К.Г. Юнг
ЕОН
Изследвания върху символиката на цялостната личност
В 8-ми том на психологическите си изследвания Юнг разглежда идеята за Еона. Целта му е да осветли промяната на психичната ситуация в рамките на „християнския еон“ с помощта на християнските, гностичните и алхимичните символи на цялостната личност, да разгледа връзката между традиционния образ на Христос и естествените символи на цялостността, т. е. на цялостната личност… Юнг разсъждава върху това как биха могли да се възприемат от модерното съзнание някои неща, чието разбиране би ни помогнало да преодолеем нашата светогледна дезориентираност чрез осветляване на нейните психични основания.
„Напълно съзнавам, че този труд не изчерпва, а само скицира начина, по който някои християнски идеи могат да се разглеждаш от психологическа гледна точка. Тъй като главната ми цел беше да изтъкна паралелизма или разликата между емпиричните наблюдения и традиционните ни представи.“
„Всеки учен е длъжен колкото е възможно по-добре да обосновава своите открития и възгледи, но от време на време трябва да дръзва да издигне и някоя хипотеза дори с риск да греши. В крайна сметка заблужденията най-често са фундаментът на истината и ако не знаем какво представлява дадено нещо, то някакъв напредък в познанията ни представлява все пак това да знаем какво то НЕ Е.“
ЦИТАТИ:
Същественото в този труд кристализира постепенно в течение на много години, в безброй разговори с хора от всички възрастови и образователни равнища, с хора, които бяха застрашени да изгубят в обърканото ни и останало без корени общество всякаква връзка със смисъла на европейското духовно развитие и да изпаднат в онова състояние на внушаемост, което е основата и причината за днешните масови утопични психози.
Пиша от позицията и с отговорността на лекар, а не на проповедник. Не и на учен, защото иначе благоразумно бих се скрил зад сигурните стени на моята специалност и с недостатъчните си познания по история не бих давал поводи за критика, рискувайки научната си репутация.
Както външните обстоятелства ни се случват и ни ограничават, така и цялостната личност се явява за Аза обективна даденост, която нашата свободна воля не може току-тъй да променя… Абсолютната позиция на Аза беше релативирана, т. е. той запази качеството си на център на полето на съзнанието, но качеството му на център на личността стана съмнително. Той е част от личността, но не я изчерпва. Просто е невъзможно, както вече споменах, да се прецени колко голяма или малка е тази част или, с други думи, доколко свободна или зависима е тя от условията на извънсъзнателната психика.
Интелектът и чувството трудно се впрягат заедно, защото си противоречат по дефиниция.
Интелектът е безспорно полезен в собствената си област, но извън нея е голям измамник и илюзионист, по-специално тогава, когато се опитва да се занимава със стойности.
Христос е най-близката за нас аналогия на цялостната личност и нейното значение. Ако добре разбираме, тук не става въпрос за някаква изкуствена или произволна, а за реално съществуваща и действена колективна ценност, чиято действеност не зависи от това дали субектът я съзнава или не… Безспорно въплъщение на цялостната личност, от психологическа гледна точка той все пак съответства само на едната половина на архетипа. Другата половина е представена от антихриста. Той по същия начин изразява цялостната личност, но представлява тъмната й страна. И единият, и другият са християнски символи със същото значение като това на образа на разпнатия между разбойниците Спасител. Този величествен символ ни говори, че напредващото развитие и диференциране на съзнанието води към все по-застрашително осъзнаване на противоречието, и означава ни повече, ни по-малко разпъване на Аза на кръст, мъчителното му люшкане между несъвместими противоположности.
Има неща, които от известна гледна точка са крайно лоши, т. е. опасни. Има и такива неща в човешката природа, които са много опасни и затова изглеждат на попадналия в техния обсег като зло. Да се разкрасява злото няма смисъл, това се прави само заради една измамна сигурност. Човекът е способен на неизмеримо зло и както показва човешкият опит, злодеянията са толкова реални, колкото и добрините, т. е. душата е, която неволно изрича разграничаващата преценка.
В сферата на психологията, откровено казано, не се знае кое преобладава в света – доброто или злото. Надяваме се, че е доброто, т. е. онова, което ни изглежда приемливо. Едва ли някой някога ще може да каже какво представлява доброто само по себе си. Дори да осъзнаваме относителността и нетрайността на моралните преценки, не можем да се освободим от тях, а онези, които си въобразяват, че стоят над доброто и злото, обикновено са най-големите мъчители на човечеството и се гърчат в терзанията и страховете на собствената си треска.
Днес повече от всякога е важно човек да не пренебрегва опасността от злото, което се таи в самия него. Тя, за съжаление, е прекалено реална и затова психологията държи на истинността на злото и отхвърля всякакви дефиниции, определящи го като незначително или дори несъществуващо.
Душата е белязана като източник на злото изобщо. Църковните отци изглежда не са си давали сметка каква фатална власт приписват на душата по този начин. Човек трябва да е сляп, за да не вижда могъщата роля на злото в живота. Нужна е била личната намеса на Бога, за да се спаси човечеството от проклятието на злото, инак то би било изгубено.
Стремежът към съвършенство е не само легитимен, но и вродена особеност на човека, един от най-мощните корени на културата. Този стремеж е дори толкова силен, че се превръща в страст, подчиняваща всичко на своите цели. Човек естествено се стреми към съвършенство в някакво отношение.
Днешната епоха трябва да се справи по най-драстичен начин със sic et non (да и не), с абсолютното противопоставяне, което не само политически разкъсва света, но и разполовява сърцето на отделния човек. Трябва да се върнем към първичния жив дух, който тъкмо със своята амбивалентност е и посредник, и обединител на противоположностите.
Разрушаването на образа на Бога води до ликвидиране на човешката личност. Материалистическият атеизъм със своите утопични химери е религията на онези рационалистични движения, които поверяват свободата на личността на масите и с това я унищожават.
Догмата за богочовека има един забележителен психологически аспект: преведена на психологически език, тя ни кaзвa, че Христос, който като човек съответства на Аза, а като бог – на цялостната личност, представлява едновременно Аз и цялостна личност, т. е. част и цяло. Емпирично съзнанието никога не може да обхване цялостността, но е вероятно цялостността да присъства в Аза несъзнавано. Това би било равно на едно върховно състояние на съвършенство, или пълнота.
Същинският смисъл на хороскопа е, че под формата на позиции на планетите и техните отношения (аспекти), както и с разпределението на зодиакалните знаци върху кардиналните точки той е, на първо място, образ на психическата и, на второ място – образ на физическата конституция на човека. Хороскопът е преди всичко система от изначалните и основни качества на характера и затова може да се смята за еквивалент на индивидуалната психика.
Само един инфантилен човек може да се залъгва, че злото не е винаги и навсякъде в действие; колкото по-неосъзнат е той, толкова повече го управлява дяволът. Тъкмо поради тази тясна свързаност с тъмната страна на нещата масовият човек е способен да извърши с такава невероятна лекота и най-ужасните престъпления. Само всеобхватното и безпощадно себепознание, което оценява истинското съотношение на доброто и злото и техните мотиви, може да даде известна гаранция, че крайният резултат няма да е много лош.
Изключително важно е да се разказват приказки и легенди на децата, а на възрастните да се внушават религиозни понятия (догми), тъй като те са инструментални символи, чрез които несъзнавани съдържания могат да преминават в съзнанието и там да се тълкуват и интегрират.
През XVIII век се стига до добре познатата несъвместимост между вяра и знание. На вярата липсва опитът, а на знанието – душата. Вместо това науката страстно вярва в абсолютната обективност и упорито пренебрегва принципната трудност на факта, че същинският носител и създател на знанието е психиката, за която учените дълго време са знаели най-малко. Тя бива разглеждана като симптом на химични реакции, като епифеномен на биологични процеси в мозъчните клетки, за известно време дори изобщо като че ли не съществува.
Всеки символ е плод на съответното духовно минало. В индийските учения се съдържа есенцията на хилядолетния опит на индийците. Ние можем да научим много от индийското мислене, но то никога не ще може да изрази онова минало, което е съхранено в нас. Нашата основа си остава християнството… Историческото развитие на европейския дух просто не може да се сравнява с това на индийския. Затова онзи, който смята, че може просто да пренесе тук източните представи, сам се лишава от корените си, тъй като тези представи не отразяват европейското минало, а си остават безкръвни, интелектуални понятия, неспособни да задвижат струните на дълбинната ни душевност.
Приказките и митовете изразяват несъзнавани явления, затова разказването им съживява и припомня тези явления и така възстановява връзките между съзнаваното и несъзнаваното.
Проблемите, които интеграцията на несъзнаваното поставя пред съвременните лекари и психолози, могат да се решат само по исторически предначертаната линия и резултатът ще бъде нова асимилация на традиционния мит. Но пpeдпocтaвкa за това е непрекъснатостта на историческото развитие. А днешната тенденция към разрушаване на всички традиции или към изтласкването им в несъзнаваното би могла да прекъсне нормалния процес на развитие и да породи един период на варварство от неколкостотин години. Там, където господства марксическата утопия, това е вече факт. Но и прекомерно ориентираното към естествените науки и техниката образование, каквото е характерно за Съединените щати, може да предизвика духовен регрес и значително нарастване на психичната дисоциация. Само хигиената и благосъстоянието не правят човека здрав, защото, ако беше така, тогава най-богатите и най-просветените хора трябваше да са най-здравите. Но по отношение на неврозите това съвсем не е така, напротив – тъкмо обратното.
Откъсването на масите от традицията ги невротизира и създава предпоставка за колективна хистерия. А тя изисква колективна терапия, състояща се в лишаване от свобода и в терор. Там, където господства рационалистическият материализъм, държавите се превръщат не толкова в затвори, колкото в лудници.
Пo-висшия, по-богат човек, за онази неподдаваща се на описание обективна цялост, състояща се от сумата на съзнаваните и несъзнаваните психични явления, за разлика от субективната Азова психика, аз нарекох цялостна личност.
Христос, като „Словото“, наистина е „живата вода“ и в същото време – символ на вътрешния, „завършен“ човек, на цялостната личност.
Изглежда, че най-великото от всички учения е себепознанието. Защото, когато един човек познава себе си, той ще познае и Бога. (Климент Александрийски)
Психиката не може да е нещо коренно различно от материята, защото иначе как би движила материята? И материята не може да е чужда на психиката, защото иначе как ще я поражда? Психиката и материята са от един и същи свят и всяка е част от другата, инак взаимодействието им би било невъзможно. Затова един ден, ако науката успее да напредне дотолкова, физическите понятия би трябвало да се покрият с психологическите. Може би сегашните ни опити са прекалено дръзки, но мисля, че са във вярната посока. Математиката например нееднократно е доказала, че нейните чисто логически и абстрактни конструкции след време се оказват съответстващи на реалното положение на нещата, което, както и синхронистичните явления, говори за едно по-дълбоко съответствие между всички форми на битието. В тази книга се опитах да изясня и амплифицирам в различните му аспекти един от най-важните за съвременния човек архетипи – архетипа на цялостната личност.
Всички архетипи имат благоприятни и неблагоприятни, светли и тъмни, добри и лоши въздействия.
Не сме в състояние да дадем общовалидна дефиниция на доброто и злото, т. е. в крайна сметка не знаем кое е добро и кое зло само по себе си. Остава да предположим, че те се дължат на човешката потребност от съзнание и затова нямат валидност извън човека, така че е недопустимо да ги хипостазираме метафизически, защото ще загубят смисъла си. Ако наречем „добро“ всичко, което Бог прави или допуска, наричаме и лошото „добро“, така че понятието „добро“ става безсмислено. Страданието обаче, все едно на Христос или на света, си остава същото както преди. Глупостта, грехът, болестта, старостта и смъртта продължават да формират тъмния фон, на който изпъква веселият блясък на живота.
Познанието за грешките на другите не е толкова ценно. Интересно става, когато открием собствените грешки, защото тогава можем да направим нещо. Опитите ни да поправим другия са със съмнителна стойност, ако изобщо имат някакъв ефект.
Всеки учен е длъжен колкото е възможно по-добре да обосновава своите открития и възгледи, но от време на време трябва да дръзва да издигне и някоя хипотеза дори с риск да греши. В крайна сметка заблужденията най-често са фундаментът на истината и ако не знаем какво представлява дадено нещо, то някакъв напредък в познанията ни представлява все пак това да знаем какво то не е.
