Новини

Току-що Роберт Менасе, едва пристигнал във Виена от дискусии и срещи в Хамбург, Франкфурт, Берлин, Берн, Базел, Цюрих и Люцерн и на път за панаира на книгата в Мексико, направи жест да изпрати един удивителен разказ “Европа: стар бик – нова басня” за своето разтърсващо преживяване с бикове и пирани в Бразилия, което в своя изключителен стил свързва с историята на постнационална Европа.
В писмото си до издателството той пише:
“Това е една европейска басня. Българите, с тяхната история, би трябвало да я разберат.”

Бях прекарал в Бразилия щастливи и поучителни години – години, които, колкото и да се опитвах да се интегрирам, бавно бяха започнали да ме превръщат в европеец, макар не такъв от миналото, а европеец на бъдещето. Европеец какъвто щях да стана едва много по-късно, след завръщането си.   Р. М.

Роберт Менасе

Европа: Стар бик – нова басня

Превод от немски Ангел Христов

През 1989 г. преживях нещо, което за мен ще остане незабравимо. Казвам „незабравимо“, макар да е истина, че забравяме и незабравимото, въпреки че в момента на преживяването или малко след това си мислим: „Никога няма да го забравя!“ След това минават месеци и дори години без да мислим за преживяното  – време, в което незабравимото е захвърлено в някакво заключено чекмедже на паметта. Времето – то е същината на живота и истинското предизвикателство. На 80-годишнината на баба ми я попитах какъв е най-яркият й спомен, а тя отвърна, че най-обичала да си спомня дните, в които не се е случило нищо, когато всичко е било наред, дните като всички останали, за щастливият поток на живота, т. е. за дните, които нямат дати. Аз възразих, че през живота й са се случили толкова много неща с огромно политическо, обществено и историческо значение, повлияли драматично върху съдбата й, които трябва да са оставили незабравими преживявания…

– Да – съгласи се тя, – но когато човек е преживял толкова много, понякога иска нещо съвсем обикновено – да види морето или някой връх в Тирол.

Но аз се отклоних. Исках само да кажа, че пишейки това, си спомних едно незабравимо преживяване, за което с години не си бях спомнял, но което не ми излиза от главата сега, когато мисля за Европа. Реших, щом не мога да си го избия от главата, да ви го разкажа.

Както вече казах, това се случи през 1989 година. Бях прекарал 80-те години в Бразилия и макар често да ми бе хрумвало да остана да живея там, накрая все пак реших да се върна в Европа. Когато казвам „да се върна в Европа“, имам предвид една промяна, настъпила с мен по време на престоя ми в Бразилия: бях пристигнал в страната австриец, а когато ставаше дума за връщане, вече мислех за завръщане „в Европа“!

Бях работил в университета в Сао Пауло и сега, преди завръщането си, бях решен да направя едно пътуване, за да опозная по-добре страната, в която бях живял толкова време. През изтеклите години бях пътувал доста, използвайки летните ваканции, за да опозная Латинска Америка, която при думата „Америка“ все още буди у мен най-топли чувства. Никога дотогава не бях стъпвал в басейна на Амазонка, затова там беше първата спирка от моята обиколка из непознатите земи на силно обикнатата от мен страна. Присъединих се към малка експедиция, с която един ден на някакъв малък приток на Амазонка, чието име съм забравил (доколкото знам Амазонка има хиляда и сто притока), ми се случи нещо, което не беше предвидено в плана на пътуването. Група каубои, които караха стотици говеда от тучните пасища на Амазонския басейн към кланиците на Манаус, тъкмо се канеха да преведат животните през реката. Ревът на говедата, бъркотията, виковете на каубоите, скърцането и дрънченето на каруците, прахът и мръсотията – всичко това се сливаше в странна картина, която човек се изкушава на мига да определи като „незабравима“, макар че съвсем не беше такава. Наблюдавах безмълвно разкрилата се пред мен гледка, напомняща уестърн, с тази разлика, че реалността бе по-скучна, лишена от драматургичен монтаж – шумна, необозрима и отегчителна. До мига, в който не забелязах да се случва нещо, което не бях виждал и по филмите и което  отначало ми се стори лишено от всякаква логика: каубоите, които трябваше да прекарат стадото през реката, сега се опитваха да попречат на животните да влязат или скочат във водата. Не можеха обаче да ги върнат обратно или да заобиколят, така че за няколко мига се стигна до зареден с огромно напрежение, вибриращ покой. Разбрал какво се случва, Жакар, водачът на нашата малка експедиция, предложи да се придвижим с джипа си малко нагоре по реката, за да можем да наблюдаваме по-добре онова, което щеше да последва. След десетина минути се оказахме на място, където реката правеше лек завой, покатерихме се на малък насип и се настанихме като зрители в амфитеатър, за да имаме по-добра видимост. Не след дълго се появиха трима гаучос, които водеха един бик.

– Boi de piranha <Бик за пираните> – обясни Жакар.

Старо, уморено животно, по-скоро теглено, отколкото водено, огромно туловище – сякаш страничен наблюдател на онова, което му се случваше. Ясно беше обаче, че животното не искаше да влезе в реката, и отново и отново правеше вяли опити да се изплъзне, но каубоите успяваха да го задържат в близост до брега, докато един от тях не му пресече пътя, а други двама не го притиснаха с конете си, сипейки удари по гърба му, така че на животното не остана друг изход освен към водата, високо вирнало ревяща муцуна.

– Бяга от болката и отива към смъртта! – рече Жакар.

Колкото и слабо да ми се беше сторило животното, сега, в борба с течението, блестящият му гръб и напрегнатият изпънат врат приличаха на огромна машина, удивително произведение на живота.

Изведнъж зеленикаво-кафявата вода около животното почерня и се превърна в кипящ килим от стотици, може би хиляди риби – сякаш от нищото бе изникнал огромен пасаж, който се впусна към бика. Пирани! Спокойният допреди миг поток сега гъмжеше, вреше и кипеше от телата на рибите, от разтърсващите движения, с които се опитваха да откъснат от плътта на животното, както и от опитите на стария бик да се завърти във водата, за да се отърси и ревейки, да нанесе удари с глава наляво и надясно, за да отблъсне нападателите и същевременно да се придвижи напред. Сега водата отново смени цвета си, стана алена от кръвта, привличаща нови и нови пирани, които удряха с опашки, впиваха се във бика. За миг той се изгуби под повърхността на водата, след това неочаквано отново изплува с пръхтене, изопна се и изрева, хвърли се напред в отчаян опит да се изплъзне от убийците си.

– Защо не се обърне и не се опитва да плува обратно? Обратният бряг е много по-близо. Ако се обърне, ще има повече шансове – казах аз.

– Така мислиш ти – отвърна Жакар. – Но бикът знае какво го очаква, ако се върне – мъчителите, които са го отделили от стадото, докарали тук и натикали във водата. Не, единственото спасение за него е отсрещният бряг.

– Има ли шанс?

Жакар сви рамене.

– Стадото има шанс – каза накрая той. – Всички заедно, животните, каубоите с каруците и спътниците им. Докато пираните са заети тук, всички те могат да пресекат реката сравнително безопасно.

Защо се сетих за стария бик? Не знам. Толкова отдавна не бях мислил за това преживяване, за пътуването, с което се сбогувах с Бразилия преди завръщането си в Европа. Може да се каже дори – с което се настройвах за Европа, преди да напусна Бразилия. След това пътят ми ме отведе в Сан Луис де Мараняо – град, който днес е световно културно наследство и който е типичен за така наречения Нов свят, а всъщност и за историята на Европа. Основан като крепост от французите, след ожесточени сражения той преминава в ръцете на португалците, преди да бъде превзет от холандците. След това португалците вземат надмощие в цяла Бразилия и следователно и тук, докато наследниците на първоначалните колонизатори, втурнали се в битка с викове „Да живее смъртта!“, не отхвърлят португалското господство и не наследяват тяхната административна система и бюрокрация. Грабежи, кървави войни, бедност, красиви музеи и накрая национална гордост: в хотела с португалска фасада, разположен срещу холандска работилница, момичета в традиционни носии сервираха кайпириня <бразилски национален коктейл>.

Бях прекарал в Бразилия щастливи и поучителни години – години, които, колкото и да се опитвах да се интегрирам вместо да живея в паралелния свят на немската колония, каквато разбира се има и в Сао Пауло, бавно бяха започнали да ме превръщат в европеец, макар не такъв от миналото, а европеец на бъдещето. Европеец какъвто щях да стана едва много по-късно, след завръщането си.

Когато пристигнах в Бразилия, заварих военната диктатура, макар отварянето вече да беше започнало – отварянето към един колкото мъчителен, толкова и динамичен преход към демократични отношения. Президентът, генерал Фигуейредо, беше сменил униформата с цивилен костюм (знаем каква роля играят костюмите в преломни исторически моменти!), цензурата беше премахната и бяха обещани свободни избори, каквито действително се състояха няколко години по-късно. В годините преди и след тези избори станах свидетел на трескави обществени промени с всички присъщи на подобни трансформации симптоми: емиграция, страхове, еуфория, разочарования и гняв, печеливши и губещи, консуматорски бум и фалити, нова валута и финансова криза, растящо число хора, които искаха да се върнат към миналото, което сега със задна дата им изглеждаше предвидимо, познато и стабилно; минало, в което Бразилия бе непобедима футболна сила, а не ученическият отбор, разбит от италианците.  По това време за кмет на Сао Пауло дори бе избран Жанио Куадрос, човекът, предал някога страната в ръцете на военните, а сега спечелил свободните избори с фашистки слогани и символика. В медиите течаха дебати, бавно довели до това, все повече хора да настояват за бъдеще, което да не е белязано от носталгия към старите отношения и старата валута, последвани от отстъпление, политически авантюри, популизъм  – всичко това с непозната ми от тогавашна Европа динамика.

Тогава, след последното ми пътуване с преживяването с бика и след като бях видял музейния мизансцен на колониалната европейска история, се завърнах у дома, на Континента с неговите, както си мислех, закостенели отношения. Континент като огромна канара, в която безвъзвратно е застинала всяка история, различима по матовата, понякога огрявана от светлина повърхност, под която Така-е-било-винаги неизменно се привиждаше като Така-трябва-да-бъде. Мислейки за Европа, преди да напусна Бразилия, не мислех за революционните визии на Жан Моне, за плана Шуман, за доктрината Холщайн – не познавах нищо от това. Мислех – и в това отношение бях по-скоро американец – за древна, закостеняла част от земното кълбо, наказана завинаги за историческата си вина с Желязната завеса, лишена от каквото и да било бъдеще, чакаща както от едната, така и от другата страна на тази Желязна завеса нещо да дойде от Америка, за да го превърне от едната страна в мейнстрийм и бизнес, а от другата – в субкултура и заместител на чувството за свобода. Житейският път на човека изглеждаше предопределен от факта дали е имал късмета да се роди от тази, или нещастието да се появи на бял свят от другата страна на Завесата.

И все пак се върнах. По една проста причина: не исках да градя академичната кариера, която ми се предлагаше в Сао Пауло, а да бъда писате,л и мислех, че щом ще пиша на немски, трябва да се наложа първо в немскоезичното пространство. Решение, което, както вече казах, взех в началото на 1989 година.

Мисля, че имах невероятен биографичен късмет.

Завърнах се точно когато най-неочаквано Европа беше увлечена от едно движение, променило хода на историята на Континента. Не, по-точно, когато хората разрушаваха камъка, в който бе застинала историята. Така че преживях всичко отново: големите промени, кризите, надеждите и еуфориите, демагогията и авантюризма, новата валута, излъганите надежди, гнева, носталгията, дебатите, неочакваните възможности, разочарованията.

Всичко това още веднъж? Не всичко. Смятам за свой късмет, че в известен смисъл бях подготвен по-добре, отколкото ако бях обмислял и планирал всичко. Бях изучил в един вид лабораторни условия онова, което щях да преживея по-късно в много по-големи мащаби. Всичко това обаче не беше просто повторение – същественото е в различията; значението на различията в привидно сходните феномени. Промените в Бразилия през осемдесетте оставиха отпечатък върху историята на страната, промените на Континента обаче – върху цялата световна история.

Случващото се в момента в Европа с всичките симптоми на кризата, тъкмо които могат да предизвикат определени световноисторически процеси, е нещо напълно ново, което трябва да разберем, за да можем да му влияем. В свят на национални държави, които винаги когато имат възможност, защитават така наречените си интереси със заплахи, нападения и войни, Европа гради първият постнационален континент тъкмо като мирен проект.

Случващото се тук не е същото като преживяното от мен в Бразилия национално освобождение, национално прераждане и възстановяване на националната демокрация, макар действащите лица на европейската сцена да са облечени в старите национални костюми – подобно на представящия се за нов апостол Павел Лутер или облечения в римска тога Робеспиер. Онова, което в действителност се случва в Европа, въпреки старите, вмирисани на нафталин костюми на европейските актьори, е преодоляване на национализма и неизбежно съпътстващото го насилие.

Европа отново е авангард. Тук, съпровождано и движено от кризи, се извършва нещо исторически напълно ново и невиждано. Започнах да прониквам в смисъла на случващото се, изхождайки от разликите с опита ми от някогашната криза в Бразилия. Да кажем, че имах шанса да си извадя поука. Може това да звучи високомерно или в по-лошия случай като тривиално хегелианство – един вид, абсолютното знание, излизащо от моите уста, възвестява едно телеологично развитие. Не, предпочитам думите на друг философ на историята – моята баба, която на въпроса ми за важните поуки от нейния живот и незабравимите преживявания, каза още:

– Широта на погледа и разбиране ти дава не висотата на гледната ти точка, а времето!

В хода на живота си беше преживяла пет различни политически системи (а оттам и пет различни жизнени системи) в рамките на пет различни държави: монархията на Хабсбургите, Първата Австрийска република, австрофашистката държава, Остмарк като част от Третия райх и Втората република. Днес всичко това са просто исторически данни. Щастливи са я правили дните без дати, а поуката, която си беше извадила, е че нищо не е вечно освен потребността от кроткия ход на живота – достоен, без граници, със спомени, които не шумят в чекмеджетата на паметта като някакви изключителни събития, а в тихите часове на равносметка припомнят щастливите дни.

Баба ми почина в годината на присъединяване на Австрия към ЕС.

Самият аз видях Бразилия не просто като свидетел на, както го наричат, политически прелом или като лаборатория, в която изучавах един експеримент; там имах и своето ежедневие, щастливо време, дните от което ми изглеждат особено щастливи, сливащи се един с друг, без да мога да ги различа и подредя по дати. А що се отнася до преживяването ми с бика преди моето завръщане, поуката е следната:

Бикът естествено успя. Достигна брега. Стадото също.

В крайна сметка пираните, с всичко онова, което им се приписва, са просто един мит!

Едно интервю пред електронното издание “Книги нюз” може да прочетете на този адрес:

http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=7808&section=9&cur=

Knigi NEWS – http://knigi-news.com

Роберт Менасе в България
27-30 май 2010