Том VIII от събраните съчинения на К. Г. Юнг обхваща главно изследвания, които представят основополагащи прозрения и съществени работни хипотези на автора.
В няколко от включените работи той документира и разширява своята теория за либидото, която разработва от 1912 г. до 1928 г. През този период Юнг влиза в спор с психоаналитичните възгледи на Фройд и излага по недвусмислен начин собствените си наблюдения и разсъждения. Всички тези изследвания образуват същинската предпоставка за разбирането на аналитичната или комплексната психология.
В „Теоретични разсъждения за същността на психичното“ понятията съзнание и несъзнавано се изследват в тяхното историческо развитие и във връзка с понятието инстинкт. Въпросът е занимавал Юнг още през 1919 г. и резултатите от изследванията създават основата на неговата теория за архетиповете.
„Синхроничността като принцип на некаузалните зависимости“ е включена в този том, тъй като в изследването става дума за инстинктивно или архетипно обусловени съдържания, които излизат извън рамките на принципа на каузалността. Става дума по-скоро за смислово свързани съвпадения. Теорията за синхроничността показва взаимовръзки между познанията на модерната физика и на аналитичната психология в една още малко изследвана и трудно достъпна област на границата с реалността.
Около тези три основни теми се групират тематично съотнасящите се към тях изследвания в настоящия том.
Има още две изследвания в този том: „Житейският обрат“ се занимава с проблемите на процеса на индивидуация, задача, отнасяща се главно до втората половина от живота на човека, а „Трансцендентната функция“ изследва проспективния характер на несъзнаваните процеси. От тук водят началото си изследванията на Юнг върху „активното въображение“ – тази основна градивна част от натрупания психичен опит и от спора в рамките на аналитичната психология.
С теоретични концепции от емпирична гледна точка се занимават по-кратки изследвания върху светогледа, реалността и свръхреалността, духа и живота, както и вярването в духове. Авторът се опитва да обхване явленията феноменологично, за да ги изследва от психологическа гледна точка.
ЦИТАТИ:
В това се състои едно от големите достойнства на психоанализата, а именно, че безстрашно измъква на светло несъвместими съдържания, което би било едно съвършено ненужно, дори осъдително начинание, ако тъкмо в изтласканите съдържания не се съдържаха възможностите за обновяване на живота.
Така не бива прогресия да се смесва с развитие, защото постоянният поток или ход на живота не е непременно развитие или диференциране, както да кажем от праисторически времена някои растителни и животински видове са останали на едно и също стъпало на диференциране и въпреки това продължават да живеят. Така и човешкият душевен живот може да е прогресивен без еволюция и регресивен без инволюция. Еволюцията и инволюцията преди всичко нямат нищо общо с прогресията и регресията, доколкото последните са движения на живота, които въпреки движението си имат стационарен характер. Те съответстват на това, което ГЬОТЕ толкова добре е определил като систола и диастола
Човекът не е машина в такъв смисъл, че постоянно да осигурява еднаква продуктивност на труда. Той може да отвърне цялостно и по идеален начин на изискванията на външната необходимост само тогава, когато се е приспособил и към своя собствен вътрешен свят, ще рече когато е в разбирателство със себе си. И обратно, той може само тогава да се приспособи към своя вътрешен свят и да постигне разбирателството със себе си, когато се е приспособил към условията на обкръжаващия свят.
Тъй като детето се ражда с човешки мозък, този мозък рано или късно ще започне да функционира като човешки, при това неминуемо от онази степен, до която са били достигнали последните предци. Всичко това, разбира се, е дълбоко несъзнавано от детето. В началото то съзнава само инстинктите и това, което се противопоставя на тях. Противопоставящото се обаче са видимите родители. Ето защо детето няма още никаква представа, че задръжките може да са заложени в него самото. Справедливо или не, задръжките се приписват на родителите. Този инфантилен предразсъдък е толкова здрав, че често ние, лекарите, изпитваме най-големи затруднения да накараме пациентите си да разберат, че лошият баща, който забранява всичко, се намира много повече вътре в тях самите, отколкото навън. Всичко, което действа от сферата на несъзнаваното, се проявява като проекция върху другия. Не че другите са напълно невинни, защото и най-лошата проекция е закачена поне на една кукичка, навярно много малка, но подадена от другия.
Бихме могли да наречем сексуалността говорителя на нагоните, поради което духовната гледна точка забелязва в нейно лице основния си противник – във всеки случай не защото сексуалните изблици сами по себе си биха били по-неморални от преяждането и напиването, от тираничността и прахосничеството, а защото духът усеща в сексуалността равностойна, родствена противоположност. Понеже както духът иска да подчини на себе си сексуалността и всички други инстинкти, така и сексуалността има отдавнашни претенции спрямо духа, когото тя е съдържала в себе си – при зачеването, бременността, раждането и детството – и чиято страст духът не може да отрече в своите творения. Какво би бил духът в крайна сметка, ако не би му се противопоставил равностоен нагон? Би бил само празна форма.
Тъкмо човекът в зряла възраст днес се нуждае спешно от известно допълнително възпитание в индивидуална култура, след като училищното възпитание в младежките му години и евентуално университетското са го образовали единствено и само в колективен дух и са го пропили с колективния си манталитет.
Човекът в биологично ориентираната първа половина от живота, благодарение на младостта на целия си организъм, има най-общо възможността да понася разширяването на живота и да направи от това нещо подходящо за себе си. Човекът във втората половина от живота си, съвсем естествено, е ориентиран към култура, тъй като отслабващите сили на организма му позволяват на влеченията му да бъдат подчинени на културните съображения. При прехода от биологичната в културната сфера мнозина се провалят. Нашето колективно възпитание почти не се е погрижило за този преход. Колкото полага грижи за младежта, толкова малко се сеща за възпитанието на зрелия човек, за когото – неизвестно с какво право – винаги се предполага, че не се нуждае повече от възпитание. На него му липсва, така да се каже, всякакво упътване за този изключително важен преход от биологичната към културната нагласа, за пренасочването на енергията от биологичната към културната форма.
Има достатъчно основания да приемем, че човекът най-общо изпитва дълбоко вкоренена неприязън да научи нещо повече за себе си и че в това трябва да се търси истинската причина защо, въпреки целия външен прогрес, не се е състояло съответстващото вътрешно израстване и усъвършенстване.
Несъмнено една колективна нагласа въвежда без сътресения индивида в общността, като му въздейства като което и да е друго условие на живот. Трудността за пациента се състои именно в това, че неговата индивидуална даденост не може да се подчини без сътресения на дадена типична норма, а изисква индивидуално решение на конфликта, за да остане целостта на личността жизнеспособна. Няма рационално решение, което да е сполучливо при тази задача, а за съжаление няма и никаква колективна норма, която би могла да замени без загуба индивидуалното решение.
Лечението на неврозите трябва да се съобразява изцяло със съществуването на емоционалния фактор, тоест личността трябва сериозно да бъде възприемана като цялост, което се отнася до двете страни – до пациента и до лекаря… Във всеки случай лечението на неврозата не е психологическа минерална баня, а обновяване на личността чрез всестранна намеса във всяка област на живота. Изправянето пред противоположната позиция е сериозна работа, от която понякога зависи твърде много. Сериозното отношение към другата страна представлява задължително изискване. Само така регулиращите фактори ще могат да окажат влияние върху действията. Сериозното отношение не означава буквално възприемане, а нещо като даване кредит на несъзнаваното, което по този начин получава възможност да сътрудничи вместо автоматично да разстройва съзнанието.
Ужасяващо е да се установи колко малко човек е способен да отдаде право на аргумента на другия, независимо че тази способност е незаменима основна предпоставка на всяка човешка общност. Тази обща трудност трябва да предвижда всеки, тръгнал към среща със себе си. В същата степен, в която човекът не дава право на другия, той не признава правото на съществуване и на „другия“ в себе си – и обратното. Способността за вътрешен диалог е мярка за външна обективност.
„Човекът без сянка“ е статистически най-често срещаният тип човек, който си въобразява, че е само това, което обича да знае сам за себе си. За съжаление нито така нареченият религиозен човек, нито този с несъмнено научна нагласа не са изключение от правилото.
Тези ” „първични образи” “ или ” „архетипове”“, както ги нарекох, принадлежат на основния фонд запас на несъзнаваната психика и не могат да се обяснят като индивидуално придобити. Тяхната цялост представлява онова психично наслояване, което съм обозначил с понятието колективно несъзнавано.
Колективното несъзнаваното е психичният живот на дедите ни чак до началото. То е предпоставката и хранителната почва на всяко съзнавано душевно психично събитие
Трябва обаче да свикнем с мисълта, че съзнанието и несъзнаваното нямат ясна граница. Психиката представлява по-скоро една съзнавано-несъзнавана цялост.
Колективното несъзнавано съдържа цялото духовно богатство от развитието на човечеството, преродено във всяка индивидуална мозъчна структура. Съзнанието е едно нетрайно явление, което осъществява всички моментни приспособявания и ориентации, затова неговото постижение най-лесно може да се сравни с ориентиране в пространството. Несъзнаваното, обратно, съдържа извора на движещите психични сили и регулиращите ги форми или категории: архетиповете. Всички най-значителни идеи и представи на човечеството се дължат на архетиповете.
Би могло да се каже, че цялата митология е един вид проекция на колективното несъзнавано.
Цялото творение на съня е в същността си субективно, а сънят е онзи театър, в който сънуващият е сцената, актьорът, суфльорът, режисьорът, авторът, публиката и критиката.
Както атомът не е неделим, така и несъзнаваното не е само несъзнавано
И материята, и духът по природа са трансцендентални, тоест непредставими, тъй като психиката и нейните съдържания представляват единствената реалност, която ни е непосредствено дадена.
Психиката е сърцевината на света; не само голямото условие, за да има изобщо свят, а и намеса в съществуващия ред в природата, и никой не би могъл да каже със сигурност докъде се простира тази намеса. Психиката смущава не само реда в природата, но и своето собствено творение, когато загуби равновесие. Затова внимателното съобразяване с психичните фактори е от значение за опазване на равновесието не само у индивида, но и в социума, иначе деструктивните тенденции могат лесно да вземат превес. Както атомната бомба представлява невиждано досега средство за масово физическо унищожение, така и погрешната посока в развитието на психиката води до масово психично опустошение. Настоящата ситуация е толкова опасна, че човек не може да потисне съмнението си, че Създателят на света е планирал нов потоп, за да изтреби днешното човечество.
Колкото по-голям е зарядът на колективното съзнание, толкова повече Азът загубва своето практическо значение. Той става погълнат от мненията и тенденциите на колективното съзнание и така възниква масовият човек, който винаги е жертва на някой „-изъм“.
Нашият манталитет се характеризира – както ясно демонстрираха събитията по време на войната – от факта, че ние преценяваме противника си с безсрамна наивност и в преценката, която даваме за него, издаваме собствените си дефекти; да, противникът просто бива упрекван за нашите собствени непризнати грешки. Виждаме всичко у другия, критикуваме и осъждаме другия, искаме дори да го поправим и да го възпитаме.
Надценяваме материалните причини и смятаме, че веществото ни е повече познато от „метафизичния“ дух и че едва сега сме намерили правилното обяснение – материалното – за всички аспекти на живота. Материята обаче ни е точно толкова непозната, колкото и духът. За тези върховни неща не знаем нищо. Едва когато стигнем до подобно прозрение, ще възстановим състоянието си на равновесие.
Психиката е най-реалното нещо, защото е единственото непосредствено. Психологът може да се позове на тази реалност, а именно на реалността на психичното.
Идеята за психичната реалност би могла да се определи като най-важното завоевание на модерната психология, ако бъде призната за такава. Струва ми се, че е само въпрос на време, докато идеята проникне навсякъде. Тя трябва да проникне, защото единствено тази формула позволява да се удостоят разнообразните психични явления в тяхната специфика.
Критиката и скептицизъмът в никакъв случай не е са винаги израз на интелигентност, а по-скоро на обратното, особено тогава, когато зад скептицизма се прикрива липсата на светоглед. Не са редки случаите, в които липсва повече смелост, отколкото интелигентност. Защото човек не може да види света, ако безне да види сам себе си, а така както човек вижда света, така вижда и себе си, за което не му е необходима ни най-малкаголяма смелост. Ето защо винаги е фатално, човек да няма светоглед.
Да имаш светоглед означава да си създадеш картина на света и на себе си, да знаеш какво е светът и кой си ти самият.
Природата в нас съвсем не е загубила силата си. Ние само се научихме да я подценяваме.
Големите проблеми на живота не могат никога да се решат завинаги…. Техният смисъл като че ли не се състои в решаването им, а в това неотклонно да работим върху тях. Това е единственото, което ни предпазва от оглупяване и вкостеняване.
Познаваме смъртта просто като един край. Това е последната точката, която се поставя често още преди края на изречението… До такава степен сме убедени, че смъртта е просто краят на процеса, че обикновено на никого не му и идва на ум да възприеме смъртта като цел и като осъществяване… От средата на живота нататък остава жизнен само този, който иска да умре заедно с живота. Защото това, което се случва в тайния час на житейското пладне, е обръщането на параболата, раждането на смъртта. Втората половина от живота не е възход, разгръщане, размножаване, прилив на живот, а смърт, защото нейната цел е смъртта. Да не желаеш апогея на живота си е същото като да не желаеш неговия край. И едното, и другото означава нежелание за живот. Нежеланието за живот е еднозначно с нежеланието да умреш. Да дойдеш и да си отидеш е една и съща крива.
Умението да вярваш днес е станало толкова трудно изкуство, че особено за образованата част от човечеството е почти недостъпно.
Синхроничността като психично обоснована относителност на време и пространство
Примитивното суеверие се намира дълбоко под повърхността и при най-просветените умове, а тъкмо тези, които най-много се съпротивляват срещу него, изпитват първи неговата сугестивна сила.
Синхроничност означава, първо, едновременност на дадено психично състояние с едно или повече външни събития, явяващи се като смислови паралели на моментното субективно състояние, а понякога – и обратното.
Несъзнаваното знае често повече от съзнанието.
Естествено, че всяко време мисли, че предишните са били предубедени, а днес го мислят повече от когато и да било и отново са несправедливи, както всички предишни времена, мислили по този начин. Колко често сме били свидетели как истината бива обречена! Тъжно е, но за съжаление е вярно, че човекът не научава нищо от историята