Пол и Мириам, младо семейство, са “очаровани от Луиз, от ясните й черти, от сърдечната усмивка, от устните й, които не треперят. Изглежда невъзмутима. Погледът й говори, че е жена, която може всичко да чуе и всичко да прости. Лицето й е като спокойно море, чиито дълбини никой не подозира.” Наемат я за бавачка на децата си.
Животът им сякаш щастливо се променя…
В телеграфен стил авторката Лейла Слимани сякаш полека изчегъртва странната съдба на Луиз, една от милионите бедни жени, която въпреки приятната външност и перфектни умения, е човек, в чийто живот няма нищо: няма музика, книги, приятели, семейство, пари…
В объркания й озлобен мозък един след друг се раждат нереалистични идеи и сценарии, за да намери своето място в чуждото семейство.
При това “Луиз е войник. Тя напредва, каквото и да й струва това, като животно, като куче, на което лоши деца са счупили лапите…”
И връщане няма.
Книгата повдига много въпроси: за пропастта между света на богатството и този на бедността, за границите на нормалността, за тъмния Друг в живота ни, за кариерата (парите) и за децата, доверчиво оставяни на нечии грижи…
Цитати:
Луиз ги гледа, както се наблюдава агонията на току-що уловена риба, с кървави хриле и разтърсвано от конвулсии тяло. Рибата, която се мята на дъното на лодката, поема отчаяно въздух с безнадеждна уста, рибата, за която няма спасение.
Бавачката е като силуетите в театъра, които пренасят в тъмното декорите по сцената. Тук повдигат диван, там бутват с ръка картонена колона или подвижна стена. Луиз действа зад кулисите, дискретна и всемогъща. Тя дърпа прозрачните конци, без които не може да се осъществи магията. Тя е Вишну, богиня хранителка, закрилница, но и ревнивка. Тя е вълчицата, от чийто ненки идват да сучат, тя е неизбежният извор на тяхното семейно щастие.
Луиз знае, че те сега ще спрат да танцуват, че ще й пожелаят лека нощ и ще се престорят, че им се спи. Ще й се да ги задържи, да се вкопчи в тях, да изчегърта с нокът каменния под. Ще й се да ги сложи под похлупак, като усмихнатите и неподвижни фигурки на танцьори, прилепнали към цокъла на музикална кутия. Казва си, че може да ги наблюдава така с часове, без никаква умора. Че ще й е достатъчно да ги гледа как живеят, а тя да действа в сянка, та всичко да бъде съвършено и машинката никога да не засича. Дълбоко убедена е, изпитва изгарящото и болезнено убеждение, че нейното щастие им принадлежи, че тя е отдадена на тях, а те – на нея.
“Сега, след като тя извърши това, може би не трябва да го изричам, но тогава си казвах, че те наистина имат късмет.”
В нея се надига омраза. Омраза, която осуетява сервилните й пориви и детинския й оптимизъм. Омраза, която обърква всичко. Тъжен и неясен сън я поглъща. Обсебена е от мисълта, че е видяла прекалено много, че е чула прекалено много от личния живот на другите, от интимност, на която никога не е имала право. Никога не бе имала дори собствена стая.
Еуфорията е последвана от дни на униние. Сякаш светът се стеснява, смалява се и стоварва върху тялото на Луиз непосилна тежест. Пол и Мириам затварят пред нея врати, които й се иска да издъни. Има само едно-единствено желание: да се приобщи към тях, да намери своето място, да се настани в него, да си изкопае една ниша, леговище, едно топло кътче. Понякога е готова да отстоява малкото си парченце земя, но устремът й повяхва, обхваща я мъка и тя изпитва дори срам, че е помислила такова нещо.
Човек се чувства сам с децата. На тях не им пука за очертанията на нашия свят. Досещат се за това колко е мъчен, мрачен, но не искат и да знаят… те гледат вече другаде, видели са нещо. Изнамерили са си игра, която ги извинява, че не слушат. Не се преструват, че оплакват нещастните.
„Някой трябва да умре. Някой трябва да умре, за да бъдем ние щастливи.” Извратени припеви се въртят из главата й, когато върви. Обитавана е от изречения, които не е измислила, смисъла на някои дори не разбира. Сърцето й се е вкаменило. Годините са го обвили в дебела и студена черупка и тя едва го чува да тупти. Вече нищо не може да я развълнува. Трябва да приеме, че повече не е в състояние да обича. Изчерпала е цялата нежност от сърцето си, ръцете й нямат какво повече да погалят.
„Ще бъда наказана за това, помисля си тя. Ще бъда наказана, че не умея да обичам.”
Винаги са й казвали, че децата са само мимолетно щастие, бегло видение, един вид нетърпение. Вечна метаморфоза. Закръглените личица се удължават, стават сериозни, без дори да забележи човек.