Зарядът на душата

Гари, Ромен
Зарядът на душата
роман
Поредица Безкрайна проза
Превод Милена Личева
Декември 2013
280 стр., м. к.
ISBN 978-954-8311-48-9
Цена 16 лева

Ако, все пак някога светът бъде разрушен, това ще бъде от някой създател. Р. Г.

16.00 лв.

Категория:
   

За автора

Гари, Ромен

Гари, Ромен

Гари, Ромен е роден в Русия през 1914 г. Пристига във Франция на четиринайсет годишна възраст. През 1938 г. е мобилизиран в авиацията. Като пилот в лотарингската ексадрила участва в битката за Англия и в кампаниите в Африка, Абисиния, Либия и Нормандия. Кавалер е на Почетния легион. Постъпва в Министерство на външните работи като секретар и съветник в посолството в София, в Берн, а по-късно във Външно министерство. Представител в ООН от 1952 до 1956 г. По-късно - шаржедафер в Боливия и генерален консул в Лос Анджелис. През войната, между две сражения, Гари написва "Европейско възпитание", преведена на двайсет и седем езика и отличена с наградата на критиката през 1945 г. За "Корените на небето" получава "Гонкур" през 1956 г. След нея написва още 27 романа, есета и мемоари. Като режисьор снима два филма: "Птиците умират в Перу" (1968 г.) и "Kill" (1972 г.). Бил е женен за актрисата Джийн Сийбърг от 1962 г. до 1970 г.
Ромен Гари се самоубива на 2 декември 1980 г.
Няколко месеца по-късно става ясно, че той е автор и на 4 романа, подписани с името Емил Ажар, като един от тях "Животът пред теб" също е награден с "Гонкур" през 1975 г.

Зарядът на душата

На 2 декември 1980 година Ромен Гари се застрелва. Оставя писмо до издателя си: „Никаква връзка с Джийн Сибърг. Умоляват се страстните любители на разбитото сърце да се насочат другаде.”

Няма по-силна памет за един писател от творбите му.

В предговора към романа Зарядът на душата» Гари пише:

Парадоксът на науката, както съм го показал на тези страници е, че има само един отговор на вредите и опасностите от нея – още повече наука. 

Бих искал читателят да прочете тази книга с усмивка. Защото, разбира се, тя служи само за развлечение.

––––––––

„Горивото на бъдещето” е новата енергия, позволяваща да светят лампи, да работят мотори и да се движат коли, и използвана, също така, при свръхмодерните ядрени бомби. За произвеждането му се използват душите, които след смъртта биват улавяни от специални „каптажи” и вкарвани в батерии. Как ще реагирате, ако разберете, че жената, обичана от вас, ще оживее под формата на 100 ватова крушка, а старият ви съсед, който е участник в съпротивата, задвижва мотора на вашия ситроен?

Тази стремглаворазвиваща се измислена история не оставя на спокойствие читателя. Едва след като прочете финалния ред той би могъл да се замисли върху проблемите, поставени от автора някак мимоходом – проблеми, в които се преплитат техниката, технологията и идеологията, обслужващи бясната надпревара за постижения, за непрекъснат растеж и за поробване на духа.

Цитати:

В момента, в който цивилизацията има нужда от всичките си ресурси и в който те се изчерпват много бързо, ние успяхме да създадем метод, позволяващ прекратяване на пилеенето на енергия, нещо, което се случва от началото на света. Намираме се в началото на нова ера на неподозиран възход, който ще сложи край на всички материални проблеми на земята… 

Беше безполезно. Всичко, което можеше да каже по въпроса, се сблъскваше с хилядолетни предразсъдъци. У Мей имаше нещо животинско, инстинктивно, първично и непобедимо, което като че ли бе специално направено да се противопоставя на щурма на човешкия гений. Кортексът, последният появил се от двата ни мозъка, все още не успяваше да доминира животинския мозък, инстинктивния, първичния, по-стария от него с няколко милиона години. 

Физиката на тази двайсетгодишна бивша стриптийзьорка от Тексас, която беше прибрал от един нощен бар, особено изобилието от гръд, ханш и заоблености, криеха нещо архаично, примитивно, което синевата на погледа идваше да подчертае със своеобразна първична непорочност. 

Мей продължаваше да следва с християнски поглед – да, нямаше друга дума – отскоците на малкото технологично чудо, плод на толкова усилия, едновременно първо неразбираемо проговаряне на една нова епоха и триумфален завършек от една цивилизация. 

Когато обичаш жена, дори и една глупачка, нормално е да искаш да споделяш с нея радостите и болките си. 

Тя имаше най-хубавото тяло, което някога бе виждал, но всичко останало бе еволюирало приблизително колкото и Библията. 

Отново технологията. Технологията беше дупката в задника на науката. 

Беше на седемдесет и пет години без никаква следа от посребряване на косите. Единственият белег на остаряването бе нарастващото нетърпение по повод на преходните неща – държеше бързо да му ги връщат. 

Никоя човешка ръка не би могла да отклони, да улови и да използва за индустриални и военни цели това, което принадлежи единствено на Твореца. Би било богохулство да се замисля подобна възможност… 

И никой до този момент не бе открил начин как да превърне фреска на Джото или симфония на Бетховен в оръжие на смъртта: в това отношение липсваха още няколко Нобелови награди. 

Матийо вземаше парче дърво, проверяваше дали наоколо в сребърната сянка не се крие нечие користно човешко присъствие, сядаше на колене и се оставяше на своята човешка същност. Вече дори не му се налагаше да мисли: месеците на абстиненция бяха натрупали в главата му теми, които бяха готови и само чакаха да бъдат разчетени. Не разсъждаваше, а се освобождаваше, отдавайки се изцяло на своята поема без думи, на тихата си музика. Отдаваше се в течение на часове на свещения си демон, почти без да осъзнава ставащото, пълзейки на колене по пясъка, надигайки се понякога, за да види всички линии, които пробягваха по плажа, между малките неравности, където се криеха ужасени рачета.

Усмихваше се. Беше много красиво.

Когато звездите избледняваха и Океанът се приближаваше, Матийо хвърляше последен поглед на произведението си и измерваше с гордост цялата полза, която човечеството щеше да има от загубата му. После изчакваше приливът на зората постепенно да покрие неговата поема. Океанът нагазваше върху символите с неспокойно потръпване, изпълнявайки така ролята си на баща и на пазач на пространството, сякаш се страхуваше, че някакъв фрагмент от това, което човешката ръка бе начертала, би му убягнал. Понякога на Океана му липсваха няколкото сантиметра устрем, за да залее всичко, и Матийо заличаваше собственоръчно последните следи, или ги изтриваше с крак, докато не останеше нищо. Може би току-що бе спасил един пейзаж, една страна, гените на едно дете. 

Източниците на неограничена сила са почти винаги източници на катастрофа… Винаги трябва да се познават границите на възможното. Не за да спираш, а за да опиташ невъзможното в най-добрите условия. 

Има само един отговор на опасностите на науката – още повече наука. 

Той не мислеше повече: слушаше. Мозъкът му не излъчваше: той приемаше. Това идваше отвън. Беше някаква хармония, която ясно чуваше и трябваше само да я разчете. Кристално чиста естетическа наслада. Красотата на един идеален ред, най-после достигнат, където всичко непоследователно, раздробено, безформено най-сетне намираше своето място в абсолютното съвършенство. 

Мечтая за лицето, което имах
преди началото на света. 

За миг Матийо го изгледа с омраза, после излезе от колибата. Луната бдеше над своята сребърна земя, плажът блестеше с онази непокътната белота на първичните времена и недокоснатите надежди. 

Човешки братя, които идвате след нас,
не заставайте с корави сърца срещу ни,
защото, ако имате милост към нас,
Бог отрано ще ви благодари 

Не се случваше за първи път в края на краищата любовта към човечеството да се превърне в омраза към човека. 

Тя облече пеньоара си и сякаш Времето, това зло куче, премина, отнасяйки своята плячка. 

Матийо си бе казал, че ако един ден намери жена, неспособна да го разбира, те биха могли наистина да бъдат щастливи. Щастието на двама изисква едно много рядко качество на непознаване и на взаимното неразбиране, така че прекрасният образ, който всеки бе сътворил за другия, да остане непокътнат, като в началото на любовта. 

Бореше се срещу някакво вътрешно страховито надигане, много сродно с това на неговия брат Океана, стига онзи да можеше да проговори с гласа на една- единствена човешка капка. 

Тя имаше точно този маниер да сяда със свити един до друг крака, с ръце, вкопчени в мрежата с портокали, помисли си той. И малката баретка. Белите обувки, равните подметки. Имаше вид на изгубено дете, което дори у един закоравял син на проститутка като него, пораждаше желание за пощада, за закрила…за спасяване. 

„Проклятието”, ако все пак думата имаше някакъв смисъл, бе продължителен процес, характеризиращ се с факта, че, ако трябва да сме точни, това бе един безкраен процес. Проклятие с видим край бе всъщност противоречие в понятието. Това можеше да продължи безкрайно. Дори можеше да се изгради нова цивилизация с това. Много успокояващо. 

В природата на човешкия гений е да търси. Стремежът, преследването на възможното, желанието да отиваш все по-напред. Когато ти се стори, както в тази работа, че си отишъл твърде напред, това означава само, че не си отишъл достатъчно напред. Приключението трябва да се доведе докрай. 

– Когато опознаеш миналото на нашия народ, разбираш, че няма граници пред това, което той може да понесе. Но да разчиташ на тази неограничена способност да издържа на страданията, означава да залагаш на миналото… 

Зовът, посланието беше именно тук; че тази енергия, натрупана в компресорите и конверторите, излъчваше; че тя му изпращаше сигнали, заявяващи нейното желание за освобождаване, за спасение; че в него имаше нещо, което действаше като вътрешен рецептор, сякаш всеки човек и всички хора са капчици в океан от съвсем друга величина и че между тях има някакво братско чувство, много по-голямо от това по плът и кръв, нематериално, неделимо и което не би могло да бъде уловено, използвано, употребено или заплашено, без страданието да се разпространи от капка на капка, докато Океанът облее всичко със своята яростен тътен и напиращо недоволство… 

Нямаше думи, с които да се опише тази тишина, която бе като завършек на онова, което някога бе човешки глас и което все пак успяваше да вие по-силно от всичко, което в историята на виковете бе изразявало гордост, достойнство и страдание в качеството си на човек. 

Заплахата от дефект във функционирането и от внезапно и непредвидено освобождаване на горивото на бъдещето в резултат от прекомерен контрол бе реална и учените не бяха преставали да предупреждават военните за опасността от огромното количество енергия. 

От нощта, прекарана пред черната дъска, когато възможното занапред го бе връхлетяло със своята чудовищност, оттогава цялата му воля бе насочена към една цел: да забрави. Отказваше да отстъпи пред проклятието, което тегнеше над науката: изкушението на възможното. Това беше бунт, който подкопаваше всичко съкровено в него. 

Проклятието. Върху това работят Матийо и всички други учени. Можете да го наречете неутронна бомба или преработка на отпадъци… или „затворен цикъл”, както те се изразяват на своя научен език… Става дума, обаче, точно за проклятие. 

Ако не обичаше толкова да се люби, той би си изпратил един куршум в главата. Но да се откажеш от живота е едно, а да се откажеш от сексуален живот – съвсем друго. 

Човекът не може да сложи край на вярата си, без да сложи край на самия себе си.

 Не трябва да знае. Никой. Никога. Беше тук, в съзнанието му, разбира се, но щеше да го прогони и при нужда да си завърже камък на шията и да удави във водата виновната си глава. 

Никога преди не бе така красива. Усмихната и щастлива, тя се опиваше с италианска светлина, която сякаш скриваше ореолите на всички светци в света. Тя беше единственото му скривалище, единствената му бърлога. В прегръдката й чувстваше да го обзема нещо като животинско спокойствие. Всеки миг от тази нежност, която вкусваше, беше като жалко поражение на милионите светлинни години, сразени напълно от няколко секунди 

– Марк…
– Да?
– Има ли моменти, когато те правя нещастен? Кажи ми.
– Защо ме питаш?
– Защото ако има моменти, когато те правя нещастен, значи, ти ме обичаш наистина.
– Кофти логика!
– Не съвсем. Всяко спане с жена може да направи един мъж щастлив. Ти си имал много жени. Колко от тях са те правили нещастен?
– Никоя, освен теб.
Тя се зарадва.
– Тогава, ти ме обичаш истински. 

Сините очи, откритият поглед, тази руса коса, която падаше от небето и се стичаше по раменете й, устните, някак натежали, където чувствеността и нежността играеха весело, цялото това високо тяло, едновременно щедро и детско в своята спонтанност и доверчиво отдаване… Животът, твърдяха те, животът, сякаш в тази дума имаше Бог знае какъв въпрос без отговор, някакво тайнство, докато нищо не дава по-ясно и по-просто смисъла на живота от тази усмивка, това движение на ханша, тази женска светлина. 

Всички метафори, създадени от хората в края на краищата се превръщат в реалности. Понякога се питам дали действителната цел на науката не е потвърждаване на метафорите… 

Първата реакция на Матийо бе порив на симпатия. Ценеше хората, които го мразеха така искрено. Винаги е приятно да имаш нещо общо с другите.

– Знаете ли, всеки път когато ви видя, ми се иска да ви попитам едно нещо: тази мутра, която имате, плод на естетическа хирургия ли е, или преди е било още по-зле? 

По-късно си спомни за воя на сирените на полицията, за линейката и неясните сконфузени лица, измежду които му се стори, че разпознава това на Стар: спомни си, също така, че се беше бил и някой го беше задържал с ръце; под въздействието на шока, на престъплението, на чудовищността емоционалните отпадъци, които бяха повлияли на психиката му, се възобновиха с такава сила и яркост, непознати за него досега; видя лицето на Еразъм, покрито с кал и гледащо окървавените му ръце; видя Христос с отпадъците, които му тикаха в устата, а неговият Кръст се извисяваше над купчина изсъхнали трупове от Аушвиц, които бяха разкъсвани от кучета с човешки лица и хора с кучешки муцуни – което беше едно и също, – докато Монтен се отдаваше на содомия насред международно събрание на учени в Пудвач, които си разменяха научна информация относно най-добрия начин да се усъвършенства Гулаг, за да може неговият урожай да продължава и след жертвите, паднали тук с цел да се избегне пилеенето на енергия. Параноя, параноя! Лудостта на величията, безспорно, защото си представяше, че беше нечовешко, а не „просто човешко”. Бе обхванат от такава омраза, 

Нещата, криминалните прояви не се дължаха единствено на обществото, а на самата природа на човека, душата му бе тази, която трябваше да бъде поправена. 

Тя оживя. Тези, които седмици и месеци имаха задачата да съставят доклади до шефове на тайни служби, за да обясняват основанията, накарали Матийо да дезертира в полза на най-неочакваната измежду всички страни, единодушно твърдяха, че тази постъпка се дължи на опита за убийство, който бе направен над него, но който засегна жената, която обичаше страстно и която стана жертва на това покушение. Ако, все пак някога светът бъде разрушен, това ще бъде от някой създател. 

Човешката душа е способна да сведе всички ни до животинско състояние и да се разкрие като мощна разрушителна сила 

Функцията прави Президента, безспорно е така, но човек се променя и дори се загубва изцяло в процеса. Резултатът бе, че хората рискуваха да се окажат с президент, който, с течение на времето, ставаше все по-различен от този, за който бяха гласували. 

Човешката душа е опустошително оръжие с неограничена разрушителна сила… 

Разрушаване на цивилизацията в името на духовното оцеляване на човека… Единственото притеснение относно този тип мислене е, че стотици милиони мъртъвци ще са цената на духовното оцеляване на човека, което означава духовна смърт на човека…

Познатото е достатъчно ужасяващо, за да ни накара да избегнем риска от непознатото… 

Поставяне под въпрос на съвестта, малко сходно с липсата на колебание и на изискани скрупули, една необходима липса, ако човек иска да спаси цивилизацията. 

Достатъчно бе да срещнеш студените му, леко присмехулни очи, в които смъртта се чувстваше като у дома си, послушна и опитомена. 

Същността на операцията, доколкото разбрах, се състои в това, което физиците наричат „гориво на бъдещето” и в една технологическа премиера, която може да надмине и най-оптимистичните предвиждания на учените,

Накратко, ново оръжие с тотална разрушителна сила… 

Обърна се към Мей, търсейки помощ, после притихна успокоен, защото имаше още едно основание да съществува, още една щастлива връзка с живота. Обичаше начина, по който сега тя носеше косите си, прибрани в слънчев кок. Тя му се усмихна и му изпрати целувка, дискретен жест, който каменните статуи, които ги заобикаляха, бяха неспособни да разчетат. Беше твърде нежно. Хората около тях имаха очи само за стоманата и гранита. 

Отсъствието на каквато и да било естетическа концепция бе потискащо. Гледката на каптиращата и захранващата система предизвикваше усещането, че това е по-скоро отходна тръба за изхвърляне на отпадъци отколкото, че е нещо, което е извело човечеството до такива върхове и което обещаваше и занапред да води към нови върхове. 

Отделянето на дъха ставаше „по желание” на самия дъх, както се знаеше открай време, така че в този процес се криеше огромна сила, която трябваше да се управлява умело когато става въпрос за насоченото й действие.

легендите винаги има известна доза истина. 

– Някъде има грешка… Говоря за някогашна грешка, на вас, на нас всички… не знам кога е била допусната и от кого, но е значима… 

Не съществуваше човешки глас, способен да говори в името на човека. Нужно бе съвсем друг вид недоволство, съвсем различно ръмжене. 

– Защо си усмихнат, Марк? Какво става?
– Нищо. Търся лицето, което имах преди началото на света, нищо друго.
– Какво означава това?
– Ти. 

Не познаваше друго спокойствие, друг отговор освен този на нежността, която приемаше материалната форма на устните: нереалното ставаше реалност и този дъх, който се смесваше с неговия, бе завършек на всички търсения. Още няколко секунди, остани така, не мърдай, задръж очите си отворени, докато разбера от къде идвам, кой съм и от какво живея. 

Изминаха последните двайсет километра от прехода, вървейки извън пътя, проправян от луната, наредени зад младия албанец, който ги водеше, а очите на нощта ги следваха със своите погледи, направени от милиарди години празнота и отсъствие. 

Седна и изгледа военните. Руските и американските. Моите, твоите, нашите, техните. Всички тези шибани наполеоновци. Без да се забравят учените и техния шибан гений. Не гений липсваше на света, а граници пред гения. 

Психическото замърсяване, предизвикано от отпадъците от горивото на бъдещето ми беше добре познато, но сега наистина бе трудно да се усъмниш в това, което очите виждаха. Всяко растение около нас бе мъртво или агонизираше. Дърветата бяха оголени, без следа от листа и все пак, нужна бе много по-голяма интелигентност от моята, за да се проумее това смущаващо противоречие: докато непосредствено от скалите и асфалта под краката ни с някаква неустоима напираща сила изникваха цветя, всеки от нас чувстваше странна радост, нещо като еуфорично опиянение, близко до усещането за безсмъртие, сякаш нямаше нищо невъзможно и не съществуваха граници пред човешките действия.” 

С тази ядрена бомба, която толкова тежи на плещите ни, ние прекрасно олицетворяваме цялото човечество, което пърха под същия товар, и все пак смело върви към бъдещето? 

Процесът на привикване, който винаги се произвежда в историята 

Тройка орли кръжаха високо в небето над долината, или може би бяха лешояди, защото е трудно да ги различиш едни от други. 

Тя го гледаше с такава предана любов, че ако любовта можеше да държи четка, помисли Стар, иконата би се превърнала в шедьовър. 

Всички сме измет. Но се оказва, че не може да се сложи край на лайното, което сме ние, без да се сложи край на всичко останало. Ако премахнете лайната, ще унищожите и красотата. Няма да има вече икони. Нито златни ореоли. Нито пък любов. По този повод искам да ви кажа, че всички ние, и в пряк и в преносен смисъл, сме свързани с огромна камара ядрени лайна, и ако случаен и малко ядосан глупак натисне спусъка… 

За какво може да се употреби едно оръжие, което е годно да се обърне както срещу този, който го използва, така и срещу този, в когото се прицелва? Можете ли да ми обясните какво е мястото на самоунищожението в ядрения арсенал? 

Матийо и Мей бяха дошли да заемат местата си сред тях. Беше я хванал за ръка. Мей му се усмихваше с толкова нежност и искреност, които говореха за някаква абсолютна, първична и свещена незаинтересованост към това, което ги заплашваше, и при вида на толкова доверие, на тази глупава и чиста убеденост, Стар бе обзет от почти безнадеждна ревност. 

Бе невъзможно човек да се противопостави на толкова наивна човешка вяра в стремежа й да отхвърли спокойно всичко, което по някакъв начин потвърждаваше обратното, без да се почувства победен от нея и Стар знаеше, че ако започне да я следва и ако се освободеше от циничната си черупка, никога не би могъл да се спре. 

Не беше кой знае какво да допринесеш за ядрения Холокост, да, не беше, все още имаше нужда цялата тази история да се обвие в малко поезия. 

Още колко пъти цивилизацията може да бъде спасена така, че все още да заслужава да бъде наречена цивилизация? 

Ако един мъж на четирийсет и пет години все още намира сили да наблюдава любовта с ирония, така издава силното си неудовлетворение от живота и една тайна носталгия 

Когато един човек е готов да се жертва в името на някакво клише, това е краят на клишетата и началото на автентичността.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Зарядът на душата“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *