Ключовата тема l “Евангелие според Пилат” е дали Иешуа (Христос) е осъзнавал, че е месия. Действителен Син на Бога, за да го докаже, той трябва да преживее страданията на кръста и собственото си възкръсване.
Един от най-интересните моменти в романа е начинът, по който Шмит представя образа на Иешуа. Той разкрива неговата природа и мисия стъпка по стъпка. Подчертава неговата човешка страна. Странен е този Иешуа. За разлика от 2000-годишното “клише” Иисус, той обича да се смее, да си пийва и хапва, както и да общува с жени със съмнителна репутация. Макар да няма стратегия, амбиции и цел, Иешуа тръгва срещу семейството си и влудява римляните с религията на любовта, която се разминава с установените норми. Дори майка му Мириам казва: “Не бива да обичаш толкова много. Иначе много ще страдаш.” И не греши…
От своя страна римският прокуратор Пилат е войник, чийто интерес е да запази мира в Иерусалим, гледа на света политически, а на делото на Иешуа като на заплаха за реда в Рим. Ето защо Пилат започва разследване за изчезването на тялото и мистериозната му поява след три дни, търсейки рационални аргументи против слуховете за неговото възкръсване. Постепенно обаче Иешуа, който е търсел само истината – нещо за което си струва да се бори човек, да живее, да умре – променя възгледа на Пилат за света. Съпругата му Клавдия изрича проникновени думи: “Да вярваш и да се съмняваш, е едно и също нещо, Пилате.” Да вярваш или не – прилив и отлив на една и съща вълна.

За Шмит е типично да задава по нов начин големи метафизични въпроси, като ги изпълва с нова сила, свежест и мистериозност. Романът засяга познати теми и истории от Писанието, поставяни и обсъждани хиляди пъти, но те са разказани така, че отново ни завладяват.
“Евангелие според Пилат” е амбициозна, смущаваща и дълбоко лична книга, в същото време с широко и универсално въздействие. Това е един благороден и задълбочен роман, който ще хареса на всички, които поставят свободата на мисълта над всичко друго.

ЦИТАТИ:

След няколко часа ще дойдат да ме отведат.
Мислят, че ще ме изненадат… аз ги чакам. Търсят обвиняем, ще намерят съучастник.

Отче мой, направи така, че да не протакат! Нека са глупави, свирепи, сръчни в процедурата. Спести ми умората да ги насъсквам срещу себе си! Да ме убият! Бързо! И отведнъж!

Това е. Взирам се в нощта.
Небето е свирепо черно. Вятърът довява полъх на смърт, мирис от клетка с лъвове.
Боже мой, направи така, че и до последния миг да остана на висотата на съдбата си. И болката да не ме хвърли в съмнение!…

Ето, кохортата се задава сред дърветата. Иехуда носи фенер и води войниците. Приближава се. Посочва ме.
Страхувам се.
Съмнявам се.
Искам да се спася.
Отче, защо ме изостави?

Не се чувствам привлечен от мистерията Иешуа. Днес признавам, че случаят Иешуа е не само загадка, но и мистерия. Няма нищо по-успокояващо от една загадка: тя представлява проблем, който очаква своето разрешение. Но и няма нищо по-плашещо от една мистерия: тя представлява проблем без никакво възможно решение. Тя те кара да мислиш, да си представяш… Аз обаче не искам да мисля. Искам да разбера, да знам. Останалото не ме интересува. Затова от два дни съм само едно дълго, плътно мълчание, прекъсвано навремени от нищо не означаващ шепот, мълчание тежко, неподвижно, като мраморна урна.

Какво е истина? Има твоя истина, има моя и истината на всички останали… Всяка истина е само истината на този, който я изрича. Има толкова истини, колкото и индивиди. Истината никога не е една; затова и не съществува. Само силата налага истината, а в силата няма нищо интелектуално, тя принуждава с оръжие; с меч, с бран, с убийство, с мъчения, с шантаж, със страх, с пресмятане на интереси, тя заставя духовете да се споразумяват временно по отношение на някаква доктрина. Истината в единствено число е победа, поражение, в най-добрия случай примирие. Но това не е нито истина, нито мир.

Истината е, че в онази вечер, край реката, в любовната еуфория, която ни притегляше един към друг и ни караше да обърнем гръб на мизерията, аз открих колко дълбоко егоистично е щастието. Щастието е отдръпване от всичко. То е изтъкано от закрити врати, затворени капаци на прозорците, от непреодолими стени; щастието предполага отказ да видиш света такъв, какъвто е; само за една вечер видях колко непоносимо е щастието.
Пред щастието предпочитах любовта. Но в никакъв случай любовта, която бях изпитал към Ребека, любов изключителна, стръвна, всепроникваща. Не исках вече отделна любов, а любов изобщо. Любов, която трябваше да запазя за гладния старец и гладното дете. Любов, която трябваше да запазя за всички ония, които не бяха нито достатъчно красиви, нито достатъчно забавни, нито достатъчно интересни, за да привлекат естествено любовта, трябваше да запазя любов за необичаните хора.

Ето, на това единствено ни учи смъртта: спешно е да се обича.

Трийсет години вече всички, освен аз самият, имаха мнение за съдбата ми. Смазан от съвети, объркан от безброй възможни пътища, определян като много набожен от едни и като безбожник от други, признаван, непризнаван, подлаган на натиск, спиран, викан, задържан, обожаван, оскърбяван, подиграван, почитан, слушан, презиран, призоваван да отговаря, аз вече не бях човек, а празен хан на кръстопът, в който всеки отсядаше със собствения си характер, със своя си багаж и разбирания. Бях се превърнал в ехо на другите.

Мъжете пазят дверите на обществото, което зачева мъртъвци и разпалва омраза. Жените пазят дверите на природата, която произвежда живот и изисква любов.

Бях приложил една от поуките, които бях почерпил от моите спускания в бездънния кладенец: да обичаш другия така, че да го приемаш дори с глупостта му. Да отвърнеш на агресивността с агресивност – око за око, зъб за зъб, – само умножава злото и още по-лошо, узаконява го. Да отвърнеш на агресивността с любов, това е като да насилиш насилието, да тикнеш под носа му огледало, което да му покаже изпълненото му с омраза лице, изкривено, грозно, неприемливо.

любовта, голямата любов понякога няма нищо общо със справедливостта; че любовта трябва често да се показва жестока; и че моят Отец също ще заплаче, когато ме види на кръста.

Прекратих спора и се върнах в Иерусалим. Разбираш ли къде се намирам, драги братко? В една земя, където не само срещат Синовете Божи по улиците, сред дините и пъпешите, но и ги осъждат, тези Синове Божи, да умрат разпнати под палещото слънце! Сигурно това е най-добрият начин да спечелят благоволението на Отца!…

Постът на прокуратор в Иудея прилича на заточение. Бия се, за да наложа да уважават Рим, но всъщност силите ми са направлявани колкото от носталгия, толкова и от дълг. Тъгувам за Рим. Мечтая да се върна там. Понякога това желание ме прави много уязвим; всичко чуждо, различно ме наранява, шокира ме и ми изглежда варварско; имам желание да се сгуша с глава в коленете, с палец в устата и да се върна в утробата на града-вълчица. Носталгичният прилив ме върна назад във времето и аз прекъснах писмото: стисна ме за гърлото онова, което най-много ми липсва: градът ми и майка ми; той все още живее, тя вече е мъртва, но не мога да прежаля и двамата.

– А как разбираш тази негова смърт на кръста?
– Няма нищо за разбиране. Истинският мъдрец не се бои от смъртта, защото знае, че смъртта не представлява нищо. Съзнанието не страда, защото вече не съществува. Заедно с гниещата плът изгниват също и ума, и желанията, и тревогите. Смъртта, която ни лишава и от най-малката възможност за страдание, трябва да бъде очаквана като блаженство. Всъщност това е и единственият начин да се прояви мъдрост: да гледаш на смъртта като на празник.

Любовта ни прави толкова силни… Струва ми се, че това е истинският гръбначен стълб на човека.
– Никога не са ми казвали такова нещо.
– Хората никога нищо не казват, защото непрекъснато говорят.

– Побързай, Пилате, жена ти те очаква с нетърпение. Тя е сред блажените, на които Господ се е показал.
– Къде е тя? По кой път трябва да мина?
– Няма значение. Ще я намериш, когато бъдеш готов за това. Знаеш много добре, че пътуваме не само по пътищата, а преди всичко пътуваме вътрешно.

Иешуа играеше своята роля. Аз – моята. Човек никога не вижда другите такива, каквито са. Получава от тях частична, осакатена представа в зависимост от интересите си в момента. Стреми се да изпълнява своята роля в човешката комедия, само своята роля – но дори само това вече е твърде трудно – вкопчва се в своя текст, в своето положение. Онази нощ ние бяхме двама актьори. Иешуа играеше жертва на юридическа грешка. А аз, Пилат, играех римски прокуратор, справедлив и безпристрастен.
– Ти ли си царят на евреите?
– Никога не съм казвал това.
– Но така разправят.
– Кой?
– Хората, които те обвиняват, хората, които те доведоха при мен, целият синедрион.
– Това е несправедливо. Не аз, те казват това, за да ме погубят. Те ме упрекват, че съм го казал.
– Въпреки това ти претендираш, че ще основеш царство.
– Да.
– Тогава?
– Моето царство не е от този свят.
Изглеждаше тъжен, огорчен, като опустошен от провала.
Но после се съвзе и ми каза енергично:
– Ако исках да бъда цар в този свят, нямаше да позволя да ме заловят, щях да накарам моите служители да ме защитават, нямаше да бъда сега тук, пред теб. Не, моето царство не е от този свят.
– Значи ти си цар, така ли?
– Да, аз съм цар, цар на един друг свят, от който идвам и където ще се върна, и който трябва да бъде създаден тук. Дойдох в Палестина, за да говоря истината. Всеки, който се интересува от истината, се вслушва в онова, което казвам.
– Какво е истина?
Изрекох тези думи, както човек свива рамене, за да се отърве от нежелан посетител. Какво е истина? Има твоя истина, има моя и истината на всички останали… Всяка истина е само истината на този, който я изрича. Има толкова истини, колкото и индивиди. Истината никога не е една; затова и не съществува. Само силата налага истината, а в силата няма нищо интелектуално, тя принуждава с оръжие; с меч, с бран, с убийство, с мъчения, с шантаж, със страх, с пресмятане на интереси, тя заставя духовете да се споразумяват временно по отношение на някаква доктрина. Истината в единствено число е победа, поражение, в най-добрия случай примирие. Но това не е нито истина, нито мир.