Ерик-Еманюел Шмит
Феликс и невидимият извор
Дванадесетгодишният Феликс е отчаян. Майка му, прекрасната Фату, която управлява уютно и цветно малко бистро в Белвил, е изпаднала в неизлечима депресия. Тя, която някога е въплъщавала щастието, сега е нищо повече от сянка. Къде е отишла скитащата ѝ душа? Дали се крие в Африка, близо до родното ѝ село? За да я спаси, Феликс предприема с нея и с внезапно появилия се негов баща едно пътешествие, което ще го отведе до невидимите извори на света и истината.
В духа на Оскар и розовата дама и Господин Ибрахим и цветята на Корана, във Феликс и невидимият извор, осмата повест от цикъла „Кръговрат на незримото“ Ерик-Еманюел Шмит този път изследва мистериите на анимизма, силата на вярванията и обредите, произтичащи от дълбоко поетична духовна мисъл. Книгата е нежна любовна песен на едно момче към неговата майка…
Цитати:
Знаем ли изобщо откъде един ден ще се пръкне заплахата? Можем ли да предположим какво ще опустоши съществуването ни.
Всеки, за да оцелее, има правото на определен минимум илюзии.
Когато човек няма минало, то той няма и настояще, а какво остава за бъдеще.
Вселената не познава мира – непрекъснато има сили в състояние на сблъсък и равновесието никога не е задълго. Около нас гъмжи от форми в различни състояния, от човешки души, от животински души и от души на дървета, от духове на реката, от духове на гората, от духа на вятъра, и ние не трябва да ги гневим. Ако бяхме в състояние да видим всичките могъщи нетленни сили, нямаше да посмеем да направим и една крачка.
Само дух лекува духа.
Гледай отвъд зримото. Гледай незримото. Търси духа, който проявява нещата отвъд проявлението. И захранвай себе си със силата на света, която стои в основата му. Незримият извор е винаги и навсякъде там, където се намираш и би могъл да го съзреш. Онзи, който умее да гледа, в крайна сметка ще види.
Париж е разяждан от небитието. Дърветата са придобили цвета на асфалта, асфалтът е придобил цвета на камъните, камъните са придобили цвета на скуката. Земята е станала прекалено чиста, прекалено обработена, прекалено обеззаразена, прекалено избелена с белина, прекалено стерилна и се задушава под паветата и уличната настилка. В процепите на тротоарите не е останало място, за да диша хумусът, за да расте мъхът – само слоеве мръсотия. Вятърът е обездвижен – спират го стените; в Сенегал той набира сили, свисти, ръмжи; тук е набутан в затвор. Как да оцелееш в тази градска атмосфера, лишена от изтощителни жеги, от диви птици, от зажаднели за глътка вода хищници, от досадни насекоми, от страх от духовете на нощта? Без боготворене на слънцето и без ужас от него? Без очакване на дъжда? Без паниката от животните? Без страха от съседното село? Къде е гепардът? Къде е жаравата? Къде са демоните? Откъде изскачат духовете?
Мама ме кара да подуша Париж – Париж с вкус на черен пипер, Париж в сурово състояние, Париж, напоен с вода, с аромати, със сладникави миризми – да душа без да подбирам, както дъха на булевардите така и изпаренията на тунелите, в които потъва метрото. Няма лоши миризми. Лошо е да няма миризми. Зад всеки детайл гъмжи от проявления на безкрайността, застрашителна и вдъхновяваща; тя сълзи, стене, пуши.
Мама избухва в смях. Как хубаво се смее! Всяко зърно от броеницата на радостта, търкулнало се от устата є, е като гъдел за сърцето ми.
Защо птиците отлитат? Сериозните хора ще ти заявят, че те се местят, търсят храна, изследват небето – накратко, все полезни действия. Ама че ужас! Не, птиците летят, така както пеят, за удоволствие, заради красотата на движението, заради опиянението от мига.
Светът принадлежи на онези, които са решили да не притежават нищо.
