Жената, която чакаше

Макин, Андрей
Жената, която чакаше
Май 2007
Поредица Безкрайна проза
Превод Зорница Китинска
Художник Даниела Драганска
152 с.
ISBN 978-954-9933-74-1
Цена 7 лв.

70-те години на XX век, малко забутано руско село близо до Бяло море. Вера (48) е учителка, преживяла дивия сталинизъм на 60-те в големия град, доброволно избрала живота в селото, помага на стариците, погребва ги, ако трябва, и 30 години чака войника, когото е обикнала на 16 години, да се върне от война – станала е символ, гордостта на селото и на всички чакащи през войната жени, олицетворение на надеждата.

7.00 лв.

Категория:
   

За автора

Макин, Андрей

Макин, Андрей

Андрей Макин е роден в Красноярск през 1957 г. Завършва философия в Московския университет, преподава в Педагогическия институт в Новгород и сътрудничи на списание "Современна чуждестранна литература".

Започва да пише още по време на Перестройката, когато избира да живее във Франция. Владее прекрасно френски език благодарение на баба си, която има френски произход.

Животът му в Париж отначало е много труден – живее като бездомник, прехранва се с преподаване на руски и пише романи на френски език, но дълго не намира издатели…

През 1995 г. за книгата си "Френското завещание" Андрей Макин печели "Гонкур" – за първи път в историята на френската литература премията е присъдена на руски писател. Авторът получава френско гражданство, защитава докторска дисертация в Сорбоната. Написал е десетки произведения, сред които: "Исповед на разжалвания знаменоносец" (1992), "Престъплението на Олга Арбелина" (1998), "Реквием за Изтока" (2000), "Земята и небето на Жак Дорм. Хроника на любовта" (2002).

Макин е изключително популярен във Франция, макар да смята, че не твори в традициите на френската литература и дори, че голяма част от нея е "ширпотреба". Той казва, че е в тази чужда страна не се е пречупил, защото има съветска закалка, която руснаците не бива да пренебрегват.

Андрей Макин

За трудностите в Париж:
„Спаси ме добрата съветска закалка… Помогна ми съветският опит: издръжливост, способност да се радвам от малко. Зад всичко стои готовността да пренебрегнеш материалното и да се стремиш к духовното."
„Правех всичко, за да ме публикуват: пращах един и същи ръкопис под разни псевдоними, сменях имената на романите или пренаписвах първите страници..."

За френския обществен модел:
„машина, която превръща човека в социален паразит… Франция живее в сюреалистичен свят. От една страна, тук действат законите на икономическия либерализъм, доведен до абсурд и превърнат в пиратство. От друга, едва ли не една трета от населението получава основната част от своите доходи от държавата… Това е съветският модел, въплътен в живота.”

За наградата Гонкур:
„Като всички руснаци, аз съм фаталист. Бях и преди получаването на наградата „Гонкур”, оставам такъв и сега. Мисля, че съм я заслужил.”

За френската литература:
„90 процента ширпотреба – ако руски писател иска да публикува свой роман на Запад, трябва да напише карикатура – за руската мръсотия, пияниците, изобщо – грозното. И това ще върви. Ще навредите на Русия и руската словесност, но ще имате успех. Много писатели бързо изпълняват индустриални поръчки Като вече „отработените” педофилия, хомосексуалност, нимфомания и пр. Аз обаче се опитвам сред грозотата да улавям миговете на духа, красотата и човешката съпротива.”

За критичното отношение към Русия:
„И ние имаме вина за това – Русия ги плаши. Французите са рационалисти, а нашата страна им изглежда абсолютно ирационално пространство…”

За това, че не е издаван в родината си:
„Имам много предложения, но аз винаги моля да ми пратят преводите. Те не струват. Не срещнах човек, който може добре да преведе книгите ми, а е много трудно да се превеждаш сам. Но и не бързам. Още повече, че в Русия около 250 000 души добре знаят френски. Сред тях има мои читатели.”

За Русия:
„Афоризмите винаги малко куцат. Рилке е казал: „Русия е толкова велика, че навсякъде усещаш Бога.” Като чуваш такива думи, настръхваш от удоволствие и възторг. Но нека не забравяме, че навсякъде в Русия е и дяволът…”

70-те години на XX век, малко забутано руско село близо до Бяло море. Вера (48) е учителка, преживяла дивия сталинизъм на 60-те в големия град, доброволно избрала живота в селото, помага на стариците, погребва ги, ако трябва, и 30 години чака войника, когото е обикнала на 16 години, да се върне от война – станала е символ, гордостта на селото и на всички чакащи през войната жени, олицетворение на надеждата.

Той е журналист (26) от Ленинград, движи в дисидентски среди в периода на Желязната завеса. В селото изследва местни обичаи, задържа се заради тази жена, с която го свързва странна интимност и респект. Както и заради целия живот там, който опровергава куп насадени у него митове – преди да е видял цялата сурова истина на живота в „покрайнините” на Съветската империя, но и красотата на един свят, отвъд времето, далеч от суетата и светския политически, идеологически и интелектуален живот. Той си тръгва, но повече никога няма да бъде същият…

––––––

Мислех си за самотата на тази жена, за нейното спокойствие, за нейното тяло… и внезапно осъзнах, че никаква диалектика на душата не е в състояние да изкаже тайната на този живот. Живот, прекалено светъл и болезнено простичък в сравнение с анализите на разни многознайковци. Животът на една жена, която чака своя любим. Никакви други загадки.

Тази забрава на миналото беше още по-видима в Мирное, където живееха, така да се каже, изселените, стариците, прогонени от домовете си от самотата, болестите и равнодушието на близките… В този затънтен край на руския Север бях разчитал да открия съветската епоха в концентриран вид, едновременно месианска и затлачена карикатура на своето време. Но времето чисто и просто го нямаше в тези села, които изглеждаха сякаш живеят след изчезването на режима и падането на империята. Всъщност се разхождах сред нещо като предсказание за бъдещето. Белезите на историята се бяха изличили. Оставаха само златистият варак на върбовите листа върху черната повърхност на езерото, първите снегове, които обикновено идваха нощем, и безмълвието на Бяло море, което се отгатваше иззад горите. Оставаше тази жена в дълъг военен шинел, която вървеше край брега и спираше до пощенската кутия на кръстопътя. Оставаше същественото.

Осъзнавах, че злото, което бе опустошило северните села, бе безкрайно. И въпреки това никога досега светът не ми се бе виждал толкова хубав като тази вечер, видян през очите на една уморена жена. Хубав и достоен да бъде защитаван с думи от бързото избледняване на извършеното от нас…

Да, животът, истинският, тази непрестанна смесица от жанрове.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Жената, която чакаше“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *