Един любовен роман, един криминален роман, един филисофски роман, една еврейска семейна сага.
Лео Сингер, студент по философия, син на евреи, които по време на националсоциализма емигрират в Бразилия, в началото на 60-те години се завръща заедно с родителите си във Виена. Той се влюбва в Юдит Кац (също дъщеря на емигрирали в Бразилия евреи). Юдит трябва да стане негова муза в опита му да помести живота и света в една философска система. Тя е жената, с която Лео възнамерява да осъществи великата симбиоза на духовете, тази, на която ще бъде посветен неговият героичен опус (дисертацията му), продължението на Хегел. Смъртта на Юдит разкрива на Лео тайната на живота.
Но дали Юдит наистина е мъртва? Животът продължава, когато е позволено…
“Роберт Менасе е един от авторите, които определят облика на съвременната австрийска литература, изключително популярен писател, получил както хвалебствия и награди, така и много критики. По отношение на романите му критиците са единодушни в едно: Менасе умее да разказва. Всеки от романите му съществува сам за себе си; едва когато сме прочели два от тях, можем да установим взаимовръзките, повторенията, продълженията и промените. Потвърждение на тезата, че писателят цял живот пише една-единствена книга.”
Мая Разбойникова – в. “Култура”
——————————
Животът, за който някой жертва истинските цели, вече не означава нищо за него. Животът и хората са само сенки до този негов единствен истински живот: какво могат да дадат те на онзи, който пренебрегва целите?… Животът не е нищо, делото е всичко, животът е чиста случайност, а делото – самата необходимост.
Безусловното чувство те прави ням, също както и безусловното Нищо, смъртта. Безграничното щастие и безграничната болка не се поддават на описание. Затова литературата е пълна с описание на любовта. Защото хора, които не познават любовта, имат желание да я описват. Всеки, който обиква, мигновено онемява. Който се отклони от своята цел и не се насочи право към нея, значи не може да я постигне; най-голямото щастие не може да се постигне систематично, то може, спотаено, да чака като смъртта.
Истината е: блажени са времената, които беше прекарал с Юдит: неопетнени, щастливи, невинни извисени и чисти, следователно блажени. Безвъзвратно отминали, мъртви, следователно блажени. Те са история, съхранена в настоящето. Блажени са времената за тези, за които звездното небе е карта на извървените и предстоящи пътища, озарени от светлината на звездите. Светът е широк и все пак е като собствен дом.
Земята се простираше безкрайно далеч, а заедно с нея и законите, валидни за света. Всичко, което се случва в живота, може да се промени, ако се обясни. Това вече не беше валидно. Никакво смислено обяснение не можеше да промени факта, че Юдит го беше напуснала. Вече не беше валидно, че учудването е начало на философията. Лео се учудваше безучастно. Той вече не разбираше света.
