Бележки от преводачката Дияна Марчева

„Мисля, че беше човек, стигнал в самотата си още по-далече от останалите – същински подвиг между другото, защото стане ли въпрос за чупене на рекорди по самота, се оказва, че всеки от нас носи сърце на шампион.“[1] Думите на Сен-Дени, изречени по адрес на главния герой, Морел, обобщават съдбата на всички останали странници, населяващи интригата на този роман, чиито пътища се пресичат в сърцето на Африка от началото на петдесетте години на ХХ век.

Нужен е литературен талант от калибъра на този на Ромен Гари, за да се забърка повествувание със силата и магията на многоликата история, разказана в „Корените на небето“ – история, събрала на територията на Френска Екваториална Африка няколко дузини „отчаяни единаци“ с различна възраст, пол, произход, занимания и страсти, влюбени в необятния хоризонт на саваната, в последните ѝ диви стада на свобода, в ниско спускащото се осеяно със звезди нощно небе… и дори в рояците комари, гъсто населили освежителната влага на смаляващите се зловонни блата – последни стожери пред изпепеляващото африканското слънце.

В тази подвеждаща с простотата си история за опазването на слоновете, всеки от героите на Гари придава на случващото се смисъла на собствената си самота и привкуса на личните си спомени, опит и преживявания, като за всеки от тях става въпрос за нещо съвършено различно. За едни в основата ѝ е искреният порив да бъде опазена природата, защото това усилие е равносилно на защита на човека, за други – тя е димна завеса, спусната от колониалната администрация с цел да бъдат задушени в зародиш борбата на африканските народи и правото им на самоопределение, за трети – най-обикновена любовна история. Всеки вижда в нея, онова, което му се иска да види.

И кой би могъл да забърка по-сложен литературен коктейл от Ромен Гари? Гари – бившият военен пилот, сражавал се за Свободна Франция и опознал добре географията на африканския континент; Гари – окиченият с най-високите френски отличия дипломат, започнал кариерата си в драматичните промени на следвоенна България и опознал отблизо залозите на подмолните политически борби в Европа и по света, намерили своето отражение дори сред нажежените до бяло хълмове на африканската савана.

През 1952 г., когато започва работата над „Корените на небето“, Ромен Гари е публикувал вече и на френски, и на англииски и се радва на свое собствено скромно място във френската литература, отредено му от Наградата на критиката от 1945 г. за неговия роман „Европейско възпитание“, отпечатан първоначално на английски език под друго заглавие, Forest of Anger, и с рожденото му име – Роман Кацев. Докато пише първите глави на „Корените на небето“, той е вече втора година говорител на Френската делегация в ООН и води парадоксалното съществуване на държавния служител, оповестяващ и защитаващ почти ежедневно официалната позиция на страната си (Франция продължава да води война в Индокитай и отказва категорично да приеме идеята за независимост на Тунис и Мароко), и на писателя, отстояващ на страниците на романа си правото на свобода: „В „Корените на небето“ отправих яростен протест срещу поголовното избиване на слоновете, срещу ловците… Ставаше въпрос изобщо за защитата на природната среда – т.е. на нашата свобода.“[2] Прави го с цялата искреност и лоялност и на единия, и на другия, но с цената на тежка депресия, взела връх на следващата година и изпратила го в тримесечен отпуск по болест. Гари се изолира с романа си в къщата си в Рокбрюн-Кап-Мартен в Южна Франция и не престава да работи по него и след февруари 1956 г., когато пристига във френската дипломатическа мисия в Лос Анжелос в качеството си на генерален консул. “Корените на небето“ са публикувани от изд. „Галимар“ на 6 октомври 1956 г. и получават престижната награда “Гонкур“ същата година. Според разказите на Гари, той без малко да се размине с наградата поради един нелеп инцидент, случил му се няколко дена преди официалното оповестяване на победителя по време на дипломатическа мисия в Боливия: в жегата, на остров насред езерото Титикака, пиейки жадно бира направо от току-що отвореното шише погълнал и няколко парчета стъкло, отчупили се от гърлото, и от сигурна гибел го избавила местната стара и грозна като смъртта шаманка, принудила го насила да погълне две кила среда на хляб и литър отвратително олио. Противната смес успяла да предпази вътрешностите му, докато го откарат в болницата в Ла Паз и да гарантира живота му – награда „Гонкур“ не се присъжда посмъртно.

Ромен Гари е споделял неведнъж, че през десетилетията, последвали публикуването на романа, съзнанията са се променили и той често е бил определян като „екологически“, но при появата му огромната част от общественото мнение е нехаела на тема опазване на природата и единици са познавали смисъла на думата „екология“. Морел, неговият главен герой, брани слоновете от ловците, от плантаторите, и дори от местните, за които те не значат нищо повече от това да се нахраниш за дни и седмици напред, и не престава да твърди, че за него това е начин да бъде защитена „зоната човечност“ у всеки от нас.

Петицията и действията му – подобно на фаровете на джипа на един от героите, запалени насред савана, заспала в пренаселения с шумове гъст африкански мрак – притеглят рояк самотни души, всяка от които е пристигнала със собствената си лична битка, невинаги в унисон с останалите: русокосата Мина, преживяла превземането на Берлин и бордеите му; достолепният старец Пер Квист, защитавал скандинавските гори, китовете в Северно море и всички живи твари, за които са му стигнали силите; Вайтари, лидерът с осанка на вожд от племената уле, с френски докторат и кепе с генералски звезди, борещ се за правото на самоопределение на чернокожото африканско население, ангажиращ наемници понеже последното не е достатъчно зряло в политическо отношение; наслаждаващият се на всяка секунда от живота мошеник Хабиб, плаващ по водите на битието с умението на капитан от далечното плаване; мехаристкият офицер Шьолшер, изоставил френската колониална администрация в полза на расото; бившият военен свещеник отец Фарг, предпочитащ борбата със сънната болест и проказата пред тази със сложните витиевати теории… и низвергнатия от ордена си отец Тасен… и снабдяващият със слончета зоологическите градини Хаас… и ловецът Орсини… и шампионката на точния изстрел г-жа Шалю… и още дузина незабравими образи, излезли от въображението на Ромен Гари, и оспорващи си яростно си корените, които небето е пуснало в земята,  „така многобройни и безкрайни в разнообразието и красотата си, а няколко (…) така дълбоко прорасли в човешката душа“.[3]

[1]„Корените на небето“, стр. 6

[2] „Нощта ще бъде спокойна“, стр. 74

[3] „Корените на небето“, стр. 227