Ако приятелството е приют за умираща любов, мразя приятелството.
Пласт кожа дели любовта от приятелството. Тънък е…
Бившите любовници Адам и Луиз живеят на хиляди километри един от друг – той в Париж, тя в Монреал. В електронни писма те си припомнят раните от общото минало и си разказват новите си авантюри, предизвикват се да открият как се предизвиква любов. Но дали зад тази игра не се крие капан?
Изобщо – какво е любовта? Химически процес или духовно чудо? Има ли нещо като като любовен еликсир за отключване на страстта? Или, разполагаме с пълната свобода сами да избираме любовта? Ето това е истинският въпрос на този философски роман, но Ерик-Еманюел Шмит избягва да даде отговор, като оставя читателя сам да размишлява. Както обикновено в творчеството му, и тук има препратки към „Опасни връзки”, легендата за Тристан и Изолда, „Дон Жуан” и произведенията на Стендал и Фройд. Фин наблюдател на капризната човешка природа, Шмит ни подарява прекрасни страници, посветени на любовното чувство и мистерията на привличането.
Цитати:
Чувствеността е също толкова повърхностна, колкото епидермисът, с който си служи. Ти властваш далеч над спазмите. Напълно инкрустирана в мен, повече отколкото би постигнала просто с една приятна външност, ти си гравирана във въображението ми, в бъдещето ми, в спомените ми.
Може ли любовта да бъде предизвикана насила?
Може ли любовта да се обясни с материален, химически процес, със сливане на молекули, възпроизводимо с научни средства?
На въпроса за „еликсира”, отговарям, разбира се, отрицателно. Няма питие, което да може да породи страстта. Няма и такова поведение, въпреки претенциите на свалячите и хвалбите на флиртаджийките. Както и да наричаме любовта – желание или чувство, – разпалването на този огън си остава загадка.
Позорен е бракът и неговата клетва за вярност, а не изневярата, която ми изглежда като пробуждане на здравата природа.
Красотата на първата любов произлиза от това, че тя не се страхува от края, вярваме, че този момент е вечен, не знаем нищо за изхабяването.
След това гангрената на умиращата първа любов заразява останалите.
Привързаността унищожава страстта. Колкото по-дълга е връзката, толкова повече тя се отдалечава от епидермиса. Какъв измамен капан! Докато привличането кара любовниците да се галят, целуват и сливат, то взаимната обич лека полека изключва допира. Любовта идва чрез плътта, после я забравя.
Човек може да си наложи и пороци, не само добродетели.
Единственото, което е в наша власт, е да се разминем с щастието си.
Заедно сме не за да бъдем щастливи, а за да престанем да бъдем нещастни.
Любовта не се подчинява на логиката, няма нищо общо с разума, доказателствата или истината. Тя е личен избор.
