ВИНОТО НА МЪРТВИТЕ

Гари, Ромен
Виното на мъртвите
роман

Поредица Безкрайна проза
Превод Красимир Кавалджиев
Октомври 2017
ISBN 978-954-8311-86-1
Цена 15 лв.
Изненадата беше голяма и всеобща: гола като току-що родено бебе, новодошлата носеше върху поднос двете си сочни, тръпнещи, преплетени, разкривени, игриви и тъй желани гърди, че при вида на такива гърди всяко истинско ченге има чувството, че някой изведнъж го хваща за косата и го запраща без предисловия в разврата, похотливостта, порока и редица други атрибути на ада…

 

 

 

 

15.00 лв.

   

За автора

Гари, Ромен

Гари, Ромен

Гари, Ромен е роден в Русия през 1914 г. Пристига във Франция на четиринайсет годишна възраст. През 1938 г. е мобилизиран в авиацията. Като пилот в лотарингската ексадрила участва в битката за Англия и в кампаниите в Африка, Абисиния, Либия и Нормандия. Кавалер е на Почетния легион. Постъпва в Министерство на външните работи като секретар и съветник в посолството в София, в Берн, а по-късно във Външно министерство. Представител в ООН от 1952 до 1956 г. По-късно - шаржедафер в Боливия и генерален консул в Лос Анджелис. През войната, между две сражения, Гари написва "Европейско възпитание", преведена на двайсет и седем езика и отличена с наградата на критиката през 1945 г. За "Корените на небето" получава "Гонкур" през 1956 г. След нея написва още 27 романа, есета и мемоари. Като режисьор снима два филма: "Птиците умират в Перу" (1968 г.) и "Kill" (1972 г.). Бил е женен за актрисата Джийн Сийбърг от 1962 г. до 1970 г.
Ромен Гари се самоубива на 2 декември 1980 г.
Няколко месеца по-късно става ясно, че той е автор и на 4 романа, подписани с името Емил Ажар, като един от тях "Животът пред теб" също е награден с "Гонкур" през 1975 г.

 

Този първи роман, макар и неопитен, макар и плод на един все още търсещ себе си автор, в никакъв случай не е лишен от качества. Представлява поредица от трийсет и седем истории, но текстът е монолитен, а разделянето на двайсет и две глави е извършено от френското издателство. В него личат множество литературни влияния. Зловещата история за перипетиите на главния герой Тюлип, случайно попаднал в подземния лабиринт на едно гробище, съдържаща фантастичен елемент и безмилостна критика на френското общество между двете световни войни, напомня за разказите на Едгар По, „Нос“ на Николай Гогол, приключенията на Барон Мюнхаузен, героите на Балзак, „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле, пиесите за Татко Юбю от Алфред Жари и дори текстовете на Маркиз дьо Сад. В стилистичен аспект пък влиянието на Луи-Фердинан Селин е определящо.

„Виното на мъртвите“ излиза във Франция едва през 2014 година, в чест на стогодишнината от раждането на писателя. Гари не успява да я публикува като млад, въпреки че в романа се съдържа в зародиш целият талант, който писателят ще разгърне в следващите си творби, до такава степен, че това първо произведение с основание може да се смята за ключ към цялото творчество на този автор с множество литературни самоличности. Той не само никога не се отказва от него, но и вплита цели пасажи в последващите си романи.

Гари, тази комплексна, уникална с присъствието си в литературата на ХХ век фигура за пореден път след смъртта си изумява читателя. „Виното на мъртвите“ е своеобразен пример за това как един автор може да остане верен на младежкия си глас през целия си творчески път. Заложеното в първото му произведение богатство се оказва умножено в следващите му романи и прочитайки „Виното на мъртвите“, любителите на творчеството на Гари с изненада, но и с удоволствие ще открият първоизточника на последвалото творческо избуяване на този забележителен творец.

Цитати:
Не бива никога да се мисли… никога да се разсъждава… От това много боли… от това бързо се умира… като едното нищо…

Избухна в истеричен смях – до гърчене. В тъмнината ехото отскачаше от камък на камък, после се връщаше от дълбините, бликаше отново от огромното зейнало гърло – той разсмиваше мрака…

Тук-там пред тях започнаха да блуждаят светлинки и семейството влезе с библейска, допотопна, праисторическа, апокалиптична врява и се изниза от първия до последния покрай Тюлип. Начело вървеше сополанкото с ръце в джобовете и с фас между устните. След него крачеше взвод от двайсет-трийсет изтърсачета с различна възраст и пол. Те бяха толкова усукани, преплетени едни в други, че приличаха на хидра, на огромен октопод, търкалящ се презглава, малко пиян, малко развеселен, размахващ буйно пипалата си. Всичко това подскачаше, полюшваше се, разливаше се, събираше се, лигавеше се, ревеше, пърдеше, блъскаше се, повръщаше, пипаше се, уринираше, разгъваше се, увиваше се, свиваше се на топка, съкращаваше се, бъркаше си в окото, в задника, в устата, миришеше на лайна, на урина, на пръч, на майчино мляко. Беше малко, късо, слабо, дълго, широко, трътлесто, кръгло, квадратно, яйцевидно, параболовидно, трапецовидно, конусовидно, изпъкнало, вдлъбнато, изгърбено, кораво, щръкнало, нещръкнало, надървено, натопорчено, меко, много твърдо, тръпнещо, изнемощяло, сгърчено, напето, зеленикаво, червеникаво, жълтеникаво, синкаво, русо, кестеняво, плешиво, рижаво. Беше цялото в пичи въшки, бълхи, ларви, червеи, гъбички, бели въшки, сиви въшки, черни въшки, шоколадови въшки. Беше покрито с язви, гранули, циреи, екземи, уртикарии, пъпки. Имаше краста, коклюш, тения, едра шарка, астма, подагра, простата, трипер, охтика, дребна шарка – на баща си, на майка си, на баба си и дядо си, своята, персоналната! Частната! Индивидуалната! Тази, която сам е прихванал с подръчни средства! Цялата тази красива младост бликаше и вървеше право напред пред погледа на Тюлип – весела, напета, сокът на земята, семето на планетата, семето, което не умира! С мътната си, заразена кръв, от векове замърсена с най-добрите микроби, гнилочи, инфекции! Прекрасна селекция! Превъзходен подбор! Уникална култура! Само бисери! По избор! По избор! Вход свободен! Изход безплатен! Семето, което не умира! Със солидния му заряд, хубавия му товар от разцентровани хромозоми, напълно откачени, прогнили до костите, гратисчии, обесници, които то здраво държи! Които никога не пуска! Семето, което никне! Никне навсякъде! В кенефа! В бордея! В калта! В гибелта! Във войната! В глада! В огъня! В кръвта! В омразата! В смъртта! Където му падне, както му падне, у когото му падне! За девет месеца! Раз-два, раз-два! Леви! Леви! Хубавецът! Бабанката! Стискащият зъби! Стискащият дупе! Нещастният кучи син – тарикат, верен пазач на шугавото стадо, вечно скитащ гладник през хилядолетията! Бясната глутница пъплеше пред Тюлип, проглушаваше му тъпанчетата със своите врякания. Най-отзад вървеше майката, светицата, най-нежният символ.

Тя премина в галоп и зад нея се появи съпругът. О, съпругът! Мъжът! Бащата на семейството! Този, който върви! Който размножава! Костният мозък на човечеството! Кокалът! Спермата, спермата ви казвам! Полубогът! Същностният! Беше по елек и по риза, с пенсне на носа. Бясно се мъчеше да се освободи от неколцина хлапета, които щъкаха под чатала му, мимоходом го хапеха по тестисите, катереха се по него, под панталона, в джобовете, скубеха му космите, пишкаха в едната му шепа, акаха в другата, откъсваха копчетата му, налапваха ги, избълваха ги, пак ги налапваха, храносмилаха ги трудно. А той се мъчеше да се освободи, отхвърляше ги, но те се връщаха и той ги хапеше, но те му напъхваха копчетата в устата и той ги поглъщаше.

И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош!

Той замълча, изплю се сърцато в тъмното…
– Обичам те! – заяви неочаквано някакъв глас съвсем наблизо.
– Не се учудвам! – скромно отвърна Тюлип.
– И искам сърцето ми да ти служи за изтривалка! – продължи пламенно същият глас.
– Не бих отказал! – изрече Тюлип величествено.

„Ти не би постъпил така с жена от камък!“, а мъжът отговори: „Аз само това правя от двайсет години!“

Знаете ли какво значи атака? Атака е, когато излизаме от окопите с вик, за да бъдем убити.

– Значи – извряка дребната старица – не Вие воните така.
– Съжалявам, наистина! – каза Тюлип с тон на човек от висшето общество. – С удоволствие бих вонял… но не съм аз!

Жълтият кръг на свещта се премести, пропълзя по една врата… Това не беше обикновена врата, врата като другите, а починала врата, надлежно погребана – труп на врата. Служеше за запушване на входа на гроб: така тя вършеше работа дори и след смъртта си.

Смъртта сполетява най-вече невинните.

Чукнаха се с чашите. Седяха един срещу друг, от двете страни ковчега. Облакътени на дъските, с издадени напред и приведени глави: отдясно трупът, зеленикав и подут, отляво Тюлип, мръсен, бледен и мършав, отдясно трупът, зинала муцуна върху черна дупка, отляво Тюлип, уста украсена, надарена с два прекрасни реда жълти зъби и лилави венци; отдясно трупът – едно-единствено, изпъкнало око, отляво Тюлип – обезумяло, неспокойно око; отдясно трупът – зеленикав и подут, отляво Тюлип – мръсен, бледен и мършав… Те пиеха ли, пиеха! Влагата се надигаше, изпаренията се носеха из въздуха, ковчегът скърцаше, гробът бе нашарен от бягащите светлини и сенки от черепа кандило, чието пламъче се мяташе насам-натам поради течението…

Когато много си страдал, когато много си обичал, продължаваш да обичаш, да страдаш, макар и мъртъв!

Напълно се лъжете относно моите намерения, както каза една сутрин парижкият палач на моя отличен приятел Карл Плешивия, когато същият категорично отказа да се качи на бесилото… Само че моят приятел изобщо не умря на бесилото. Като чу подобна реплика от устата на палача, веднага се зачерви като рак и умря от вълнение. Този момък винаги е бил доста нервен. Когато жена му видя как умира така преждевременно, се хвърли в Сена, дъщеря им се самоуби от отчаяние, годеникът й си тегли куршума в главата, а палачът – автор на тази четворна драма, никога не си прости шегата и бавно угасна от мъка…

В един ъгъл на гробницата имаше голяма, кръгла бъчва, много дебела и шкембеста, Тюлип се спусна към нея като умиращ папа към последно причастие и като разпердушини няколкото пършиви ченгета, които му препречваха пътя, легна по корем пред нея като пред Господа, после прилепна към нея, както любовница прилепва към любовника си, и засмука добрия чучур, радвайки се на така наречената животинска топлина, която изпълваше червата му и се разливаше в него от главата до петите, нарастваше в него като хубаво аутодафе, в което изгарят мизерията, отчаянието, ченгетата, угризенията, тревогата и всички други ларви и паразити от тази долна, малка курва, винаги тъй мръсна и миризлива, която се нарича душа човешка.

 

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „ВИНОТО НА МЪРТВИТЕ“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *