаване на неговите слабости и човешки недостатъци, той въпреки това продължава да съществува в абстрактната мистична представа за Бога.
детето в действителност има в ума си реалния баща, когато казва „Бог”. В структурата на детето сексуалната възбуда, представата за бащата и идеята за Бог образуват, разбира се, единство.
Сами по себе си силните инстинкти все още не са причина за оплакване. Напротив – те означават богатство и по-висока жизненост. Те дават възможност за голяма, силна любов и увеличена работоспособност и продуктивност. Те са зов за събуждане към една силна личност. Обаче нагонът се превръща в щета за самия индивид и в грях спрямо Твореца, когато човек вече не може да го обуздае, а изгуби властта над него и му стане роб. У човека господства или духовното, или инстинктивното, т. е. животинското. Двете взаимно не се понасят. Поради това пред всеки мислещ мъж някога се възправя в целия си гигантски ръст въпросът: Искаш ли да осъзнаеш истинския смисъл на твоя живот – а именно, да светиш, или искаш да изгориш в огнената пещ на твоите неовладени инстинкти?
Как искаш да прекараш живота си – като животно или като духовен човек?
Процесът на възмъжаването, за който става дума тук, е проблемът за огъня в огнището. Когато е овладяна и усмирена, силата на огъня осветява и топли стаята, обаче тежко ни и горко, ако излезе извън огнището! Горко му, който е завладян изцяло от половия нагон, така че инстинктът да стане господар на всичките му мисли, действия и постъпки!
Две са нещата, които правят процеса на възмъжаването доста труден. Мегаполисът с неговите ненормални отношения и демонът в нас.
на изкушението отвън демонът отвътре охотно казва Да. Защото Ницше е прав, „на дъното на душата има кал”, у всички хора „бесните кучета лаят в мазето” и чакат да бъдат пуснати на свобода.
Хомосексуалността е знакът на Каин на една болна до мозъка на костите си, безбожна и бездушна култура. Тя е следствие на господстващия възглед за света и за живота, чиято върховна цел е жаждата за наслада.
За нас създаването на теоретични възгледи произлиза не само от потребностите на живия живот, от необходимостта да се решават практически проблеми, теоретичният възглед води не само до нови, по-добри, по-адаптирани към нуждите действия и към справяне с практическите задачи. Нещо повече, за нас една теория добива стойност само когато се потвърди в практиката, чрез практиката. Всичко останало предоставяме на интелектуалните жонгльори, на пазителите на реда на „ценностите”.
ясното сексуално съзнание и природосъобразният ред в половия живот ще трябва да сложат точка на мистичните преживявания от всякакъв тип, че следователно естествената сексуалност е смъртният враг на мистичната религия.
сексуалното съзнание е краят на мистиката.
Вярата в мистичното се стопява в същата степен, в която изчезва страхът от сексуалността, съответно от някогашните родителски забрани на секса.
интензивната му склонност към ексхибиционизъм и перверзия отчасти са регрес към ранни детски форми на сексуалността, отчасти съответстват на потискането на гениталната сексуалност.
Няма да спорим, дали Бог съществува или не, а само ще отстраним потискането на сексуалността и ще „развържем” детските привързаности към родителите. Разрушаването на мистиката изобщо не влиза в намеренията на терапевта. Той я третира единствено като всеки друг психичен факт, функциониращ като опора на потискането на сексуалността и изразходващ напразно природните енергии. Значи сексуалноикономическият процес не се състои в това, на мистичния светоглед да бъде противопоставен един „материалистически”, „антирелигиозен”; то съзнателно се избягва, тъй като не би променило нищо в биопатията; той се състои по-скоро в това, че мистичната нагласа бива демаскирана като антисексуална сила и захранващите я енергии биват използвани по друг начин.
На мястото на недостатъчните морални и мистични задръжки идва сексуалноикономическото регулиране на половите потребности.
Съзнаваната сексуалност и мистичните преживявания не могат да си съжителстват.
Сексуалноикономическата борба е част от общата борба на експлоатираните и потисканите против експлоататорите и потисниците.
икономическата форма детерминира и формата на сексуален живот, и че без промяна на икономическите и социалните форми на човешкото битие сексуалните не могат да бъдат променени.
Досега революционното движение е допускало сериозната грешка да разглежда сексуалността като „лична работа”. Тя не е лична работа за политическата реакция, която винаги се движи по две релси едновременно: по тази на икономическата политика и по тази на „моралното обновяване”. Движението за свобода досега се е движило само по една релса.
Въпросът за абортите ще стане сексуалнополитически едва тогава и само тогава, когато съвсем ясно бъде даден израз на това, че хората престъпват параграфа, защото те трябва да се сношават, дори и когато не правят деца. Досега това е било замитано под килима, обаче в емоционален план то е най-важният пункт на проблема.
Въпросът би имал смисъл, само ако човек ясно и открито се застъпва за потребността от задоволяващ полов живот.
Следователно не става въпрос да се помогне, а да се осъзнае потиснатостта, борбата между сексуалността и мистиката да се доведе до светлината на съзнанието, под натиска на една масова идеология тя да се възпламени и да се трансформира в социални действия.
Последователната сексуалноикономическа работа дава глас на безмълвното страдание, създава нови и изостря съществуващите противоречия, довежда хората до състояние, в което да не могат повече да понасят своята ситуация. Обаче в резултат на това се получава едно освобождаване: възможността за борба против социалните причини за страданието.
Политическата реакция никога не ще успее да противопостави на революционната сексуална икономика някаква реакционна сексуалнополитическа програма, която би била различна от тотално потискане и отричане на половия живот; това веднага би отблъснало масите, с изключение на един политически незначителен кръг от възрастни жени и безнадеждно умрели в кожата си същества.
Важна е младежта! И със сигурност като маса тя вече не е достъпна за идеология, отричаща сексуалността. Това е нашата сила.
Германският фашизъм се опитваше с цялата си сила да се закотви в психичните структури и поради това обръщаше най-голямо внимание на обхващането на младежта и децата. Той нямаше на разположение други средства, освен събуждането и поддържането на покорство пред чужд авторитет, основна предпоставка за което е аскетичното, отричащо сексуалността възпитание.
Колкото по-далеч от политиката е един човек от огромната маса на трудещите се, толкова по-лесно той става достъпен за идеологията на политическата реакция. Но тази аполитичност не е някакво пасивно психично състояние, както мислят някои, а е едно изключително активно поведение – съпротива на съзнанието за социална отговорност.
Човек би желал да се планира система за мир, да се измисли, да се гласува. Ясно е, че някои се плашат точно от тази система, още преди да се пристъпи към планирането ґ. Основните елементи на мира и на човешкото сътрудничество са реално доловими, заложени в естествените трудови отношения между хората. От тях трябва да се развият гаранциите за мирния живот.
Само реално налични обстоятелства за свободата могат да бъдат органично разработени и да се отстранят трудностите пред тях. На един болен социален организъм не могат да се налагат гарантирани със закон свободи.
В същината на всяка партия е да се ориентира не по истините, а по илюзиите, които обикновено съответстват на ирационалната структура на масите. Научните истини само пречат на закостенелите навици на партийните политици да се провират през трудностите с помощта на илюзиите.
На Втората световна война бе отредено да подсили навсякъде готовността за приемане на факти и преди всичко да демаскира пред широките кръгове на трудещите се хора ирационалната базисна същност на всяка политика.
не се знае катастрофа от каква степен ще трябва да причини ирационализмът в политиката, за да опре до границата на вроденото усещане на трудещите се човешки маси за живота и да се задуши в собствените си деяния.
Думата фашизъм не е обида, както и думата капиталист. Тя представлява понятие за обозначаване на един съвсем определен вид водителство на масите и влияние сред тях: авторитарна, еднопартийна система, и затова тоталитарна, властта стои над обективните интереси, а фактите се изопачават за политически цели и т. н.
основна максима на психологията на масите е, не да оповестява „принципно обективни истини”, а първо да се запита как обикновената маса на трудещото се население ще реагира на един обективен процес.
потискането на сексуалността служи на механизирането на човешките маси и на лишаването им от самостоятелност.
И обратното – можем да подскажем наличието на тенденции към истинска социална демокрация, винаги когато се натъкваме на разбиране и жизнеутвърждаваща позиция на ключовите социални институции към половия живот на децата и младежите; обаче само дотолкова, доколкото можем да ги видим на практика, а не повече.
хората се научиха да разбират, че по-нататъшното развитие се проваляше заради зависимата от авторитети структура на човешките маси
Въпросът за това „как” да се въведе нов социален ред напълно съвпада с въпроса за структурата на характера на широките маси, на аполитичното трудещо се население, намиращо се под влиянието на ирационализма. Ето защо неуспехът на едно истинско радикално преобразуване е знак за засечка в човешките маси: Те възпроизвеждат в своите структури, а с това и във всяко ново поколение, идеологията и формите на живот на политическата реакция, макар и социално да са ги разклатили сериозно.
през 1935 г., виенският социолог Вили Шлам написа следното:
„Реално си отиде една епоха, в която изглеждаше, че масите на обществото могат да се ръководят към напредък със собствени сили – от разума и от осъзнаването на собствената им житейска ситуация. Истината е, че функцията на масите да формират обществото вече е в миналото. Те се оказаха напълно податливи на оформяне, на омесване като глина, лишени от осъзнатост и способни да се адаптират към всякаква власт, готови на всякаква низост. Масата няма историческа задача. През ХХ век, векът на танковете и на радиото, тази задача не може да ґ бъде поставена, масата бе изключена от процеса, формиращ обществото.”
Човешката маса не можеше да бъде никаква друга – поради вековното потисничество, освен неспособна на свободен живот.
Човешките маси са неспособни за свобода. Без осъзнаването на това, разбиране на фашистката вълна изобщо не би било възможно.
А. Неспособността на човешките маси да бъдат свободни не е дадена по природа. Хората невинаги са били такива; по принцип те могат да станат годни за свобода.
Б. Механизмът, който превръща човешките маси в неспособни да бъдат свободни, е социалното потискане на гениталния любовен живот на малките деца, на младежите и на възрастните – както социалната сексуална икономика най-подробно доказа с помощта на клиничния опит. Това потискане чрез обществото също не е естествено дадено. То се е развило с патриархата, и затова по принцип е отстранимо. Ако обаче общественото потискане на природния любовен живот на човешките маси може да се премахне, и ако то е централният механизъм на характеровата структура, обуславяща негодността за свобода, то в такъв случай заключението е, че надежда има. Тогава на обществото се отваря широк хоризонт за работа по преодоляването на всички социални обстоятелства, които ние наричаме „емоционална чума”.
Един истински нов обществен ред не се изчерпва с отстраняването на диктаторско-авторитарните социални институции. Той не се изчерпва и с изграждането на нови институции, тъй като те неизбежно ще бъдат изопачени отново в диктаторско-авторитарни, ако същевременно не се отстрани закотвянето на авторитарния абсолютизъм в характеровите структури на човешките маси чрез педагогическа и социалнохигиенна работа.
Когато се случи социален регрес, това не е грешка на ръководството на обществото. Обаче тези лидери сами се превръщат в гаранти на движението назад, ако те:
а) представят регреса за прогрес,
б) прокламират себе си като спасители на света и
в) пристъпват към разстрел на онези, които им напомнят за техните задължения.
Тогава такова ръководство, рано или късно, трябва да отстъпи пред друго социално управление, което здраво се придържа към общовалидните принципи на прогресивното социално развитие.
Никой не можа да предвиди този разрез между социалноикономическия прогрес и регреса в психичните структури. Израждането на работническия интернационализъм в шовинистичен национален социализъм бе нещо повече от крах на старите движения за свобода, които винаги са били интернационални.
Когато идеята за свобода се подхване от хора с фелдфебелски манталитет, тогава свободата няма шанс.
Тъй като интернационализмът не успя да се вкорени в психичната структура на масите, националсоциалистическите движения се възползваха от вятъра в платната, печелейки именно от международния копнеж за социализъм. Под ръководството на фелдфебели, произхождащи от лагера на потиснатите, интернационалното социалистическо движение се разпадна на национално ограничени, отделени и крайно вражески настроени едно към друго масови движения, наподобяващи революционните.
Няма нищо по-изумяващо от факта, че едно двумилиардно земно население не може да събере сили да отстрани от власт шепа потисници и биопатични войнолюбци и убийци.
Диктатурата на пролетариата – в Лениновия смисъл, би трябвало да стане властта, която да бъде създадена за ликвидиране на всякакъв вид власти. Първоначално тя принципно се е различавала от фашистката идеология за диктатура по това, че си е поставяла задачата да подкопае сама себе си, т. е. да замени авторитарното управление на обществото със социално самоуправление.
Според Лениновата концепция, социалната революция е имала задачата не само да отстрани външното формално и фактическо отношение на подчиненост, но най вече тази, да направи хората вътрешно неспособни да изпълняват ролята на подчинени.
Да се замъгляват мозъците на масите с политически илюзии – това е социално престъпление. Когато един честен водач на масите попадне в задънена улица, от която не намира изход, той се оттегля и отстъпва място на други. Ако не се намери никой по-добър, тогава поддържа общността в пълна яснота с откровено излагане на настъпилите пречки и заедно с нея изчаква, дали все пак няма да се намери някакво решение, било то чрез събитията или благодарение на индивидуални прозрения. Политиканите се боят от такава честност.
Когато човешката маса започне да си дере гърлото след огромните портрети на нейните „вождове”, то тя е поела по пътя на безотговорността.
„оправдаването” на авторитарния начин на живот е обусловено от ирационалната характерова структура на човешките маси. Това е единственият начин да проумеем диктатурата, а това проумяване е единствената надежда да я отстраним от живота на хората. Именно като признаваме ирационалността в психичната структура на човешките маси ние се домогваме до социалните основи за борбата с нея, а с това и против диктатурата, и то обективно точно, а не илюзорно.
не може с механична твърдост да бъде „против” или „за” „държавата”. В духа на предните разсъждения трябва да се прави разлика. Става ясно още и това, че държавният апарат отново се превръща в изпълнителен орган на обществото и трябва да стане такъв, когато действа за изпълнение на своите естествени работни функции в интерес на цялото общество. Така обаче той престава да бъде „държавен апарат”, изгубва тъкмо онези си качества, които го отчуждават от обществото, поставят го над и против него, превръщайки го по този начин в кълн на авторитарни диктатури. Това е истинското отмиране на държавата. То е отмиране единствено и само на нейните ирационални функции. Рационалните са жизненонеобходими и продължават да съществуват.
Влиянието на характеровата структура на човешката маса е решаващо за формата на държавата, все едно дали тази структура се изразява пасивно или активно. Масовата психична структура е онова, което толерира империализма. Тя е тази, която активно го подкрепя.
В едно стремящо се към истинска демокрация общество никога не трябва да се забравя принципа, че задачата на държавата е прогресивно да разгражда сама себе си и да се превръща в ненужна, както един възпитател става излишен, когато е изпълнил дълга си към детето. Тогава, и само тогава, това ще стане и няма да е нужно да се лее кръв; демократично развитие е органично възможно само дотолкова, доколкото държавата ясно забележимо и недвусмислено за всеки се саморазгражда. И със същата сила, с която държавата иска да се увековечи и забравя задачата си на възпитателка, тя провокира в човешкото общество принудата да ґ припомни, че е възникнала по необходимост и трябва да изчезне заедно с изчезването на необходимостта от нея. Отговорността лежи, впрочем, както върху държавата, така и върху човешките маси. Една отговорност в добрия, а не в лошия смисъл. Държавата не само трябва да поощрява неудържимия копнеж за свобода у трудещите се човешки маси, но тя има и задължението да прибави към този копнеж за свобода и способността да бъдат свободни. Ако не го прави, тя потиска копнежа за свобода, и дори злоупотребява с него и препречва пътя на тенденцията към самоуправление, тогава държавата доказва своя фашистки характер. И тогава трябва да ґ се търси сметка за всички щети и опасности, причинени от забравянето на нейния дълг.
Работата, базирана на принуда от какъвто и да било вид вместо на удоволствието, е не само биологически неудовлетворяваща, а и икономически слабо продуктивна.
Да се води война, да се изгради индустрия, да се веят знамена, да се провеждат паради – това е детска игра в сравнение със задачата да се поставят основите на една генерация свободни хора. Където господстват воинският дух и шовинистичният патриотизъм, там приятел и враг лесно се обединяват. Обаче объркването на езиците при Вавилонската кула е нищо, в сравнение с объркването, което цари около понятието „свобода”.
растеж на съзнанието за социална отговорност е най-важната предпоставка, за да не се нароят в социалния организъм политически системи като ракови образувания, които рано или късно по необходимост ще доведат до хаос в обществото.
Но пулсът на човешкото общество би спрял безвъзвратно, ако естествените жизнени функции на любовта, на труда и на знанието спрат дори за един ден.
Естествената любов, жизненонеобходимият труд и изследването на природата са рационални функции на живота. Съгласно своята същност, те не могат да бъдат други, освен рационални. Поради това са изложени на смъртна опасност от всякакъв вид ирационализъм. Политическият ирационализъм, замърсяващ нашия живот, го обезобразява и унищожава, и в тясно психиатричния смисъл е перверзия на социалния живот, която е била предизвикана поради непризнаването и изключването на естествените жизнени функции от управляването и детерминирането на социалния живот.
Всички видове тоталитарно-авторитарно господство се базират на култивирания чрез възпитанието ирационализъм у човешките маси. Всеки диктаторски политически възглед, независимо от кого е представляван, мрази и се страхува от своя смъртен враг – функциите на любовта, на труда и на знанието. Те не могат да съществуват заедно. Диктатурата успява само да потиска естествените функции на живота или да ги експлоатира за целите на своето господство, обаче тя никога не може да ги подпомага и защитава, нито пък сама да ги осъществява, без при това да загине.
Човешките маси, които работят и носят на плещите си бремето на съществуването на обществото, нито осъзнават своята социална отговорност, нито са в състояние да носят отговорността за своята собствена свобода в резултат от хилядите години потискане на рационалното мислене, на естествените функции на любовта и на научното разбиране за всичко живо. С това се обяснява цялата емоционална чума в социалния живот. Ново е твърдението, че политиката сама по себе си и по същината си е ненаучна и трябва да бъде такава, т. е. тя е израз на човешката безпомощност, бедност и угнетеност.
по време на войната се случват онези дълбоки социални сътресения, които ликвидират старите институции, преобразяват хората, че всъщност кълновете на мира достигат до зрялост сред опустошенията на войната. Копнежът на хората за мир никога не е толкова силен, както по време на война. И затова, в никое друго състояние на обществото няма толкова мощни импулси за промяна на обстоятелствата, пораждащи войни. Човекът се е научил да строи диги на реките, когато е страдал от наводнения. Мирът може да бъде изкован само във войната, сега и веднага.
ако напук на всичко си кажем, че от първата преживяна катастрофа нищо не се е променило (освен подобряването на средствата за унищожаване във войната и по-обхватното развитие на всякакви видове садизъм), тогава неудържимо назрява убеждението: По някаква странна причина хората от масата не желаят да стигнат до корените на тайната за войните, те се страхуват от истините, които биха довели до болезненото изцеление.
никога не съм чувал мечките или слоновете да са се разделяли на два лагера и да са унищожавали себеподобните си. В животинското царство няма войни в рамките на един и същ биологичен вид. Войната със себеподобните, както и садизмът, са придобивка на „цивилизования човек”. Но не, по някаква причина хората избягват да откриват причините за войната. Безспорно има по-добри средства от войната за отглеждане на здрава и силна младеж, например щастлив любовен живот, радостен, безопасен труд, универсален спорт и независимост от зловредните одумки на старите моми.
Вследствие на хилядолетната деформация чрез социалните норми и възпитанието човешките маси са станали биологично сковани и негодни да живеят в свобода; те не са в състояние да устроят мирното си съжителство.
Който възприема сериозно човешките маси, насърчава тяхната пълна отговорност, тъй като само те са миролюбиво настроени. Към миролюбието би трябвало да се добави сега отговорната годност за свобода.
Фашизмът е заседнал като безотговорност в човешките маси на всички страни, нации, раси и т. н. Фашизмът е резултат от хилядолетно деформиране на човека. Той би могъл да се развие във всяка страна, във всяка нация. Не е специфично германско или италианско качество на характера. Той работи у всеки един жител на Земята.
а) Човечеството е биологически болно.
б) Политиката е ирационален социален израз на тази болест.
Човешката структура е одухотворена от противоречието между копнежа за свобода и страха от свободата.
1) Расовата теория е мистичен светоглед. Естественото любовно щастие и сигурността в живота на човешките маси ще бъдат нейните палачи.
ДИКТАТОРСКА ВЛАСТ И ИСТИНА НЕ ВЪРВЯТ РЪКА ЗА РЪКА; ТЕ СА ВЗАИМНО ИЗКЛЮЧВАЩИ СЕ.
Исторически факт е, че истината винаги умира, когато нейните носители постигнат власт над обществото. „Власт” винаги означава заробване на другите. Обаче фактите на истината никога не могат да се наложат чрез подчиняване, а винаги се прокарват само по пътя на убеждаването.
Власт и истина не вървят ръка за ръка.
За да спечелиш властта, трябва да напълниш с илюзии главите на милионните маси.
Да спечелиш милионните маси с твърдението, че не отделни психопати, а самите те са виновни за нещастието на обществото, че самите те, а не някой избран или бурно одобряван от тях фюрер носи отговорността за тяхната съдба, че единствено самите те са отговорни за всичко, което се случва в този свят – това дотолкова противоречи на всичко, което досега са слушали и възприемали, че би било глупаво да искаш да спечелиш властта с такива истини.
В самата човешка маса работи една реакционна, унищожителна, спираща развитието сила, която постоянно осуетява всички усилия на борците за свобода.
Тази реакционна сила у човешките маси се проявява като всеобщ страх от отговорност и като страх от свободата.
Този страх се корени дълбоко в биологичната конституция на съвременния човек.
Потискането на природата, на „животинското” у децата, е било и си е останало първият инструмент за създаването на машинално подчиняващи се поданици.
В своето възпитание, в науката и в житейската си философия човекът постоянно възпроизвежда механистичния организъм. Това биологично осакатяване празнува най-страхотния си триумф в борбата на „свръхчовека против низшия човек” (идентично с „човека от кръста надолу”) под лозунга „Далеч от животното” и в научното, математически точно, машинално убиване. Обаче само с механистични философии и машини не може да се убива. Затова хората си служат със садизма – този вторичен нагон, породен от потискането на природата, който е единственият сериозен признак, отличаващ психичната структура на човека от тази на животното.
Зовът за свобода е признак за потиснатост. Той няма да замлъкне, докато човекът се чувства пленен. Призивите за свобода, колкото и да са различни, всичките в дълбоката си същност изразяват едно и също: непоносимостта на закостеняването на организма и на механистичните институции на живота, изпадащи в остър конфликт с естествените жизнени усещания. Ако някога има обществен строй, при който всички призиви за свобода ще отзвучат, едва тогава човекът ще преодолее своето биологическо и социално осакатяване и ще е извоювал истинската свобода. Едва когато човекът отново признае своята животинска същност, в добрия смисъл, чак тогава ще създаде истинска култура.
Виновна за войната е само и единствено същата тази човешка маса, която има в ръцете си всички средства, за да предотвратява войните. Същите тези човешки маси, които – отчасти поради апатия, отчасти чрез пасивност, отчасти активно, правят възможни катастрофите, под тежестта на които те самите страдат най-ужасно. Да изтъкваме тази вина на човешката маса, да ґ предоставим цялата отговорност – това означава да я приемаме сериозно. Обратното – състраданието към масите, като към някаква клета жертва, би означавало да ги третираме като невръстни, безпомощни деца. Първият тип поведение имат истинските борци за свобода, вторият – жадните за власт политици.
При цялата прецизност на нашия обществен механизъм, все още няма природонаучна дефиниция на думата свобода. Няма нито една друга дума, с която се злоупотребява толкова много и която е толкова неразбирана. Да се дефинира свободата е същото като да се даде определение за сексуално здраве. Обаче никой не иска публично да го заяви. Човек често има впечатлението, че защитаването на личната и обществената свобода е свързано със страх и чувство за вина. Сякаш да си свободен е някакъв забранен грях или поне нещо не съвсем редно. Сексуалната икономика има разбиране за това чувство на вина: свобода без сексуално самоопределение само по себе си е противоречие.
в този ХХ век няма закон за защита на новородените от педагогическата некадърност и невротичните влияния на родителите.
Всъщност функцията на всички видове авторитарно господство е да пречи на естествените функции за саморегулиране. Задачата на един ред, осигуряващ истинска свобода, не може да бъде друга, освен да изключи всякакъв вид възпрепятстване на естествените функции. За целта са необходими строги закони. По такъв начин демокрацията – когато е истинска и със сериозни намерения, съвпада с естествената саморегулация на любовта, на труда и на знанието. А диктатурата, с други думи ирационалността на хората, съвпада с възпрепятстването на естествената саморегулация.
Няма нужда свободата да се извоюва, тъй като тя е спонтанно налична във всички жизнени функции. Онова, за което трябва да се борим, е отстраняването на всички пречки пред свободата.
един политик, който си е поставил за цел да определя съдбата не на стотици, като лекаря, а на милиони трудови хора, в нашето общество не подлежи на такова легитимиране.
Изглежда една от най-съществените причини за социалната трагедия, която от хилядолетия опустошава с отделни остри значителни избухвания обществото на човешките животни, се корени в този факт.
В сравнение със социалната позиция на трудовия човек, тази на мистика и на политическия идеолог е лесна. Никой не им иска доказателства за техните твърдения. Те могат да обещаят да свалят бога от небето, да доведат дявола от ада и да установят рай на земята от сградата на министерството, като при това могат да бъдат абсолютно сигурни, че никой няма да им дири сметка за измамата. Техните претенции почиват на добре защитеното право за демократично свободно изразяване на мнение. Ако се замислим достатъчно прецизно върху това, ще открием, че нещо в понятието за „свободно изразяване на мнението” би трябвало да е неправилно, щом стана възможно един неуспял художник напълно легално – с правото на свободно изказване на мнение, в течение на няколко години да си завоюва позиция в света, каквато никога в човешката история не е предоставяна на нито един велик първопроходец на науката, изкуството, възпитанието и техниката. От това недвусмислено следва, че нашето мислене в сферата на социалните неща е катастрофално погрешно в една определена точка и се нуждае от радикална поправка.
Авторитарното възпитание на малките деца като страхливи поданици е онова, което осигурява на политическите рицари-разбойници покорството и сляпото доверие на милионните маси пълнолетни и работещи хора.
На практика днес политическите партии нямат какво да кажат. Онова, което се случва практически позитивно в едно общество, няма нищо общо с партийните граници или с идеологиите на партиите.
Тъй наречените партийни коалиции са временни мерки по необходимост – поради липсата на обективно ориентиране, преодоляване на трудности без действително решаване на проблемите. Та нали фактите от неоспоримата реалност не могат да се променят с мнения, които хората менят както сменят ризите си.
