Лекциите са структурирани така, че седемдесетгодишният автор подлага на проверка своите възгледи, като се конфронтира с избрани от самия него собствени изказвания от предишни десетилетия. В типичния за Фриш стил, при който езикът му служи като средство за себепознание и диалог, се поставят важни въпроси като: отношението език – действителност, връзката език – преживяване, отговорността на писателя, преживяването като хрумване, а литературата като „пробив към истинното преживяване на нашето съществуване като човеци в неговата историческа обусловеност”. В края на втората лекция намираме тези възгледи, позовани на руския художник Казимир Малевич, в изключително интересния манифест за поезията като утопия “Черен квадрат”.
Думата „истинен” Фриш използва през 1981 г. в контекста на своята ангажираност като гражданин, и то за обяснение на младежките недоволства в Цюрих: като воля да се живее по-смислено, като разочарование от една форма на битуване, при която ползвайки се от всички удобства, човек започва да усеща живота си пуст, като отхвърляне на привикването с едно прогресивно губещо смисъла си съществуване.
Цитати:
„Ето кое е важно: неизразимото, бялото поле между думите, защото тези думи винаги говорят за незначителните неща, които всъщност нямаме наум. Нашите домогвания, истинските, можем в най-добрия случай да предадем описателно, а това буквално означава: писане около тях. Ние ги заобикаляме…Ние изричаме онова, което животът не е. Изричаме го в полза на живота. Речта работи, както скулпторът с длетото, тя отделя кухото, изразимото, от тайната, от истинския живот.”
Ние живеем като на конвейер, без надеждата да настигнем себе си и без възможността да поправим дори един миг от живота си. Ние сме колкото нашето настояще, толкова и нашето минало, пък дори и да не одобряваме това минало…
Времето не ни променя.
То само ни разкрива.
