ЧОВЕКЪТ С ТРИТЕ БУКВИ

Киняр, Паскал
Човекът с трите букви

Август 2021
Поредица Безкрайна проза
Превод Павлина Рибарова
Оформление Л. Владимиров
158 стр., м. к.
ISBN 978-619-7516-27-2

Бог, в самотата на четенето, съдържа в себе си цялото човечество във всеки един човек.

11.00 лв.

Категория:
   

За автора

Киняр, Паскал

Киняр, Паскал

Киняр, Паскал е роден през 1948 г. във Верньой, Франция. В живота си последователно е учител, основател на оперен фестивал и бароков театър във Версай, главен секретар на изданията на „Галимар“. Публикувал е над 90 „малки трактати“, 6 романа и преводи от латински, китайски и гръцки. Филмът Всички утрини на света е направен по негова едноименна книга. Киняр е и еленист, латинист, философ и музикант. От 1994 г. се посвещава единствено на писането. Тогава се оттегля от всичките си дейности, далеч от „невъзможната безполюсност“ на света, защото „има самотници, отшелници, скитници, отхвърлени, шамани, ексцентрици, които са сред най-щастливите същества… Винаги ще се съмнявам в този, който казва „ние“, когато изпитва наслада. Без самота, без усещане за времето, без страстта на тишината, без възбудата и въздържанието на цялото тяло, без треперенето от страх, без скитането из нещо сенчесто и невидимо, без спомен за животинското, без меланхолия, особено без меланхолия, няма радост.“

Авторът е носител на Голямата награда за роман за 2000 г. на Френската Академия и на „Гонкур” – 2002 г. – за Скитащите сенки (Леге Артис, 2003 и 2017).
С логото на Леге Артис е излизал и романът Тераса над Рим (2002).

Паскал Киняр

Човекът с трите букви

Книгата е единайсета от цикъла „Последното царство“, започната през 2002 г.
През 1994 г. Киняр се оттегля от функциите си в „Галимар“, във Версай, в Концерта на нациите, за да се приюти в къщата си в Сенс, да се почувства защитен и далеч от „доброволното робство“, да се посвети на литературата, на работа над книгите, на ерудицията.“
„Литературата и четенето не са естественото занимание на всеки, те са дейност, която изисква подивяване, самота, умълчаване на езика, но и бягство от света… Както зимата шифрова животните и растенията под снежна покривка, така съществува и покривка от мълчание, под която се крие една… изместена във времето, отложена емоция, която прави великолепието на книгите.“
„Исках в една и съща книга да заема от всички форми: приказки, трактати, портрети, четива, спомени и всички жанрове, от философия до етимология, от история до музика, за да бъда възможно най-честен. Това беше началото на „Последното царство“.

Смесвайки философски афоризми, лирични отлитания, митологични и исторически разкази, лингвистични и психоаналитични разсъждения, тази книга се занимава с въпроса „Какво е литературата?“. Паскал Киняр с наслада оставя неразкрита загадката на тази дума без произход, с неясна етимология, понесла като река такава огромна маса от фрази, писатели, истории и ни предлага своя читателски и писателски поглед към това, което представлява страстта на живота му: светът на книгите. В своя подход той тъче нишката на една волна и жива мисъл, която се опитва да обхване тайната на словото, без да изтръгва тайнствеността й.

Тази книга, както и поредицата „Последното царство“, в някакъв смисъл представлява личен дневник на един отшелническия живот в продължение на близо двайсет години… „Вглъбние“ – по израза на Киняр, е ключова дума на „Човекът с трите букви“ – да мислиш, да обичаш, да рисуваш, да говориш… Киняр говори за радостта на Първото царство: от това да докосваш книгата. Тази „радост от самото съдържане“, от докосването до такова. „Утробна радост. Радост от първото царство. Радост от абсолютната пълнота.“
Може ли всеки човек да изгради свое царство? Разбира се! – отговаря Киняр. Достатъчно е да се махне от всички фалшиви царства! Но всеки си има своя тайна, своя травма, своя рана, нещо само свое, което ни разтърсва повече от всичко друго.
С логото на Леге Артис от поредицата е излизала и „Скитащи сенки“ (Гонкур, 2002), както и романите му „Тераса над Рим“ и „Вила Амалия“.

 

Цитати:

Книгата се отваря. Четенето разширява тунела към живота, тунела, през който минава животът, внезапната светлина, която се ражда с раждането.

Понякога тишината на картините добавя тишината си към тишината на книгите.

Но по-омагьосваща дори от тези две особени, допълващи се тишини, и от странния мир, вливан от тях в самата сърцевина на желанието, което едната събужда в света на образа, а другата – в света на символа, е гледката на някой, четящ в тишина.

Има човеци, които четат като птици, мигриращи в самата песен, която изпращат в небето.

…бдителни очи на хищници. С огромни очи на уплашени кукумявки.

Такива са извънмерно разширените очи на четящите.

Човек, запратен в отчаянието, може да намери пристан в халюцинацията.

Не скривай лицето си от мен! Това лице е страницата на книгата.

Навсякъде по този свят съм търсил покоя (заупокоя, вглъбението) и не го намерих никъде другаде освен сгушен в някой ъгъл с книга в ръка.

Четенето напуска света още в мига, в който бъде отворена книгата и намереният или трепетно издирван в нея смисъл възпламени това непрестанно търсене, което е душата.

Четящият е магьосник върху летящо килимче от две страници, който прелита над моретата, преодолява невъобразими разстояния, прекрачва хилядолетията.

Не ми говори за морето, скачай.
Не ми говори за планината, тръгвай нагоре.
Не ми говори за тази книга, чети, надникни още по-навътре в пропастта, в която се губи душата ти.

Тезата, която защитава тази единайсета книга на „Последното царство“. Човекът с трите букви е царят крадец – който идва и изчезва – посредством мълчаливия си език – който се пише и мълчи – между двете царства – утробно и слънчево – където е побран целият кратък жизнен опит, възможен за всеки.

Братството на сами жени и сами мъже, които нямат помежду си друг контакт освен съществуването на книгата… и все пак… това е общност, която те оставя винаги съвършено сам. Аскетизъм, саможертва, скромност, концентрация, учение. Тишина, прикритост, отсъствие на норми, полумрак, страст, безсъние. Беглост, вероятно типично котешка. Или може би не докрай котешка, а донякъде птича. Четенето е безшумна кражба. Безшумен полет. Като вълшебния полет на кукумявките, чиито разперени крила се опират беззвучно на въздуха, който преминава над земята и се оттласква от нея. Невидимо грабителство.

Когато произнасяме думата литература, тя не се отнася до сферата на Съществуващото. Тя е възможността за съществуване на всичко, което е съставено от фрагменти или щрихи и което изригва като експлозия

Литературата не е ограничена дори от истината. Тя не среща своя граница дори в отпечатването.

Всяка една дума е призрак. Всяка една лексика представлява население от сенки. Литературата убива господаря и раздробява господството му навсякъде, където то се покаже, и така прави да се върнат неузнаваемите лица на избитите от него.

Ето какво е да пишеш. Едно ужасяващо премълчаване предшества говоренето в

Писането е мъртво само в очите на неграмотния.

Само в очите на не-четящите буквите не изглеждат да са живия живот. Viva vita. Живот без смърт. Vera vita viva. Истински тотално жив живот.

Да виждаш как гласът се изписва, правописно материализиран, в един ред от книга, е неповторима загадка.

Тогава книгите са като вълни, надигащи се от океана на умълчания език. Те се втурват напред като пяна. Носят скрит говоримия жив език, станал мъртъв, превърнат в привидение, и го заравят във вътрешния, дълбок, интимен, сакрален свят на тялото, което чете в тишина.

Навярно литературата е ивицата, ограждаща езика. Библиотеката, убежище на всички написани книги, напомня крайбрежната ивица, осеяна с отломки, с черупки, с кости от сепии, с морски звезди, с фрагменти, с удавници, с останки, с разбити кърми и носове на кораби, с ръждясали каски, с монети, с бутилки в морето, с пиктограми, със съкровища.

Виждал съм мъже, които претендираха, че са си създали име. Но какво е името в действителността? Какво е мъничката дума аз в началото на изречението? Нещо толкова по-малко от пеещо птиче.

Измислянето на писмото е събитие по-значимо от откриването на огъня. То е човешката революция. Всяка случила се форма на записване на речта представлява „очовечаваща“ революция с това, че обективизира сърцето на човешката група, което е нейният език.

Бог, в самотата на четенето, съдържа в себе си цялото човечество във всеки един човек.

Да пишеш означава да четеш незримото в тишината, останала след чутото преди.

Буквата – последен страж над естеството на езика.

Четящият е без епоха, без възраст, без време. Четенето не е сънуване, но четенето е като сънуване в смисъл, че заличава времето. Всяко истинско произведение нехае за времето във времето. Нехае за разкола, присъщ на преходността – както сънят. То е без минало. То е без бъдеще. Всичко завладяващо се характеризира с отсъствие на бъдеще, с пълно отделяне по отношение на времето.

Веднъж захванато страстно, веднъж запалено, веднъж станало източник на просветление, четенето пренебрегва времето.

Знакът винаги е умиращият бог. Историята на означаването се свежда до няколко картини: умиращият човек, който пада възнак. Умиращият бизон, който обръща глава назад. Разкъсаният бик, който навежда глава. Разпнатият, който свежда глава към майка си.