Корените на небето
„Мисля, че беше човек, стигнал в самотата си още по-далече от останалите – същински подвиг, между другото, защото стане ли въпрос за чупене на рекорди по самота, се оказва, че всеки от нас носи сърце на шампион.“ Думите, изречени в романа по адрес на главния герой, Морел, обобщават съдбата на всички останали странници, населяващи интригата на този роман, чиито пътища се пресичат в сърцето на Френска Екваториална Африка от началото на петдесетте години на ХХ век. Дузина незабравими образи, излезли от въображението на Ромен Гари и оспорващи си яростно корените, които небето е пуснало в земята, „така многобройни и безкрайни в разнообразието и красотата си, а няколко (…) така дълбоко прорасли в човешката душа“.
„В „Корените на небето“ отправих яростен протест срещу поголовното избиване на слоновете, срещу ловците… Ставаше въпрос изобщо за защитата на природната среда – т.е. на нашата свобода.“ (Р.Г.)
Романът е публикуван през октомври 1956 г. и получават престижната награда “Гонкур“ същата година. Често е бил определян като „екологически“, но при появата му огромната част от общественото мнение е нехаела на тема опазване на природата и единици са познавали смисъла на думата „екология“.
Нужен е литературен талант от калибъра на този на Ромен Гари, за да се забърка повествование със силата и магията на многоликата история, разказана в романа. Гари – бившият военен пилот, сражавал се за Свободна Франция и опознал добре географията на африканския континент; окиченият с най-високите френски отличия дипломат, започнал кариерата си в драматичните промени на следвоенна България и опознал отблизо залозите на подмолните политически борби в Европа и по света, намерили своето отражение дори сред нажежените до бяло хълмове на африканската савана.
ЦИТАТИ:
Сърцето не се нуждае от имена. Хората винаги са давали най-доброто, на което са способни, за да съхранят една определена красота на живота. Една определена природна красота…
От публикуването на тази творба до днес времената изобщо не са се променили – все така безпроблемно се разполага с народите в името на тяхното право на самоопределение. Самата поява на „екологическо” съзнание се сблъсква с онова, което бих нарекъл човешка безчовечност.
Стане ли въпрос за чупене на рекорди по самота, се оказва, че всеки от нас носи сърце на шампион.
Много просто – кучетата вече не стигат. Хората се чувстват страшно сами, имат нужда от компания, имат нужда от нещо по-голямо, по-яко, на което да се опрат и което наистина да е в състояние да понесе товара. Кучетата вече не стигат, на хората им трябват слонове.
Аз изобщо не понасям изгубилите надежда.
Случвало ли ви се е да видите полегнало на хълбок слонче с неподвижен хобот, което ви гледа с очи, в които сякаш са намерили убежище всички прехвалени човешки достойнства, от които човечеството е така идеално лишено?
В пустинята човек изпитва много по-малко нужда от чуждо присъствие, защото живее в непрекъсната, почти физическа връзка с небето, което винати е пораждало усещането, че изпълва цялото пространство.
Никой никога не е успявал да разреши противоречието, характерно за отстояването на определен идеал в съдружие с други хора.
За мъжете не може да се съди по онова, което правят, когато си свалят гащите. За същинските свинства те се обличат.
Онова, което защитаваше, беше определена зона човечност, определен свят – без значение кой точно, – в който би се намерило място за подобна свобода, така тромава и точно толкова обемиста. Разширяване на обработваемите площи, електрификация, строителство на градове и пътища, заличаване на старите пейзажи за сметка на едно колосално и неотложно дело, което все пак трябваше да запази определена човечност, за да може да се изисква от устремилите се напред да поемат въпреки всичко грижата за тези тромави гиганти, за които май не беше останало място в така оформилия се свят…
Направете като мен, когато забележите, че съвсем не издържате: замислете се за свободно препускащите през Африка стада слонове, стотици, хиляди прекрасни животни, на чийто напор нищо не може да се опре – нито една стена, нито една ограда от бодлива тел; порят откритите пространства и ломят всичко по пътя си; докато са живи, нищо не е в състояние да ги спре – самата свобода! Не е ли така? И дори когато вече не са живи, те може би продължават да препускат в отвъдното по същия свободен начин. Така че започнете ли да страдате от клаустрофобия, бодлива тел, стоманобетон или от стопроцентов материализъм, представете си ги – напълно свободни стада слонове, проследете ги с поглед, вкопчете очи в тях, в техния бяг и ще усетите как ви става по-добре…
Всеки, познал глада, страха или принудителния труд, започва да проумява, че опазването на природата го засяга лично…
Започва се с твърдението, че слоновете са нещо обемно и заемат много място, че събарят телеграфни стълбове и унищожават реколтата, че освен това са си пълен анахронизъм, и накрая се стига дотам, че се заявява същото и по адрес на свободата… а току виж че, с течение на времето, и човекът, и свободата станали затормозяващи…
Един от най-издържливите корени, които небето някога бе успявало да пусне в сърцето на хората, наричан от тях свобода – проявяващ се в тях като докосване от божията ръка.
Всичко, способно да сведе нещата до размера на човешките длани, се превръщаше в нужда от достойнство. Свобода, равенство, братство, достойнство… Нямаше по-дълбоки, а същевременно и по-застрашени корени.
В политиката няма такова нещо като последна дума.
Много по-удобно е да превърнеш слоновете в символ на свободата и човешкото достойнство, отколкото да преведеш същите идеи на езика на политиката и да ги изпълниш с реално съдържание. Да, наистина удобно: изискваш, в името на прогреса, забраната на лова на слонове и после ги наблюдаваш на хоризонта с умиление, със спокойната съвест на възвърналия достостойнството на всички човеци. Бягство от действие и криене зад жеста. Класическо за западния идеалист поведение.
В началото, преди милиони години, човекът се е появил именно в Африка – поредната подчертано специфична история – и е нормално именно в Африка да се завърне, за да заяви по особено гневен начин протеста срещу самия себе си…
Африка ще се пробуди и ще осъзнае съдбата си тогава, когато престане да бъде зоологическата градина на света…
Направо е покъртително да си дадеш сметка в каква степен човешките ръце могат да продължат да са красиви… въпреки всичко…
Със сигурност един ден ще се продават и хапчета за човечност. По едно сутрин на гладно с чаша вода, преди човек да тръгне да се среща с останалите. Тогава, току-виж, станало интересно и политика да се прави…
Колкото до основното, човешката същност не приемаше политически отговори, несправедливостта беше такава, че не съществуваше човешка революция, способна да ѝ върне гордо изправената стойка.
Мисля, че това е една история за самотата. Смятам, че този тип, същият този Морел, дотолкова се е нуждаел от компания, усещал e в непосредствена близост такава яма, такава празнота, че са му били необходими всички африкански стада, за да я запълни, но няма и грам съмнение, че са се оказали недостатъчни.
…Звездите, които успяваха да съхранят привидната си красота благодарение единствено на зашеметяващата си отдалеченост.
…в края на краищата всичко опира дотам, че животът е чудесен!
