Да! на живота въпреки всичко
Това е една откровена автобиография, която дава представа за произхода, раждането и развитието на един голям учен, психиатър и преди всичко хуманист. Преживял лагерите, загубата на своите близки, допринесъл за спасяването на стотици евреи от лагерите, на младежи – от самоубийства, Виктор Франкъл още приживе става световна легенда, уважаван от пациенти, колеги, държавници, дори от папата.
Книгата разказва за семейната среда, образование, търсения на Франкъл, за това как практиката на логотерапията фактически изпреварва теорията заради спешната необходимост в лагерите да се намери спасителен подход, някакъв смисъл, да се каже да! на живота въпреки нечовешките условия.
Стенографските ръкописни бележки за нея се изгубват в лагерите и биват възстановени след излизането на Франкъл от лагера.
В изданието са включени повече от 30 снимки от живота на психиатъра.
Първото издание с логото на Леге Артис излезе през 2000 г. под заглавието „Ненаписаното в моите книги”.
Новото, което и на немски език е с друго име, е допълнено с неиздаваната студия на Франкъл „ФИЛОСОФИЯ И ПСИХОТЕРАПИЯ. За основополагането на екзистенциалния анализ. ”.
———————-
„Това е последната истинска система в историята на психотерапията.
Франкъл ще влезе в историята на психиатрията като човек, който се докосва терапевтично до болестта на нашето столетие, а именно чувството за безсмислие.”
Торело
„В някои отношения едва смъртта придава смисъл на живота като цяло. Преходността на битието не може да унищожи неговия смисъл по простата причина, че нищо от миналото не се изгубва безвъзвратно, всичко остава скрито, без някога да изчезне. Следователно, когато нещо е отминало, то дори е съхранено и спасено от преходността. Каквото и да сме правили и създали, каквото и да сме преживели и узнали, ние сме го спасили чрез миналото и нищо и никой не може да го изличи от този свят.”
Цитати:
В лагера мислех много за майка си, но когато си представях какво би било, ако я видех отново, неизбежно ме връхлиташе чувството, че единственото нещо, което би трябвало да направя, е, както красиво се казва, да падна на колене и да целуна крайчеца на роклята й.
Дали преходността на живота не унищожава неговия смисъл. И отговорът на въпроса, отговорът, до който успях най-накрая да се добера с борба, беше следният – в някои отношения едва смъртта придава смисъл на живота като цяло. Преди всичко обаче преходността на битието не може да унищожи неговия смисъл по простата причина, че нищо от миналото не се изгубва безвъзвратно, всичко остава скрито, без някога да изчезне. Следователно, когато нещо е отминало, то дори е съхранено и спасено от преходността. Каквото и да сме правили и създали, каквото и да сме преживели и узнали, ние сме го спасили чрез миналото и нищо и никой не може да го изличи от този свят.
Като перфекционист съм склонен да изисквам много от себе си. Това, разбира се, не означава, че винаги изпълнявам собствените си изисквания. Но когато се случи, виждам в това тайната на успеха си, ако имам такъв. Когато ме питат на какво го дължа, обикновено отговарям, че правя и най-малките неща със същата прецизност, с каквато и най-големите, а най-големите със същото спокойствие, както и най-дребните. И още нещо. Върша всичко не във възможно най-последния, а във възможно най-ранния срок. Така си гарантирам, че имам ли да върша много неща, върху мен няма да тегне напрежението, че има още нещо освен работата, което не е свършено. И третият ми принцип е: не само да върша всичко във възможно най-ранния срок, но и винаги неприятното да правя преди приятното. С една дума – да го оставя зад гърба си.
Да, скъперник съм по отношение на времето. Но всъщност само за да разполагам с него за съществените неща. Но и сега, трябва да призная, изневерявам на принципите си. Разбира се, после съм сърдит на себе си – както казвам, – толкова сърдит, че често дни наред не си продумвам нито дума.
Само че като психиатър или поне като психотерапевт освен това виждам и (фактическите) слабости и интуитивно (факултативните) възможности да се преодолеят тези слабости, и при цялата мизерност на ситуацията все пак усещам възможност да черпя от нея смисъл, и така едно привидно безсмислено човешко страдание да се превърне в истинско човешко постижение. По принцип съм убеден, че всъщност няма ситуация, която да не крие в себе си някакъв смисъл. Това убеждение в значителната си част става тема и се систематизира от логотерапията.
За незрелия психиатрията е примамлива с обещанието да придобиеш власт над другите, да ги владееш да ги манипулираш. Знанието е сила, така че то ни осигурява преди всичко власт над другите чрез механизми, които ние, за разлика от тях, съзнаваме много добре.
Не бива да питаме за смисъла на живота, тъй като ние сме тези, които питат; ние сме тези, които трябва да отговорим на въпросите, които животът ни поставя. И можем да отговорим на тези въпроси само ако поемем отговорност за битието си.
Висшият смисъл надвишава способността ни да го разберем и трябва да я надвишава, с една дума, става дума за Свръхсмисъл, както аз го нарекох, но не в смисъла на нещо свръхсетивно. В него можем само да вярваме. И трябва да вярваме. Дори и неосъзнато, все пак всеки от нас вярва в него.
Да бъде благословена съдбата, да вярваме в нейния смисъл.
Това означава, че всичко, което сполетява някого, трябва да има някакъв висш смисъл, именно, свръхсмисъл. Но този свръхсмисъл не може да се знае, в него трябва да се вярва. В крайна сметка става дума за преоткриване за възхваляваната от Спиноза amor fati, любов към съдбата.
Но дори когато се сблъскваме с неизбежната съдба (да речем, нелечима болест, рак, който не подлежи на операция), и тогава можем да открием смисъла на живота, и то като докажем най-човешката от всички човешки способности – способността, да преобразуваме страданието в човешко постижение.
Аз ще вляза в историята на психиатрията като онзи, който се докосва терапевтично до болестта на нашето столетие, а именно чувството за безсмислие. Действително, логотерапията е замислена не на последно място и за това.
Битката срещу деперсонализиращите и дехуманизиращи тенденции, произхождащи от психологизма в психотерапията е червената нишка, която преминава през всичките ми трудове.
Човек трябва да притежава пари, но истинският смисъл на това да имаш пари е в това да можеш да си позволиш, да не ти се налага да мислиш за пари…
В крайна сметка остаряването е аспект на преходността на човешкото битие, но в основата си е огромен подтик към отговорност – към признаване на отговорността като основна и съществена черта на човешкото битие.
Живей така, сякаш живееш втори път и първият път си направил всички грешки, на които си бил способен.
Докато не можем да стигнем до абсолютната истина, трябва да се задоволим с това, че относителните истини се коригират взаимно, и да съберем кураж за едностранчивостта. В многогласния оркестър на психотерапията сме не само оправдани, но и задължени с една осъзната едностранчивост.”
Може би наистина всеки, който развива своя психотерапевтична система, в крайна сметка описва историята на собствената си болест. Пита се само дали тя е представителна и за колективната невроза на неговото време. Така той всъщност може да жертва страданието си за другите и едва тогава неговата болест може да допринесе за имунизирането на другите. Всичко това важи не само за колективната невроза или само за неврозата въобще, но и за всички страдащи хора.
Очевидно има нещо като „книготерапия” и изглежда логотерапията е особено подходяща за това.
Психоанализата и индивидуалната психология се явяват не като случайни системи, а като две произлизащи от една онтологична необходимост противоположни учения, които дори някак си се допълват в тяхното противопоставяне.
Да се постави в центъра на психотерапията есенцията на човешкото съществуване – да бъдеш отговорен, да имаш мисия. Така погледнато, психотерапията става екзистенциален анализ в двоен аспект: тя става анализ на цялото съществуване (ерос и логос, етос) и анализ по отношение на съществуването (да бъдеш човек, съществуването като състояние на отговорност).
