Спомени, сънища, размисли

Юнг, К. Г.
Спомени, сънища, размисли
Автобиография
Декември 2012
Пор. Юнг & последователи
Превод Саня Табакова
Оформл. Л. Владимиров
576 с., м. к.
ISBN 978-954-8311-38-0
Цена 22.00

Ето с какво се заемам сега, на осемдесет и три години – да разкажа моя персонален мит…
Единствените събития в моя живот, които си струва да се разкажат, са вътрешните преживявания, сред които сънищата и виденията. Те формират prima materia на моето научно дело. Те са огнената магма, от която кристализира камъкът, който трябва да бъде обработен. Те формират изключителността на моя живот, и точно това е предмет на моята автобиография.” (К. Г. Юнг)

22.00 лв.

Категория:
   

За автора

Юнг, Карл Густав

Юнг, Карл Густав

Юнг, Карл Густав (1875-1961) е един от най-големите психиатри в света роден в Швейцария, той е създател на аналитичната психология, автор на десетки научни трудове, повлияли развитието на поколения изследователи и автори. След неговата смърт в Цюрих се създава клинка и институт, които и до днес носят неговото име.

„Тази книга води началото си от една Еранос конференция, проведена в Аскона през лятото на 1956 година. Там издателят Курт Волф („Пантеон”, Ню Йорк) сподели своето желание да издаде биография на Карл Густав Юнг. Д-р Йоланде Якоби, сътрудничка на Юнг, предложи задачата на биограф да бъде поверена на мен. Тя се състоеше единствено в това да задавам въпроси и да записвам отговорите на Юнг…” (Аниела Яфе)

Юнг лично написва спомените си за детството, дните в училище и за годините в университета, както и главите „Късни размишления”, главите за Кения и Уганда, за индианците пуебло. За книгата са използвани и материали от семинари и разговори на Юнг. Юнг прочита и одобрява ръкописа на книгата.

Въведение
от Аниела Яфе
Тази книга води началото си от една Еранос конференция, проведена в Аскона през лятото на 1956 година. Там издателят Курт Волф, в разговор с приятели от Цюрих, сподели своето желание да издаде биография на Карл Густав Юнг в издателство „Пантеон”, Ню Йорк. Д-р Йоланде Якоби, сътрудничка на Юнг, предложи задачата на биограф да бъде поверена на мен.
Всички си давахме сметка, че задачата в никой случай няма да е лесна. Негативното отношение на Юнг към публично излагане на неговия личен живот беше добре известно. И наистина, той се съгласи след дълъг период на съмнения и колебания. Но след като го направи, той отделяше цял следобед веднъж седмично за съвместната ни работа. Предвид натовареността на обичайната му програма и колко лесно се уморяваше – защото тогава той вече надхвърляше осемдесет, – това беше немалко време.
Започнахме през пролетта на 1957 година. Имаше предложение книгата да не бъде написана като „биография”, а под формата на „автобиография”, разказана от самият Юнг. Този план определяше формата на книгата и моята първа задача се състоеше единствено в това да задавам въпроси и да записвам отговорите на Юнг. Макар че в началото той беше доста резервиран, скоро се въодушеви от работата. Започна да разказва за себе си, за своето развитие, съни­ща и мисли с нарастващ интерес.
Към края на годината положителната нагласа на Юнг към съвместните ни усилия, доведе до решителна стъпка. След период на вътрешна борба отдавна потиснати картини от детството изплуваха на повърхността на съзнанието му. Той смътно долавяше тяхната връзка с идеи­те в написаните творби вече като възрастен, но все още не можеше да я обясни. Една сутрин той ми каза, че желае да запише спомените си за детството директно. Дотогава вече ми беше разказал доста от най-ранните си спомени, но все още имаше огромни празнини в разказа.
Това решение беше колкото приятно, толкова и неочаквано, защото знаех какво огромно усилие представлява писането за Юнг. В тази напреднала възраст той не би предприел нищо подобно, ако не го чувстваше като „задача”, наложена му отвътре. Вече имаше доказателство, че „автобиографията” беше оправдана от гледна точка на вътрешния живот на самия Юнг.
Малко след това развитие на нещата, аз си записах една негова забележка: „Всяка моя книга винаги е съдбовна. Има нещо непредсказуемо в процеса на писането и аз не мога да си заповядвам или да предопределям хода му. Така че и тази „автобиог­рафия” сега поема посока, доста различна от онова, което си представях в началото. Да записвам ранните си спомени за мен се превърна в потребност. Ако пропусна да го правя дори само един ден, веднага се появяват неприятни физи­чески симптоми. Щом започна да работя, те изчезват и чувствам главата си главата напълно прояснена.”
През април 1958 година Юнг завърши трите глави за детството, за дните в училище и за годините в университета. Първоначално ги нарече „За първите събития в моя живот”. Тези глави свършваха до приключването на следването по медицина през 1900 година.
Това обаче не беше единственият пряк принос, който Юнг направи за книгата. През януари 1959 година той беше в имението си в Болинген. Посвещаваше всяка сутрин на четенето на избрани глави от нашата книга, които междувременно бяха приведени във форма. Когато ми върна главата „За живота след смъртта”, той каза: „Нещо в мен се раздвижи. Усетих някакъв тласък и трябва да пиша.” Така възникна „Късни раз­мишления”, където той даде израз на най-дълбоките си и може би стигащи най-далече преценки.
През лятото на същата 1959 година, също така в Болин­ген, Юнг написа главата за Кения и Уганда. Частта за индианците пуебло е взета от един непубликуван и незавършен ръкопис, който се занимава с общи въпроси на психологията на примитивните.
За да попълня главите „Зигмунд Фройд” и „Сблъ­сък с несъзнаваното”, аз включих много пасажи от един семинар, проведен през 1925 година, на който Юнг за първи път говори за своето вътрешно развитие.
Главата „Психиатрична дейност” се базира на разговори между Юнг и младите лекари-асистенти от Цюрихската болница за душевноболни Бургхьолцли през 1956 година. По онова време един от неговите внуци работеше там като психиатър. Разговорите се провеждаха в дома на Юнг в Кюснахт.
Юнг прочете ръкописа на тази книга и го одобри. Понякога коригираше пасажи или добавяше нов материал. На свой ред, аз използвах записите на наши разговори, за да допълня главите, които самият той беше писал, разширявах понякога кратките загатвания и премахвах повторени­ята. Колкото повече напредваше книгата, толкова повече се сработвахме.
Произходът на книгата в известна стенен определяше съдържанието й. Разговорът или спонтан­ният разказ е непреднамерен, и този тон е пренесен в цялата „автобиография”. Главите са бързо движещи се лъчи от светлина, нещо като мимолетни проблясъци, които осветяват външните събития от живота и работата на Юнг. За компенсация, те предават атмосферата на неговия мисловен свят и опита на един човек, за когото психиката е абсолютна реалност. Често питах Юнг за специфични факти, свързани с външни събития, но напразно. Само духовната есенция на неговия житейски опит беше останала в паметта му и само тя според него си струваше да бъде разказана.
Далеч по-значими от трудностите, свързани с формалната организация на текста, бяха онези предварителни пречки от по-лично естество, за които Юнг намеква в едно писмо до свой приятел от студентските години. В отговор на една молба, в края на 1957 година, да опише своите младежки спомени, той пише:
„…Ти си абсолютно прав! Когато остаряваме, ние се връщаме назад към вътрешните и външни спомени от младостта. Веднъж, преди трийсет години, бях помо­лен от учениците си да опиша как съм стигнал до понятието за несъзнаваното. Изпълних молбата им като изнесох семинар. През последните години бях посъветван от различни страни да направя нещо от рода на „автобиография”. Не можех да си представя да направя нещо такова. Познавам твърде много биографи, с техните самозаблуди и откровени лъжи и знам твърде много за невъзможността човек да се опише сам, за да си позволя риска от подобен опит.
Съдбата пожела – както винаги ми се случва – всички „външни” аспекти на моя живот да бъдат случайни. Само вътрешното бе доказано съществено и с определяща стойност. В резултат, всички външни събития са избледнели, а може би тези „външни” преживявания по никакъв начин не са били съществени или са били такива само доколкото са съвпадали с фазите на вътрешното ми развитие. Голяма част от тези „външни” проявления на моя живот са изчезнали от паметта ми, така че ми изглеждаше, че съм участвал в тях с всичките си енергии. Въпреки това именно те са истинските неща, които формират една богата биография. Хората, които човек е срещнал, пътуванията, приключенията, перипетиите, ударите на съдбата и прочие. Но с няколко изключения, всички тези неща са станали за мен фантазии, които аз едва си спомням, и които моят ум отказва да реконструира, защото те вече не възбуждат въображението ми.
От друга страна, споменът за „вътрешните” преживявания е станал по-жив и ярък. Това поставя проблема за описанието, с което аз не се чувствам готов да се справя, поне засега…”
Това писмо характеризира нагласата на Юнг. Макар че вече е „решен да приеме предизвикателството”, писмото завършва с отказ. До деня на смъртта му противоречието между съгласие и отхвърляне никога не се разреши окончателно. Винаги оставаше следа от скептицизъм, известна боязън от бъдещите му читатели. Той не гледаше на тези спомени като на научна работа, нито пък като на своя книга. По-скоро винаги говореше и пишеше за нея като за „проекта на Аниела Яфе”, към който той има принос. По негово собствено настояване, тя не трябваше да бъде включена в Събраните съчинения.
Юнг беше особено резервиран да говори за срещите си с хора, известни личности, близки приятели и роднини…
Оскъдността на външни събития обаче се компенсира богато от разказа на Юнг за вътрешни преживявания и изобилието на мисли, които, както той самият казва, са неотделима част от неговата биография. Това се отнася преди всичко и най-вече за неговите религиозни идеи, защото тази книга съдържа религиозното изпитание на Юнг.
Юнг стига до конфронтация с религиозни въпроси по много различни пътища. Така е с виденията му в детството, които го изправят лице в лице с реалността на религиозното преживяване и го съпровождат до края на живота му. Така е и с неговия неутолим интерес към всичко, свързано със съдържанията на психиката и нейните проявления – жаждата да разбере, която характеризира научното му дело. И не на последно място, неговото лекарско съзнание. Юнг гледаше на себе си главно като на лекар, психиатър. Той добре осъзнаваше, че религиозната нагласа на пациента играе решаваща роля при лечение на психично заболяване. Наблюденията му съвпадат с откритието, че психиката спонтанно произвежда образи с религиозно съдържание, че тя е „религиозна по природа”. Нещо, което също е станало ясно за него е, че много неврози водят началото си от неотчитането на тази фундаментална характеристика на психиката, особено през втората част от живота.
Представата на Юнг за религията се различаваше в много отношения от традиционното християнство – най-вече в отговор на проблема за злото и идеята му за един бог, който не е изцяло добър и мил. От гледна точка на догматичното християнство, Юнг определено е бил „аутсайдер”… Неведнъж той казваше мрачно: „В средновековието биха ме изгорили като еретик!” Чак след смъртта му все повече теолози заговориха, че Юнг несъмнено е бележита фигура в религиозната история на нашия век.
Юнг категорично декларираше своята преданост към християнството и най-важните от неговите творби разглеждат религиозни проблеми на християнина. Той разглеждаше тези въпроси от психологическа гледна точка, преднамерено полагайки една връзка между нея и теологическия подход. По този начин, той подчертаваше необходимостта от разбиране и мислене, подобно на християнското искане за вяра. Той приемаше тази необходимост за даденост, като една от най-важните особености на живота. „Откривам, че всичките ми мисли се въртят около Бог, като планети около слънцето, и са неудържимо привличани от него. Всяка съпротива срещу тази сила, бих сметнал за най-голям грях” – пише той през 1952 година до един духовник.
Тази книга е единственото място, където Юнг пише за Бог и своето лично преживяване на Бог. Докато пишеше за младежкия си бунт срещу църквата, веднъж той каза: „По онова време осъзнах, че Бог – поне за мен – беше едно от най-непосредствените преживявания.” В научните си трудова Юнг рядко говори за Бог; там той се старае да употребява термина „образа на Бога в човешката душа”. Тук няма противоречие. В единия случай неговият език е субективен, базиран на вътрешно преживяване; в другия той е езикът на научното изследване… Като учен Юнг е емпирик. Когато в тази книга говори за своите религиозни преживявания, Юнг допуска, че читателите ще погледнат нещата от неговата гледна точка. Субективните му твърдения ще бъдат приемливи само за онези, които са имали подобни преживявания, или казано по друг начин, за онези, в чиято душа образът на Бога носи същите или сходни черти.

Макар и активна и положителна към изработването на „автобиографията”, дълго време нагласата на Юнг към перспективата за публикуването й оставаше – доста разбираемо – силно критична и негативна. Той по-скоро се боеше от реакцията на публиката заради откровеността, с която беше разкрил своите религиозни преживявания и идеи, както и от нещо друго – защото враждебността, предизвикана от неговата книга Отговор на Йов, още не беше забравена, а неразбирането и неприемането от страна на света – твърде болезнено. „…Не зная дали някога ще бъда достатъчно далече от този свят, за да не могат да ме достигнат стрелите му, както и дали ще мога да понеса негативните реакции. Достатъчно съм страдал от неразбиране и от изолаци­ята, в която човек изпада, когато казва неща, които хората не разбират. Щом книгата за Йов се сблъска с толкова неразбиране, то моите „спомени” ще имат още по-несретна съдба. „Автобиографията” е моят живот, разгледан в светлината на познанието, което съм постигнал чрез моите научни усилия. Двете са едно. Ето защо тази книга поставя доста изисквания пред хора, които не познават или не могат да разберат моите научни идеи. Моят живот в известен смисъл е квинтесенция на това, което съм написал, а не обратно. Начинът, по който съществувам и начинът, по който пиша са едно единство. Всички мои мисли и всички мои усилия съм аз. Така че „автобиографията” е само точката на и-то.”

През годините, когато книгата придобиваше форма, в Юнг протичаше също един процес на трансформация и обективизация. С всяка успешна глава той се придвижваше, така да се каже, все по-далеч от себе си, докато най-после беше способен да види себе си, както и значимостта на своя живот и работа от разстояние. „Ако се попитам за цената на моя живот, мога да се съизмеря само с други през вековете, и тогава трябва да кажа: да, той има значение. Съизмерен с днешните идеи, той не означава нищо.” Имперсоналността, чувството за непрекъснатост на историята, изразено в тези думи, изплува още по-силно в хода на книгата, както читателят ще се убеди.
Главата, наречена „Делото”, с краткото изследване в нея на произхода на най-важните писания на Юнг, е фрагментарна. И иначе как би могло, когато неговите събрани творби обхващат над двайсет тома? Нещо повече, Юнг не беше склонен да предлага обобщение на своите идеи, както в разговор, така и писмено. Когато го помолеха за това, той отговаряше по онзи характерен начин, по-скоро рязко: „Подобен род неща лежат абсолютно извън полезрението ми. Не виждам смисъл да публикувам сбити студии, в които съм бил толкова затруднен да дискутирам предмета в детайли. Би трябвало да пренебрегна всичките си доказателства и да разчитам на един вид категорично твърдение, което не би направило моите резултати по-лесно разбираеми. Характерната за семейство двукопитни преживна дейност, която се състои във връ­щане на вече приетото, е всичко друго, но не и стимулиращо моя апетит…”
Следователно, читателят трябва да разглежда тази глава, като ретроспективна скица, написана в отговор на специален повод, а не да очаква тя да бъде изчерпателна.
Надявам се, че краткият речник, който съм включила в края на книгата, по искане на издателя, ще бъде полезен за читателя, който не познава Юнг… Тези цитати, обаче, трябва да се разглеждат само като насочващи. Юнг постоянно дефинираше своите понятия по различен начин, защото една окончателна дефиниция е невъзможна. Намираше за мъдро да позволи необяснимите елементи, които винаги оставаха свързани с психичните реалности да останат загадъчни или мистериозни…

Цитати:

Психотерапевтът трябва да разбира не само пациента; еднакво важно е да разбира себе си. Затова анализата на аналитика е sine qua non [необходимо и достатъчно условие]. Терапи­ята на пациента започва, така да се каже, от лекаря. Само когато лекарят знае как да се справя със себе си и със своите собствени проблеми, само тогава той може да научи пациента на това. Но само тогава. В учебната анализа лекарят трябва да се научи да познава своята психика и да се отнася сериозно към нея. Тя не се състои само от усвояване на система от понятия. Анализантът трябва да осъзнава, че тя го засяга, че учебната анализа е част от истинския живот, а не метод, който може да бъда научен наизуст. Студентът, който не схваща този факт в своята собствена учебна анализа, по-късно ще плаща скъпо за тази своя грешка.

Както душата ни, така и тялото ни се състои от отдел­ни индивидуални елементи, които са били представени още в редицата предшественици. „Новото” в индиви­дуалната душа е едно безкрайно вариращо прегрупиране на прастари съставни части; тук тялото и следователно душата имат ясно изразен исторически характер и не намират в новото, току-що възникналото, истинско убежище. С други думи, родовите черти са само отчасти „у дома” в него. Ние далеч не сме приключили със средновековието, античността и първобитно­то общество така, както изисква нашата съвременна психика. Въпреки това сме попаднали в нещо като водопад на прогреса, който ни тласка напред към бъдещето с толкова по-дива сила, колкото повече ни откъсва от нашите корени. Но щом веднъж е направен пробив в старото, тогава то в повечето случаи е и унищо­жено и вече няма никакво спиране. И точно загубата на връзката с него, тази липса на опора създават „недоволства” в цивилизацията и такава припряност, че човек живее повече в бъдещето, с неговото илюзорно обещание за Златния век, отколкото в настоящето, с което още не е завършила цялата еволюционна подготовка. Впускаме се неудържимо в новото, гонени от нарастващо чувс­тво за неудовлетвореност, недоволство и безпокойство. Живеем вече не с това, което имаме, а с обещания, не в светлината на днешния ден, а в мрака на бъдещето, където очакваме да съзрем обещания изгрев на слънцето. Човек отказва да признае, че винаги всичко по-добро се изкупва с цената на нещо по-лошо; че например надеждата за повече свобода рухва за сметка на нарастващото подчинение пред държавата, да не говорим за ужасните опасности, пред които ни изп­равят най-блестящите открития на науката. Колкото по-малко разбираме към какво са се стремели нашите бащи и прадеди, толкова по-малко разбираме и самите себе си, и така с всички сили помагаме индивидът все повече да бъде лишаван от корените и инстинктите си, така че той става частица в масата, която следва вече само онова, което Ницше нарича дух на гравитаци­ята.

Човек, който не е преминал през ада на своите страсти, никога не ги е превъзмогнал. Тогава те обитават „съседната къща” и без той да подозира, може да избухне пожар и да се прехвърли към неговия собствен дом. Когато човек се отказва, изоставя и забравя твърде много неща, винаги има опас­ност нещата, които е пренебрегнал, да се върнат с още по-голяма сила.

Когато човек поеме пътя на индивидуацията, когато живее своя собс­твен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не съществува никаква гаранция – нито за миг, – че няма да изпаднем в някаква грешка или дори в смъртна беда. Може да си мислим, че съществува някакъв сигурен път. Но това би бил пътят на мъртви. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като мъртвите.

Ние не можем дори да си представим един съвършено различен свят, защото живеем в свят, управляван от определени закони, които са формирали нашия дух и нашите психични предпоставки. Ние сме строго ограничени от вродената в нас струк­тура и затова – тясно свързани чрез цялото наше същес­твуване и мислене с този наш свят. Митичният човек изисква едно „отиване отвъд всичко това”, но човекът на науката не може да го допусне. За интелекта цялото мое митологизиране е чиста спекулация. За емоциите обаче то е целебна и необходима дейност; тя придава на съществуванието блясък, от който човек не би желал да се лиши. Не съществува и достатъчно значимо основание за това.

Познанието за процесите в основата на нещата още отрано определи отношението ми към света. В същината си то още в детството ми беше такова, каквото е и сега. Като дете се чувствах самотен, както съм и днес, защото разбирах и подозирах съществуването на неща, които останалите вероятно не знаят, и за които повечето не искат да знаят. Но самотата не идваше от липсата на хора, а от невъзможността да споделям нещата, които смятах за важни, но които другите смятаха за неуместни. Самотата започна още от преживяването на ранните ми сънища, но тя достигна връхната си точка, докато работех върху несъзнаваното. Ако човек знае повече от другите, той е само­тен. Но самотата не е непременно в противовес на общността, защото никой не е така чувствителен към нея, както самотният, а общността процъфтява единствено там, където всеки индивидуален член запазва своята индивидуалност и не се идентифицира с други.

Важно е да притежаваш тайна, предчувствие за нещо непознато. Тя изпълва живота ти с нещо неличностно, с някакъв нуминозум. Този, който никога не е преживял това, е пропуснал нещо важно. Той трябва да усеща, че живее в свят, който в някакво отношение е мистериозен; че там се случват неща, които могат да бъдат преживени, но си остават неразбрани; че не всичко, което се случва, може да бъде предчувствано. Неочакваното и невероятното също са част от този свят. Само тогава животът е едно цяло. За мен светът от самото начало беше безкраен и необхватен.

Доволен съм, че животът ми премина така. Той беше богат и ми даде много. Как изобщо бих могъл да очаквам толкова много? Случваха ми се само неочаквани неща. Може би е могло да бъде различно, ако аз бях различен. Но беше така, както трябваше да бъде; всичко е станало така, защото съм такъв, какъвто съм. Много неща ставаха, като че ли предварително съм ги планирал, но това невинаги ми беше от полза. Но почти всичко се развиваше естествено и според съдбата. Укорявам се за много глупости, които са плод на моето упорство; но ако не го притежавах, нямаше да достигна целта си. Така че аз съм разочарован и не съм разочарован. Разочарован съм от хората и от себе си. За хората научих чудесни неща и постигнах повече, отколкото очак­вах. Не мога да дам окончателна преценка, защото фено­менът на живота и феноменът на човека са необятни. И колкото повече остарявах, толкова по-малко разбирах или прониквах, познавах себе си.
Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това едновременно, и не мога да пресметна сумата. Не съм в състояние точно да определя ценното или неценното; нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения – за ни­що, наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И въпреки цялата несигурност усещам някаква опора под всичко съществу­ващо и приемственост в моя начин на съществуване.
Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същев­ременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът. Ако безсмислието абсолютно натежаваше, то с всяка стъпка на развитието изпълненият със смисъл живот постепенно би изчезвал. Но не е такъв случаят – поне така ми се струва. Вероятно, както е при всички метафизични въпроси, и двете са верни: животът е – или притежава – смисъл и безсмислие. Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.

„Автобиографията“ е моят живот, разгледан в светлината на познанието, което съм постигнал чрез моите научни усилия. Двете са едно. Ето защо тази книга поставя доста изисквания пред хора, които не познават или не могат да разберат моите научни идеи. Моят живот в известен смисъл е квинтесенция на това, което съм написал, а не обратно. Начинът, по който съществувам и начинът, по който пиша са едно един­ство. Всички мои мисли и всички мои усилия съм аз. Така че „автобиографията“ е само точката на и-то.

Животът ми е история на самоосъществяване на несъзнаваното. Всичко в несъзнаваното цели външно проявление и личността също желае да се разгърне от своите несъзнавани обстоятелства и да преживее себе си като едно цяло.

Онова, което ние сме пред нашия вътрешен поглед, и което човек изглежда sub specie aeternitatis [от гледна точка на вечността], може да бъде изразено само чрез мита. Митът е по-индивидуален и изразява живота по-точно от науката. Науката работи с усреднени понятия, които са твърде общи, за да оценят субективното разнообразие на един индивидуален живот. Ето с какво се заемам сега, на осемдесет и три години – да разкажа моя персонален мит. Мога само да правя непосредствени изявления, просто „да разказвам истории“. Дали историите са „истинни“, не това е про­блемът. Единственият въпрос е, дали онова, което разказвам, е моята история, моята истина.

Животът на един човек е един несигурен експеримент. Изразен в цифри, той е необятно явление. Индивидуално, той е толкова мимолетен, толкова недостатъчен, че е истинско чудо, че нещо изобщо може да съществува и да се развие.

Единствените събития в моя живот, които си струва да се разкажат, са онези, свързани с нахлуването на непреходния свят в преходния. Ето защо говоря главно за вътрешни преживявания, сред които включвам моите сънища и видения. Те формират prima materia на моето научно дело. Те са огнената магма, от която кристализира камъкът, който трябва да бъде обработен. Всички други спомени за пътувания, хора и моето обкръжение, са избледнели пред тези вътрешни събития. Много хора са участвали в историята за нашето време и са писали за нея; ако читателят иска разказ за това, нека се обърне към тях или да намери някой да му я разкаже. Споменът за външни събития в моя живот до голяма степен е избледнял или изчезнал. Но срещите ми с „другата“ реалност, сблъсъците ми с несъзнаваното неизличимо са се врязали в паметта ми. В тази област винаги е имало несметно богатство и в сравнение с това всичко друго е изгубило важност.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Спомени, сънища, размисли“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *