Америка

Тази страна е безнадеждна.
Там и боклуците са чисти…

Творбите на Бодрияр по правило се намират на границата между философията и литературата.

Книгата Америка (1986), предизвикала силен резонанс и горещи дискусии, представлява записки на пътешестващия философ. Удивлението от Америка, страна различна от добрата стара Европа, се примесва с тъга пред лицето на тази осъществена утопия; възхищението от мащабите, модерността, пустинята – с трезвия глас на философа, който вещае упадък на могъществото, властта, метастазите на безжизнения и прекрасен Нов Свят, висящ без история и корени в безвъздушното пространство и заличаващ смисъла на всички европейски ценности…

Вместо сближаване съпоставянето на Америка и Европа изважда на бял свят едно изкривяване, някаква непреодолима пукнатина. Разделя ни не просто различие, а цяла бездна от модерност. Човек се ражда модерен, но не може да стане такъв. И ние никога не станахме такива…

Пустинята е възторжена критика на културата и възторжена форма на смъртта.

Цитати:

Очарованието от безсмисленото повторение вече го има в абстракцията на пътуването. Разгръщането на пустинята е толкова сходно с безкрайността на лентата.

Величието на пустините се състои в това, че в своята сухота те представляват отрицание на земната повърхност и на цивилизованите ни нрави.

Тишината на пустинята може и да се види. Тя е съставена от цялата широта на погледа, който не намира къде да се отрази. В планините тишина не може да има, защото планините крещят чрез самия си релеф.

Скоростта е само посвещаване в празнота – носталгия по първоначалната неподвижност на формите зад бясното ускорение на подвижността. Аналогична на носталгията по живите форми в геометрията.

И тази призрачна форма на цивилизация, която американците са измислили, форма тъй мимолетна и тъй близка до безследното изчезване, изведнъж започва да изглежда най-пригодена към вероятността, и само към вероятността на живота, който сякаш ни дебне.

По-тъжен от просяк е човекът, който се храни сам на обществено място. Нищо по-противно на човешките и животински закони, защото животните винаги си оказват честта да споделят храната или да си я оспорват. Онзи, който се храни сам, е мъртъв (но не и онзи, който пие, защо ли?).

По небето си личи – Европа никога не е била континент. Още щом стъпите в Северна Америка, започвате да усещате присъствието на цял един континент – там пространството е самата мисъл.

Напълно загнил от богатства, могъщество, старческо слабоумие, безразличие, пуританство и умствена хигиена, нищета и прахосничество, технологична суета и ненужно насилие свят – не съумявам да се въздържа да мисля за него като за утрото на света. Може би защото целият свят продължава да мечтае за него дори след като го е надраснал и сега вече го използва. Америка не е нито мечта, нито реалност, тя е хиперреалност. Тя е хиперреалност, защото е утопия, която още в самото си начало се е изживяла като осъществена.

Моменталната снимка е като унесена люспа пърхот, паднала от действителния предмет.

Можем решително да кажем, че хората, упражняващи джогинг, са като светиите от последните дни и протагонисти на един вид тих Апокалипсис. Нищо не извиква така силно картината за края на света, както човек, който бяга сам право пред себе си по някой плаж, обгърнат от звуците на уокмена си, зазидан в самотното жертвоприношение на своята енергия, безразличен към каквато и да било катастрофа, защото чака разруха единствено от самия себе си и изнемощяването на едно тяло, ненужно в неговите очи. Отчаяните първобитни хора се самоубивали, като плували в открито море, докъдето им стигнат силите, а любителят на джогинга се самоубива, като снове напред-назад по брега. Единствената печал, която може да се сравни с това, е тази на човека, който яде прав, сам насред града.

Изведнъж телевизията се разкрива като това, което всъщност е – гледка от друг свят, който не се обръща към никого лично и бълва картини напълно равнодушно, планета, равнодушна към собствените си послания (човек прекрасно може да си представи как тя работи и след изчезването на хората).

В тази страна славата наистина не е свързана с важна заслуга или с героичен акт, а със своеобразието дори на най-дребната съдба. Тъй че слава има за абсолютно всички, защото колкото е по-еднообразна една система като цяло, толкова повече се различават по незначителните си отклонения от нея милиони хора.

Парите сякаш са флуид, те са като благодатта – никога не са ваши. Да си ги поискате е светотатство. Заслужили ли сте това благоразположение? Кой сте вие и какво ще правите с тях? Вие сте подозрителен, защото искате да ги използвате за нещо, разбира се, за нещо гадно, а парите са тъй красиви в своето сякаш течно и безвремево състояние, както само си стоят в банката, вложени, а не харчени. Срам и позор за вас и целунете ръката, която ви ги дава.

Американската култура е наследница на пустините. По своята природа те не са контрапункт на градовете, а обозначават празнотата, радикалната голота, която е фон на всяко населено от човека място. Едновременно с това те обозначават населените места като метафора на тази празнота, а сътвореното от човека – като продължение на пустинята, културата – като мираж и като вечен симулакър. Именно този сблъсък създава онази illuminating, exhilarating страна на американския начин на живот, както и в пустинята, всичко е част от нейната магия. Ако разглеждате това общество с нюансите на моралните, естетически или критически оценки, ще заличите неговата оригиналност

Пустинята е естествено продължение на вътрешната тишина на тялото.

Пустинята е възвишена форма, която отдалечава от всяка социалност, от всяка сантименталност, от всяка сексуалност. Думата, макар и съюзник, все пак винаги е в повече.

Вместо сближаване съпоставянето на Америка и Европа изважда на бял свят някакво изкривяване, някаква непреодолима пукнатина. Разделя ни не просто различие, а цяла бездна от модерност. Човек се ражда модерен, но не може да стане такъв. И ние никога не станахме такива. Онова, което се набива в очи в Париж, е XIX век… Нищо не може да се направи – тук всичко се върти около буржоазната мечта от XIX век. Съединените щати – това е осъществената утопия.

Обаянието и силата на американската (не)култура произтичат именно от внезапната и безпрецедентна материализация на моделите.

“Те имат всичко. Нямат нужда от нищо. Те, разбира се, ни завиждат за миналото и културата, но всъщност ние им изглеждаме като някакъв елегантен Трети свят.”

Дисниленд, ето това е истинско! Киното, телевизията, това е истинско! Freeways, safeways, skylines, скоростта, пустините, ето това, това е Америка, а не музеите, не църквите и не културата… Нека да изпитваме към тази страна възторга, който тя заслужава, и нека обърнем поглед към смехотворното в нашите нрави – именно това е ползата и удоволствието от пътешествията.

Самата политика на държавите става отрицателна. Тя вече не се стреми да обобществява, да приобщава, да създава нови придобивки. Отвъд мнимата социализация и включване тя разгражда обществото, отнема придобивките и отхвърля хората.