Е.-Е. Шмит
Дневник на една изгубена обич
След повече от 30 книги, преведени в България, в настоящия „дневник“, Ерик-Еманюел Шмит за втори път (освен в „Нощта на огъня“) прави жест за читателите си: повдига завесата към своя пълнокръвен вътрешен живот и външно обкръжение – семейството, отношението с баща му и средата, начина му на живот. Макар поводът да е тъжен – смъртта и траурът за майка му, Шмит успява да издигне безутешността си, преработването на скръбта в осъзнаване на „дълга за щастие“, който тази светла жена му завещава като урок по живот, в който има страст към изкуството, чувство за хумор, култ към радостта.
Изследвайки собственото си страдание, възрастният Шмит ни позволява да надникнем в неговия свят, в който преобладава силната свързаност на едно дете с Мама – която пише с голяма буква, както и спасителното творчество, което го извежда от кладенеца на скръбта…
Както и в „Нощта на огъня“, авторът успява чрез лична и интимна изповед по време на траура по една изгубена обич да предаде универсалното, в което всеки, който чете, припознава себе си. Ключовото е, че животът е прекрасен и продължава.
ЦИТАТИ:
От петдесет и шест години, когато се срещнехме и закрачехме един до друг, се чувствахме силни, изпълнени с покой, в центъра на един свят, чиито картини се подреждаха под нашите стъпките. Мама озаряваше мен, аз озарявах нея, ние сияехме непобедими и мракът се отдръпваше, изтласкван от нашата светлина.
Смъртта ни оставя без правилни отговори.
Гроб. Какво е гробът? Яма, която не води наникъде. Врата, която не се отваря към нищо. Повърхност, която иска да ни убеди, че е дълбока. Една измама.
Като романист и драматург с живо въображение, съм избрал да измислям истории колкото от обич, толкова и от отвращение от действителността.
Щеше ли да съществува любовта, ако човек не вярваше в нея?
Според някои, да се моли човек, значи да си придава твърде голямо значение: все едно си въобразява, че е способен да промени порядъка на вселената.
От молитвата лъха оптимизъм, вяра, че можеш да промениш света, упорство и обвързване. Моите ценности. Дали ще се отметна от тях пред лицето на смъртта? Категорично не.
На смъртта се пада да ги изтрие, не на мен.
Понякога добрите новини блестят така, че чак заслепяват.
Когато пиша, спирам да съм сам – тогава живея с героите от моята история.
Когато пиша, спирам да блуждая – тогава поемам по пътя, начертан от разказа.
Когато пиша, спирам да лъкатуша – тогава се подчинявам на заповедите на книгата, която поема властта.
Когато пиша, спирам да се поддавам на егото си – тогава се превръщам във внимание към всичко, което не съм аз.
Вярата не е знание, а начин човек да обитава незнанието.
Смъртта не засяга миналото, тя убива настоящето и бъдещето. Въпреки своята мощ, смъртта не умъртвява нищо от вчерашния ден и спомените си остават непокътнати.
Баналността на нещастието не го премахва.
Има ли нещо по-загадъчно от безчувствието към музиката?
По всичко е видно, че вещите нямат онзи смисъл, който ние им придаваме. При все това, много често човек не се отказва от дадена вещ, защото не иска да се откаже от смисъла.
Макар самоубийството да не носи решение, мисълта за самоубийство носи временна утеха на хората. Надеждата, че можем да се откажем от живота, го подслажда.
Смъртта на майка ми прави моята собствена смърт по-реална.
.
