Папагалите от площад „Арецо”

Шмит, Е.-Е.
Папагалите от площад „Арецо”
Роман
Май 2015
Поредица Безкрайна проза
664 стр., м. к.
ISBN 978-954-8311-64-9
Цена 26 лева

Докажете ми, че любовта не съществува!

26.00 лв.

Категория:
   

За автора

Шмит, Ерик Еманюел

Шмит, Ерик Еманюел

Шмит, Ерик Еманюел е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал в Улм. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята на Хогар, където преживява уникално по рода си усещане. Първата му пиеса "Нощта на семействоВалон" (1993) му донася бърз успех и Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата "Молиер". Повечето пиеси са поставяни в чужбина. Някои от творбите му са пренесени и в киното. Жан-Пол Белмондо, АленДелон и Омар Шариф приемат присърце ролите в тях. Неотдавна бяха филмирани "Одет Тулмонд" и "Оскар и розовата дама". От 1997 г. след едно есе за Дидро Шмит започва да пише и романи - "Сектата на егоистите" и "Евангелие според Пилат" са приети горещо от критиката. За първия си роман получава награда през 1994 г., а през юли 2001 г. Френската академия му присъжда Голямата награда за театър и за цялостното му творчество. През 2001 получава и Голямата награда на читателките на сп. "Elle" ("Тя"). В България са поставяни и се играят пиесите"Посетителят", "Енигматични вариации", Развратникът", "Хотел между тояи оня свят", "Г-н Ибрахим и цветята на корана", "Оскар и розовата дама", "Дребни брачни престъпления" и др.

Е.-Е. Шмит

Папагалите от площад „Арецо”

„С тази бележка само ти обръщам внимание, че те обичам. Подпис: знаеш кой.”

Едно анонимно писмо, изпратено до няколко адреса, разлюлява съществуването на обитателите на площад „Арецо”, известен с многобройната колония от папагали. В този елегантен район на Брюксел живеещите различни, понякога ексцентрични и дори перверзни мъже и жени, самотници, двойки, семейни, имат усещане за жестоко нахлуване в тяхната интимност. Писмото събужда толкова много обещания и очаквания, колкото и разочарования и злополучия, всяко субективно интерпретирано.

Ерик-Еманюел Шмит ни води през този див танц, превръщайки разказа в енциклопедия на желанията, чувствата и удоволствията, на любовното поведение в наши дни. И с пъстротата на разказа си сякаш предизвиква: Докажете ми, че любовта не съществува!

–––––––––

Цитати:

Докажете ми, че любовта не съществува!…

Мнозина се пазят от любовта. По-добре им е да живеят без. През повечето време приемат да получават, но не да дават. Любовта разклаща, тя е пробив срещу егоизма, падането на една цитадела, смъртта на едно царство – друго същество е по-важно от теб! Каква катастрофа… На всичкото отгоре, през пролуката на тази любов алтруизмът може да нахлуе и да промени вътрешното равновесие… Любовта е непоносима…

Любовта е динамит, нещо революционно. Хората, които говорят за любов, изглеждат като терористи в едно управлявано от интереса и ръководено от страха общество.

Успехът ме прави меланхоличен. Понякога съжалявам за безпорядъка, за енергията, за огъня и припряността, които бяха всъщност стъпалата, по които се издигнах до него. В завършеността дреме стаена жалейката по желаното. 

Картините посърват, ако никой не ги гледа. И те като жените имат нужда да излизат, да се показват, някой да им прави комплименти, да ги желае. Щом бъдат затворени, започват да креят. Самотата ги убива.

Когато човек притежава нещо, преди всичко трябва много внимание. Творбите, които са били създадени със сърцето, трябва да бъдат гледани със сърцето

Времето руши не тялото, а вярата, която имаме в него – открили сме, че стъпалата, коленете, раменете или задникът може да са различни от нашите, поддали сме се на бедата на сравненията и сме научили чрез болезнени прозрения, че самите ние сме се променили.

Менлива като небето над океана, тя властваше над сърцето на Батист, едновременно присмехулна и сложна, приветлива и взискателна, внимателна и неотстъпчива, емоционална и интелектуална, тъжна и весела, влюбена и разпусната. Като същински ненадеен лазур, тя можеше да замести всички жени, защото беше всички тях. Той често й казваше: „Ти не си жена, по-скоро си каталог на жени.”

Два вида жени съжителстваха в света: истинските и лъжливите. Истинските разнасяха победоносно тяло. Лъжливите пък претендираха, че са женствени, а не им бе останал ни корем, ни бедра, ни хълбоци, ни гърди. Трудно им беше и да се обличат: по тях воалите се вееха в празното, по дрехите нямаше място за щедри, едри шарки и бяха обречени да носят само едноцветни или на ситни мотиви десени. Пък и лъжливите завършваха зле: възрастта им личеше, набръчкваха се, смееха се по-малко, превиваха се и вървяха покрай стените като болнави мишки.

Въртележката се върти. Хората ту се качват, ту слизат. Всеки решава как да бъде щастлив по своему.

Между тях все нещо трябваше да пропуква, да летят сарказми, да свистят искри. Насмешката бе техният танц. Тъй като се бояха от традиционния израз на любов – вероятно защото се бояха от традиционната любов – играта на презрение, подигравка или омраза ги караше да цъфтят, а всяко заяждане беше подарък. Колкото повече се надсмиваха един на друг, толкова повече доказваха обичта си. Искреността им изпитваше нужда да се предрешва като присмех, за да остане истинска.

Човешкото същество е извратено. Хората не търсят доброто, а тяхното си. Не искат доброто изобщо, а само тяхното собствено добро.

Всички цветя се раждат върху тор, само че мнозина го забравят.

Идващите дни им принадлежаха и това ги очароваше, те изпращаха в отпуск обичайния си живот, осъзнаващи, че се впускат в една омагьосана скоба.

Тъй като се бояха да не би навън да срещнат познати лица, си мързелуваха между стените, които бяха приютили тяхната среща.

Какво по-глупаво от една вярност, която потиска човека? Истинската вярност се състои в следното обещание: утре ще ти дам толкова, колкото и днес. Това е то любов! И в никакъв случай: давам само на теб, вече не давам на другите. Скъперническата, стисната любов, изключващата любов, тя любов ли е все още? По силата на каква нелепица лоялността трябва ни осакатява? Как обществото е свързало сливането с непорочността извън двойката? Постоянство и въздържание всъщност нямат никаква взаимовръзка. Някои съпрузи спират да спят един с друг: това вярност ли е? Някои съпрузи се намразват или презират: това вярност ли е? За мен невярност значи да забравиш клетвата за обич доживот Какво извращение би свело любовта до едното семейство?

Писателят, който говори пред тълпа, прилича повече на джазмен, отколкото на класически композитор; вместо да напише един текст и да го възпроизведе, той трябва да създаде уникален миг пред своите зрители,

Ако човек иска да влезе в света на непознат, какво по-добро въведение от неговата библиотека?

природата определено има повече въображение, отколкото човешкото общество.

На моменти истината издава смъртна присъда, а в други – е увод към щастието.

Какво е лъжата? Истината, която човек желае, действителността, която не изживява.

Какво по-морално от мистификацията, понеже тя носи идеала?

Няма нищо по-благородно от една лъжа. Няма нищо по-дребнаво от действителността.

Органът подема един хорал от Бах, дълбок, сдържан, проникновен, изпълнен с почтително внимание, каквото човек дължи и на живота, и на смъртта, музика, от която се носи едновременно тъга и нейното решение, надеждата. Тихи и обемисти, приглушените звуци тъкат платното си сред всеобщата вглъбеност.

В някои мигове трябва да приемем, че страдаме и че другите страдат.

без сериозна доза двуличие, нямаше да има обществен живот.

Колкото по-често човек попадаше на площад „Арецо”, толкова повече убеждаваше себе си, че се отърква в някаква загадка.

изкусността представлява цел, нещо повече – убежище.

Глупостта е дрехата, в която циниците обличат чистите души.

Какво по-глупаво от гнева? Той се бунтува срещу света и смята, че ще го промени само със собствената си сила, затова удря, блъска и обижда действителността, без да я променя към по-добро. Гневът е безсилие, което смята себе си за могъщо.

пъстрата птица разказа, че преди е живяла на един вълшебен площад, където летели папагали, всякакви папагали, към които се били присъединили и зелени папагалчета. Хората живеели в къщите, а папагалите по дърветата, и се гледали един друг как живеят.

онова, което държи всеки жив човек изправен: желанието

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Папагалите от площад „Арецо”“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *