Човешката любов

Макин, Андрей
Човешката любов
Поредица Безкрайна проза
Април 2008
Март 2022
Превод Райна Стефанова
Оформление Лиляна Дворянова
182 стр.
Цена 14.00
ISBN 978-954-9933-86-4 (2008, първо издание)
ISBN 978-619-7516-33-3 (2022, второ издание)

Една любовна история или историята на една човешка любов…

14.00 лв.

Категория:
   

За автора

Макин, Андрей

Макин, Андрей

Андрей Макин е роден в Красноярск през 1957 г. Завършва философия в Московския университет, преподава в Педагогическия институт в Новгород и сътрудничи на списание "Современна чуждестранна литература".

Започва да пише още по време на Перестройката, когато избира да живее във Франция. Владее прекрасно френски език благодарение на баба си, която има френски произход.

Животът му в Париж отначало е много труден – живее като бездомник, прехранва се с преподаване на руски и пише романи на френски език, но дълго не намира издатели…

През 1995 г. за книгата си "Френското завещание" Андрей Макин печели "Гонкур" – за първи път в историята на френската литература премията е присъдена на руски писател. Авторът получава френско гражданство, защитава докторска дисертация в Сорбоната. Написал е десетки произведения, сред които: "Изповед на разжалвания знаменоносец" (1992), "Престъплението на Олга Арбелина" (1998), "Реквием за Изтока" (2000), "Земята и небето на Жак Дорм. Хроника на любовта" (2002).

Андрей Макине, член на Френската академия, е автор на важни и многократно награждавани произведения: Prix Goncourt, Prix Goncourt des lycéens и Prix Médicis за Le testament français през 1995 г., Grand Médaille de la Francophonie през 2000 г., Grand Prix RTL-Lire за La musique d'une vie през 2001 г., Prix Prince Pierre de Monaco за цялото му творчество през 2005 г., Prix Casanova за Une femme aimée през 2013 г., Prix des Romancières през 2021 г.

Макин е изключително популярен във Франция, макар да смята, че не твори в традициите на френската литература и дори, че голяма част от нея е "ширпотреба". Той казва, че е в тази чужда страна не се е пречупил, защото има съветска закалка, която руснаците не бива да пренебрегват.

Андрей Макин

За трудностите в Париж:
„Спаси ме добрата съветска закалка… Помогна ми съветският опит: издръжливост, способност да се радвам от малко. Зад всичко стои готовността да пренебрегнеш материалното и да се стремиш к духовното."
„Правех всичко, за да ме публикуват: пращах един и същи ръкопис под разни псевдоними, сменях имената на романите или пренаписвах първите страници..."

За френския обществен модел:
„машина, която превръща човека в социален паразит… Франция живее в сюреалистичен свят. От една страна, тук действат законите на икономическия либерализъм, доведен до абсурд и превърнат в пиратство. От друга, едва ли не една трета от населението получава основната част от своите доходи от държавата… Това е съветският модел, въплътен в живота.”

За наградата Гонкур:
„Като всички руснаци, аз съм фаталист. Бях и преди получаването на наградата „Гонкур”, оставам такъв и сега. Мисля, че съм я заслужил.”

За френската литература:
„90 процента ширпотреба – ако руски писател иска да публикува свой роман на Запад, трябва да напише карикатура – за руската мръсотия, пияниците, изобщо – грозното. И това ще върви. Ще навредите на Русия и руската словесност, но ще имате успех. Много писатели бързо изпълняват индустриални поръчки Като вече „отработените” педофилия, хомосексуалност, нимфомания и пр. Аз обаче се опитвам сред грозотата да улавям миговете на духа, красотата и човешката съпротива.”

За критичното отношение към Русия:
„И ние имаме вина за това – Русия ги плаши. Французите са рационалисти, а нашата страна им изглежда абсолютно ирационално пространство…”

За това, че не е издаван в родината си:
„Имам много предложения, но аз винаги моля да ми пратят преводите. Те не струват. Не срещнах човек, който може добре да преведе книгите ми, а е много трудно да се превеждаш сам. Но и не бързам. Още повече, че в Русия около 250 000 души добре знаят френски. Сред тях има мои читатели.”

За Русия:
„Афоризмите винаги малко куцат. Рилке е казал: „Русия е толкова велика, че навсякъде усещаш Бога.” Като чуваш такива думи, настръхваш от удоволствие и възторг. Но нека не забравяме, че навсякъде в Русия е и дяволът…”

Една любовна история или историята на една човешка любов.
Елиас Алмейда, роден в Ангола, ще стане професионален революционер, ще мине през Куба, СССР, САЩ и ще се върне отново в Африка. Анна, родена в Сибир, ще стане достойна съпруга на съветски дипломат. Ще ги делят години и континенти, но те ще бъдат винаги заедно, свързани от човешка любов, която се разиграва на фона на големите политически сривове в света през втората половина на ХХ век. Читателят ще разбере горчиви истини за легендарния Че Гевара, скритите политически и икономически машинации на великите сили зад т. нар. освободителни движения на черния континент; ще си припомни рухването на комунизма, развенчаването на непоклатими до неотдавна ценности. И в цялото това море от разруха оцелява единствено обичта между две сърца.
Романът Човешката любов е безпощадна политическа хроника и вълнуваща човешка драма.

ЦИТАТИ:

Той говореше за някакъв влак, който прекосявал безкрайна зимна гора. Пътуването траело вече няколко дни и полека-лека се сливало със съдбите на пътниците, които се били опознали като близки. Делели храната си, разказвали си миналото, слизали по заснежените гари и се връщали с големи черни хлябове под мишница. Понякога влакът спирал насред тайгата. Елиас отварял вратата на вагона, скачал в преспите и помагал да слезе на онази, която го била повела на това пътуване до края на света. Чувало се скърцането на снега под стъпките, отдалеч долитало съскането на парата в локомотива… Сетне тишината се избистряла, над натежалите от сняг борове светело някакво съзвездие, полъхът на заспалата гора прониквал през дрехите им и ръката на жената в неговата ръка се превръщала в единствен извор на живот сред ледения мрак на света…

На младини смятах, че Историята има смисъл и че ние трябва по някакъв начин да се обвържем с този смисъл. Мислех, че съществува Добро и Зло и че борбата между тях в днешно време приема формата на класова борба. Че всеки трябва да избере своя лагер, да помага на слабите и бедните, и че тогава животът, макар болезнен и мъчителен, би имал своето оправдание, като се превръща в… съдба. Живях години наред, воден от тази наивност. Не си спомням точно кога загубих вяра, ако ще говорим помпозно. Просто зад големите закони на Историята, зад големите каузи и красивите думи един ден започнах да прозирам остроумната игра на съвпаденията, този лукав и подигравателен закон. Безмилостен за мъжкото ни самочувствие…

Усмихвам се кисело. Преди двайсет и пет години още вярвах в борбата между Доброто и Злото. Сега този вярващ не съществува. Играта на съвпадения е жестока игра, защото ни изправя пред онова, което сме били, и така установяваме колко малко е останало от нас. В мен вече не е останало нищо от онзи човек

Любовта връща на света цялата му значимост, без която ние бихме се превърнали в насекоми, знаещи само да изпитват плътска наслада, да хапят и да умират…

Безкрайното богатство на живота… Отминавайки, той си помисли, че тази нощ сама по себе си олицетворява всичко, към което човек се стреми, от което се бои, на което се надява, което мрази. От една страна, имаше ликуването на победителите, от друга – отчаянието на победените. Пламенното слово на Ернесто и обидните подигравки на войниците. Умъртвената плът и потръпващите от удоволствие тела. Изобилието от храна и гладът, който още от следващия ден щеше да започне да измъчва оцелелите в това опустошено село. От една страна, я имаше почти божествената свобода, която войниците си присвояваха, като убиваха, изнасилваха и измъчваха, а от друга – робията на ония, които, превърнати от болката в безформена маса, понасяха тази свобода. Имаше го и небето и, несъмнено, Бог, към когото се отправяха толкова умоляващи гласове, но който мълчеше, който не се намесваше и който позволяваше едно дете да се превърне в топка плът, заклещена между крачетата на малка масичка…
Най-важното беше именно тази обич и тя липсваше на днешния свят. Изнасилените и убити жени бяха носили в свивката на ръцете си една цяла вселена от нежност и мир. Всеки мъж, който убиваше или когото убиваха е бил някога детето, сгушило лице в ръката на майка си. Достатъчно бе само да се каже, да се обясни на другите…

Целият Запад се оглежда в тези думи, рече си Елиас. Горделивата му воля да променя живота на другите като „експеримент”, като опитна територия на идеите си. А съпротивлява ли се човешкият материал – да го изоставиш и да потърсиш друг, по-податлив.

Че скоро ще се превърне в талисман, в карикатура, в търговска марка… Мислиш, че не го разбирам ли? Но човечеството има нужда от вяра, иначе… Иначе, да, Оруел, Кафка… А и с кого да го заместиш? С Фидел, който бърбори с часове, без дори да се събуди ли? С нашите европейски революционери ли? Та те не рискуват никога да отидат малко по-далеч от последната спирка на тяхната линия на метрото….

По-късно щеше да разбере колко необичайна е хубостта й. Другите щяха да му говорят за нея ту със завист, ту със съжаление: божи дар, твърде щедър за една провинциалистка. А той щеше се чувства неспособен да обясни, че за него бяха хубави и затрогващи грозните й обувки, които носеше в онази вечер, и притъпеният звук на стъпките им по заснежения път, и мирисът на смола, който се издигаше от железопътната линия в ледения въздух…

През целия си живот той ще има усещането, че си спомня всяка минута, прекарана с нея, всеки ъгъл, покрай който са завивали, всеки облачен акварел над главите им. И въпреки това в миговете, най-близки до смъртта, следователно и най-истинските, заедно с търпеливата болка на неговата любов в съзнанието му щеше да изплува един-единствен миг: горчивият мирис на снега, смълчаната привечер и очите, които го бяха задържали прав.

„Най-после…” – мисълта се оформи, макар и неясно, но все пак изразяваше онова, което му се случваше. Ведрата истина за неговото присъствие тук, в тази територия на забравеното зло, сред заслепението на снежната равнина, застанал до една млада жена, благодарение на която всичко в този ден се разкриваше като съществено, та дори и простичката хубост на поръсените й със скреж мигли. Животът ставаше такъв, какъвто трябваше да бъде.

Разпознаваше всяко дърво, всеки отблясък на залязващото слънце по снега. Или по-скоро той се разпознаваше в този ден, който сякаш го бе чакал от край време и в който най-после се завръщаше. Ръката на Анна, оправяща шала му, излезе от един много стар, опияняващ от нежност спомен. Той хвана пръстите й, притисна ги до лицето си и затвори очи… Сетне продължиха да вървят и той разкопча кожуха си, защото въздухът му се стори мек, ухаещ. А когато се смрачи и бяха вече стигнали съвсем близо до Сарма, дъхът му стана толкова парещ, че той си каза, че с едно издишване би могъл да стопли старите, премръзнали дървени къщурки на селото.

Тази вечер решавам да не търся логика в отломъците от минало, съхранили се в паметта ми. Смисълът на Историята, причините за войните и мира, всемирният морал, всичко това никога не е помогнало на човечеството да избегне някой ботуш да не счупи ключицата на една жена и децата да се учат да убиват… Прекрасната безнаказаност на злото…

Това безумно кълбо от световни дела, енергията на хиляди хора, които се възправят един срещу друг, заговорничат, разпродават несметни богатства, трупат милиарди в тайни банкови сметки, ухажват противниците си, взаимно се разкъсват със съюзниците си, въвличат страните си в многогодишни войни, предават на глад цели области, плащат на легиони от писарушки да възхваляват политиката им, целият този умопомрачителен, планетарен механизъм тази вечер се съсредоточава в сочното тяло на една руса жена, която иска да обладае потънал в пот чернокож мъж.

Когато смъртта ни поглежда спокойно в очите, ние си даваме сметка, че в живота ни съществуват само няколко часа, през деня или през нощта и няколко лица, към които постоянно се връщаме, и единствено простичката надежда да ги зърнем отново ни е карала да живеем…

– За да може такава мечта за братство да се осъществи… ни е необходима е вяра, която да издуха от нас малкото жужащо насекомо, дребната мушичка на страха от смъртта… Но преди всичко необходимо е да умееш да обичаш. Просто да обичаш. Тогава ще бъде немислимо да счупиш с един ритник на ботуша ключицата на повалена на земята жена…

Като се отдръпвам от силните светлини, в нощното небе виждам едно съзвездие. За няколко секунди човек осъзнава, че всеки наш жест минава под знака на главозамайващо отдалечената звездност. И въпреки това ние правим всичко възможно, за да забравим за този безкраен съд, за да бъдем съдени единствено от нас самите… Достатъчно е да зарееш поглед сред звездите, и страхът започва да избледнява, а смъртта изглежда временна, преходна. Както нашият живот…

Оправям одеалото върху тялото на Елиас, после хващам ръката му. Тя е ледена, но ледена като на човек, който идва от зимната нощ, от просторните заснежени равнини. Границата между неговата смърт и моя живот става изведнъж прозирно тънка. Под телата ни – същият пясък, все още топъл. Пред нас – същият океан от пепелна чернота. Над нас – същото звездно небе. Никога досега не съм усещал така силно присъствието на отсъстващ човек.

Повече не видях Елиас и нямах никакво време да размисля върху думите му. Само веднъж, в кратко и болезнено интуитивно прозрение, си дадох сметка, че любовта му към Анна, тяхната любов, прилича на раззиналото се над нас небе в нощта, когато говорихме за последен път. Едно разкошно, обсипано със звезди небе над град, който се готви да умре. Подобно на тази черна бездна, тяхната любов, така отдалечена от човешкия живот, нямаше нужда от думи. Почувствах известно недоверие, съмнение, нужда от доказателство.

При все това вече предусещах, че да повярвам в такава любов, би било последната възможна вяра в моя живот, отвъд която нищо повече тук на земята не би имало смисъл.