ЗА КНИГАТА:
Пътуване през времето е огромен роман (в 8 тома), разказващ историята на човек, който една сутрин открива, че е безсмъртен. На 25 години Ноам избягва човешката участ, удивен, недоверчив, шокиран. Тази способност се оказва едновременно подарък и проклятие. Той вижда как хората, които обича, отслабват и изчезват, страхува се да обича, не вижда изход от своите съмнения, страданията, изпитанията, преживява в една крайна – безкрайна – самота. Принудителен пътник, вечен пилигрим, това е кръстът на Ноам – постоянно нови места, нови езици, нови общества, нови духовности…
„Защо се беше „събудил“? За какво да се връща в подобен свят?“ Виждайки, че светът е на ръба на изчезване, пренаселен и замърсен, той решава да разкаже своята история от раждането си. А тя е завладяваща, информативна, с естествен език и любов към героите, вълнуваща до последната страница.
Започва с “ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ”, в края на неолита, преминава през Потопа… Един от акцентите е силното и ужасно привличане между мъж и жена, Ноам и Нура, които първо се познават като простосмъртни, но чиято любовна история ще припокрива много хилядолетия…
Остава да научим какви още невероятни неща ще се случат в следващите 7 тома…
ЦИТАТИ:
Роден съм преди няколко хилядолетия в земя на потоци и реки, на брега на езеро, превърнало се в море. От смирение или от предпазливост бих предпочел никога да не бях писал тези думи: те правят общо достояние една съдба, която пазех в тайна… Аз бях живял слят с Природата, а те ме разделяха от нея. Смирението изчезваше, хармонията също. Моите райски градини бяха изгубени…
Една разлика преобрази вехтия скептицизъм, който вещаеше насилие: сега не Всемогъщият наказва хората, а хората унищожават Природата. Оттук нататък Бог е изключен от Апокалипсиса. Човекът е напълно достатъчен. И се справя чудесно и сам.
Скоро този свят вече няма да съществува. Аз съм един от последните му наблюдатели. После мисълта му осъзнава бездната. Скоро светът вече няма да съществува. Всяка секунда става мъчителна. Сякаш някой го удря с кинжал в самото сърце на блаженството: скоро хората ще се потят, ще се задъхват, ще измират от глад и жажда. И никога повече… Настоящето се обагря в носталгия.
Всичко, което нощта носи на Ноам, е върволица от зловещи открития. Вече осем милиарда души населяват Земята! Осем милиарда души изпомпват петрол, газ, карат коли, качват се на влакове, кръстосват света със самолети, консумират електричество. Осем милиарда души изхвърлят найлонови торбички, които осейват пейзажите и замърсяват океаните. Осем милиарда души разширяват градските зони, стеснявайки пространствата на растителността. Осем милиарда души искат да се хранят, а изтощената земя изнемогва. Осем милиарда души искат месо, повече от онова, което животните дават. Осем милиарда души разчитат на промишленост, която мърси небето, пълни с прах дробовете, трови потоците и реките, съсипва флората и фауната. Осем милиарда души замърсяват атмосферата. Осем милиарда души мислят единствено за печалбите и за собственото си удоволствие. Осем милиарда души не искат да променят нищо, докато всичко се променя. Консуматорското общество, култът към печалбата, трескавото завземане на нови пазари и стремежът към свободна размяна са предизвикали пагубeн кипеж.
Още щом съзнанието се събуди, то започва да се бои от своята смърт. От самото начало то не понася основната си отличителна черта – познанието за своята смъртна природа. Какъв е изводът? Потиснато по природа, неутешимо по своята същност, човешкото същество е орисано на печал.
Ами аз, оцеляващ толкова отдавна, преживявал ли съм аз щастие?
Случих се в епоха, в която хората не мереха толкова времето, колкото днес, и нямаше дата на раждане, ни кръщенета, нито гражданско състояние, нито фетишизъм по отношение на рождените дни, а единствено споделени спомени. Тези пропуски не ни пречеха да идваме на света, да го обитаваме, да му се наслаждаваме. Някоя сутрин човек се раждаше и хората устройваха празненство. Някоя вечер умираше и отново спретваха празник.
Хората винаги са умеели да проявяват расизъм, многохилядолетният ми опит го потвърждава и не се сещам за нищо по-спонтанно – за да не кажа естествено – от презрението на една група хора към друга.
– Това не е някаква съдбовност, Ноам, това е промяна.
– И каква е разликата?
– Човек понася съдбата си. Но се приспособява към промените.
– Може ли човек да страда от самота сред своите?
Той потръпна и прошепна натъжен:
– Такава е ориста на човека, разсъждаващ със собствената си глава.
Злото, това е разцеплението. Острието му бе разрязало двойката, която образувахме с татко, но беше разцепило и мен самия. В мен се мятаха враждуващи помежду си личности, един добър син и един лош син, един покорен човек и един бунтовник. Макар да сдържах езика си, възбунтувалият се разсичаше на две покорния. Раздвоен и вътрешно разстроен, водех непрестанна война. Вече сдържах всеки импулс, дума или изречение. Същото напрежение действаше и в обратната посока: нямаше премълчаване, заглушаване или забележка, за които да не се упреквах. Бях мястото, където се разиграваше разцеплението, бях разцеплението, бях злото… и ми беше зле.
Погрешно се гневим срещу Боговете и Духовете. Понеже не можем да схванем техните намерения, си ги представяме абсурдни, необуздани, нелогични, произволно действащи, холерични, капризни и отмъстителни. Напротив, трябва да приемем, че те са прозорливи. Не показват нито злоба, нито глупост, просто са предвидливи. Нека не се съмняваме в техния разум, нека се съмняваме в нашия, който бързо стига до своите граници.
Всички живи хора са оцелели хора, Ноам. Живите са надживели раждането, детските болести, глад, бури, борби, студ, мъка, разлъки, тъга и умора. Живите са обладани от силата да продължат. Да продължат за какво? За да живеят. Животът представлява цел сам по себе си. Природата го утвърждава всеки миг.
Природата се нуждае от смъртта, за да продължава живота. Огледай се наоколо. Взри се! Няма нищо излишно. Нищо ненужно. Нито изпражненията, нито труповете, нито разложението. Нападали са клонки, които са обогатили пръстта. Паднали са дървета и плесента им подхранва растенията, гъбите и червеите. Паднали са животни и тяхната плът, козина и кости са нахранили техните подобни. Когато крачиш сред преплетените храсталаци, изтравничета и издънки, нозете ти тъпчат хиляди предишни гори. Мъртвите листа създават живите листа, младото стебло израства от гнилоч. Всяко паднало нещо ражда кълн, всяка смърт кара живота да наедрява. Няма несполуки. Природата не знае нито спирка, нито край, защото преобразува старото и го реди в нови форми. Смъртта е онова, чрез което животът се възражда, устоява и се развива.
Когато обичаш, никога не спираш да обичаш. Любовта се преобразува, не си отива.
Хората разделят труда, за да го облекчат, а всъщност разделението го утежнява. Всеки в крайна сметка става роб на своята работа и всеки принуждава съседите си да се уединяват по къщите по един и същи начин. Хората живеят, за да работят, вместо да работят, за да живеят!
Неоспоримият водач е онзи, който добре подбира враговете си, а сетне ги облагодетелства като най-добри врагове.
Съдбата ни представя три възможности: богатство, бедност, щастие. Богатият притежава повече от нужното, бедният по-малко, а щастливият колкото му е нужно.
Обичта няма нищо общо със справедливостта.
Обезсърчен, със смъкнати рамене и натежали нозе, аз се върнах до Езерото и седнах на брега. Скоро щях да се озова сам-самичък и без по-възрастен от мен, начело на селото. Присъствах на края на света. Тогава не можех да преценя до каква степен съм прав… Трябваше тогава да запечатам всяка картина, всеки звук, всеки мирис в паметта си. величественото Езеро, което почитахме, към което отправяхме молитви, на което непрестанно принасяхме дарове, Езерото, което ни се струваше Божеството на божествата, върховната мощ, източникът и целта на нашия свят, щеше да изчезне. Малко дни му оставаха да се плиска под жарта на слънцето. Виждах го за последен път.