Лейди Л.

Гари, Ромен
Лейди Л.
Поредица Безкрайна проза
Февруари 2010
Превод Зорница Китинска
Оформление Л. Владимиров
224 с., меки корици
ISBN 978-954-8311-03-8
Цена 15 лв.

Коя е Лейди Л.? Защо се намесва някаква си Анет от улица “Жир”? Къде изчезва любимият и на двете анархист Арман?…
Ах, Ромен Гари – какво направи с нас и този път!

7.67 € / 15.00 лв.

Категория:
   

За автора

Гари, Ромен

Гари, Ромен

Ромен Гари, с рождено име Ромен Кацев, роден във Вилнюс през 1914 г., е отгледан от майка си, която възлага на него големи надежди, както той разказва в „Обещанието на зората“. Беден, „казак, малко татарин, смесица с евреин“[1], той пристига във Франция с майка си на четиринадесетгодишна възраст и двамата се установяват в Ница. Учи право, след което постъпва в авиацията и през 1940 г. се присъединява към генерал Де Гол. Първият му роман — „Европейско възпитание“ (1945) постига голям успех и разкрива един вещ разказвач със суров и поетичен стил. През същата година Ромен Гари се оженва за Лесли Бланч, британска журналистка и писателка, и постъпва на служба в Министерството на външните работи на Франция. Професията му на дипломат го отвежда в София, Ла Пас, Ню Йорк, Лос Анджелис. През 1948 г. публикува романа „Големият дрешник“, а през 1956 г. — „Корените на небето“, на който е присъдена наградата „Гонкур“. През 1959 г., докато е консул в Лос Анджелис, публикува на английски език хумористичния роман „Лейди Л.“ (издаден на френски през 1963 г.), в чиято главна героиня приятелите му разпознават съпругата му Лесли, и завършва романа „Обещанието на зората“ (1960). В края на 1959 г. се запознава с актрисата Джийн Сийберг, за която се оженва през 1963 г., след развода си с Лесли (Джийн се развежда с първия си съпруг още през 1960 г.).  През 1962 г. публикува сборника с разкази „Слава на нашите знаменити пионери“, преиздаден през 1975 г. под заглавието „Птиците идват да умрат в Перу“, а след това се впуска в писането на сагите „Американска комедия“ („Ядачите на звезди“, 1966, „Сбогом, Гари Купър“, 1969) и „Брат Океан“ („За Сганарел“, 1965, „Танцът на Чингис Коен“, 1967, „Виновната глава“, 1968 ), като публикува романите първо на английски, а после на френски.Следват романите „Бяло куче“ (1970), „Съкровищата на Червено море“ (1971), „Европа“ (1972), Чародеите (1973), „Нощта ще бъде спокойна“ (1974). Пише и сценарии. През 1974 г. се пенсионира от Министерството на външните работи и публикува романа „Глави на Стефани“ (1974). Джийн Сийбърг се самоубива през 1979 г. В романите на Ромен Гари от този период прозира тревожност от залеза на живота и от старостта: „Отвъд тази граница билетът ти е невалиден“ (1975), „Сияние на жена“ (1977, Ромен Гари изпраща на бившата си съпруга Лесли екземпляр с посвещение; романът има голям успех сред читателите), „Хвърчилата“ (1980, последният му роман в памет на Съпротивата; на всеки от все още живите „съратници на Освобождението“ е изпратен по един екземпляр от специален тираж). През същия период издава „Зарядът на душата“ (1977), „Добрата половина“ (1979, драматична комедия, адаптация на „Големият дрешник“), „Лиричните клоуни“ (1979). Ромен Гари се самоубива в Париж през 1980 г., като в деня на смъртта си изпраща на издателя си текста „Животът и смъртта на Емил Ажар“, в който разкрива, че е писал под псевдонима Емил Ажар, автор на четири успешни романа: „Голям гальовник“(1974), „Животът пред теб“ (1975, носител на наградата „Гонкур“!), „Псевдо“ (1976) и „Терзанията на цар Соломон“ (1979).

[1] Цитат от есето на Ромен Гари „За Сганарел“ (Romain Gary, Pour Sganarelle, Éditions Gallimard, 1965, стр. 33: « cosaque un peu tartare mâtiné de juif »). (бел. прев.)

На своя 80-ти рожден ден Лейди Л.,  един от стълбовете на Британската империя, гранддама, превърнала се в символ на достолепие, аристократизъм, разюздан лукс и здрав разум, почитана родителка,  дала на Империята министър, епископ, полковник от Кралския полк и виден банкер, започва смайващ разказ пред почтения сър Пърси Родинър, по английски дискретно влюбен в нея от 40 години. Разказ за печално известната парижка улица „Жид”, за уличните момичета, за любовта-мълния, която поразява за цял живот, за идеалисти, кроящи планове за атентати „върху мазна хартия, по която още се въргаляше кръглооката глава на маринована херинга”, за мазета, пълни с объркани човеколюбци, които нямат време да остареят, за любимия, изгарящ в страст и за своята вечна битка с най-омразната съперница – човечеството…

През 1965 г. е създаден едноименният филм с участието на София Лорен, Пол Нюман и Сесил Паркър и съсценарист и режисьор Питър Устинов.

Цитати:

Тя бе известна с духовитостта, колкото и с красотата си, с една ирония, която не кротваше, но докосваше без да наранява, с изяществото на майсторите на шпагата, които знаят как да покажат надмощие, без да унизят. Тези игри бяха вече редки, тя бе надживяла всичко, което бе достойно да стане нейна мишена.

Макар да знаеше, че тъмните й очи, едновременно изящният и ясно очертан нос (никога не пропускаха да споменат по неин адрес „аристократичния нос”), усмивката й, прочутата усмивка на Лейди Л., все още караха всички да се обръщат, когато минаваше и знаеше прекрасно, че в живота, както и в изкуството, стилът е последно убежище на онези, които нямат повече какво да дадат и че красотата й все още можеше да вдъхнови някой художник, но не и любим. Осемдесет години! Невероятно.

Тя често мислеше с развеселена усмивка за улица „Жир”, където порокът бе още малък и лесен за задоволяване и не претендираше да въвлече целия свят в кървави борби. Перверзниците, които ходеха там, мечтаеха единствено за своето собствено унищожение, за няколко минути опитомено и дори ласкаво небитие сред подправения аромат на горките бодлеровски цветя на злото, като още с падането на нощта се отправяха към уличката, в която смъртта ги дебнеше под лампата с шал около врата и роза между зъбите, докато дрънчащи пиана и акордеони иззад стените изнемогваха от жалби и веселия.

Тя никога не плачеше. За нея сълзите бяха привилегия на богаташките деца. Някой ден, когато щеше да има средствата, и тя щеше да може да плаче, но засега и дума не можеше да става да си позволи този лукс.

Но тогава тя знаеше единствено, че държи в обятията си едно изключително по буйството на своята страст същество, и все още не познаваше достатъчно добре този тип мъже, за да си даде сметка, че той влага толкова стръв и самозабрава в ласките си именно защото се опитва да забрави, да избяга в обятията й от една любов, по-силна и по-раздираща от онази, която му вдъхваше тя. Още не се бе научила да вижда в човечеството своя съперница и дори й се случваше да си представи, че в живота на любимия й няма друга.

че ако хората винаги отстъпваха на най-човешкото у себе си, отдавна вече нямаше да бъдат хора.

…навсякъде се виждаха муцуните на животните на Лейди Л., рисувани много непочтително върху човешките лица, върху лицата на рода на лорд Л. Кучета, котки, маймуни, катерици и папагали в дворцови костюми гордо се кокореха срещу сър Пърси Родинър от висотата на позлатените си рамки.

Дали бе наистина Лейди Л., уважавана и глезена, обградена с възхищение и в която поне петима мъже в тази зала бяха дискретно влюбени, или бе още Анет, готова да поеме всички рискове и да стори всякакви лудости, само и само да изтръгне от живота още един миг виновно опиянение?

колко е странно, стига само една благородна и щедра идея да стане прекомерна, за да се превърне в тесногръдие.

Ето какво означава, вероятно, да живееш в свят без Бог, както направихме ние, Арман и аз, да придаваш абсолютно значение на света и да се оставиш да бъдеш осъден да търсиш земното щастие. Това бе общото между нас, всеки по негов си начин. Земята се превръща в джунгла. Всичко се оказва позволено, когато се опитваме да направим човечеството щастливо, или се опитаме ние да бъдем щастливи. Никаква алтернатива не усмирява страстния ни порив към живота, ожесточен от небитието…

Анархистите са твърде стеснителни. Не смеят да стигнат докрай. В страстта и в екстремизма винаги трябва да се стига докрай и дори малко по-далече. Иначе човек винаги намира по-голям екстремист от себе си. Нихилистите са хора, които прилягат на сърцето ми. Поне за едно Арман бе прав: свободата е най-безценното ни благо. Тъй че щях да се отърва от своя тиранин. Този път щях аз да му дам урок по тероризъм и щях да му оставя цялото време да размишлява върху него…

Тя въздъхна тежко и започна да се облича. Онова, което щеше да направи, вече не й изглеждаше ужасно, нито дори жестоко, просто не можеше да стори нищо друго. Докато оправяше дрехите и косата си, усмивката й бе едва забележимо виновна, синът й имаше същата усмивка, когато бе непослушен. Беше се сбогувала с Арман и сега той никога повече нямаше да я напусне…

сълзите са леки момичета и шейсет години ирония, леден хумор и Англия не бяха успели да научат тези непристойни нехранимайки на въздържаност.

Лейди Л. стоеше изправена, с вдигната глава и усмивка на устните между своите приятели. Мълчанието им никога не й се бе струвало лишено от разбиране или симпатия. Можеха да я осъждат само жените, на които не се бе налагало да изтръгват синовете си от строителите на Историята или онези, които бяха способни да обичат няколко мъже през живота си.