Одисей from Багдад

Шмит, Ерик-Еманюел
Одисей from Багдад
Поредица Безкрайна проза
24 май 2010
Превод Зорница Китинска
Оформление Лъчезар Владимиров
270 с., м. к.
ISBN 978-954-8311-08-3
Цена 18 лв.

Човечността или е по силите на света, или не съществува….

18.00 лв.

Категория:
   

За автора

Шмит, Ерик Еманюел

Шмит, Ерик Еманюел

Шмит, Ерик Еманюел е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал в Улм. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята на Хогар, където преживява уникално по рода си усещане. Първата му пиеса "Нощта на семействоВалон" (1993) му донася бърз успех и Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата "Молиер". Повечето пиеси са поставяни в чужбина. Някои от творбите му са пренесени и в киното. Жан-Пол Белмондо, АленДелон и Омар Шариф приемат присърце ролите в тях. Неотдавна бяха филмирани "Одет Тулмонд" и "Оскар и розовата дама". От 1997 г. след едно есе за Дидро Шмит започва да пише и романи - "Сектата на егоистите" и "Евангелие според Пилат" са приети горещо от критиката. За първия си роман получава награда през 1994 г., а през юли 2001 г. Френската академия му присъжда Голямата награда за театър и за цялостното му творчество. През 2001 получава и Голямата награда на читателките на сп. "Elle" ("Тя"). В България са поставяни и се играят пиесите"Посетителят", "Енигматични вариации", Развратникът", "Хотел между тояи оня свят", "Г-н Ибрахим и цветята на корана", "Оскар и розовата дама", "Дребни брачни престъпления" и др.

Анотация:
„Казвам се Саад Саад, което на арабски означава Надежда Надежда, а на английски Тъжен Тъжен.
Саад иска да напусне Багдад и хаоса в него и да стигне до Европа, до свободата и бъдещето.
Но как да прекоси границите без нито един динар в джоба? Как, като Одисей, да се опълчи срещу бурите, да оцелее в крушенията, да избяга от търговците на опиум, да пренебрегне песните на Сирените, превърнали се в рокаджийки, да се измъкне от жестокостта на един надзирател-циклоп или да се изтръгне от любовната магия на една сицилианска Калипсо?
Започва ту изпълненото с насилие, ту смехотворно, ту трагично безвъзвратно пътешествие на Саад. Между приключения и перипетии и отмервано от разговорите с един нежен и незабравим баща, този роман разказва за изхода (тук е в библейския смисъл) на един от онези милиони хора, които днес търсят място по земята: нелегален бежанец.
Откровена и както е в стила на Шмит – човечна, книгата като че ли е поредното оглеждане на западния свят и сблъскване със собствения истински облик на фона на чуждото страдание…

Цитати:

Казвам се Саад Саад, което на арабски означава Надежда Надежда, а на английски Тъжен Тъжен: бих искал да си остана само с арабската версия, с напъпилите обещания, които името ми рисувало в небето, бих желал да поникна единствено със сока на гордостта, да порасна, да се възправя и да издъхна на мястото, където съм се появил, като дърво, разцъфнало сред своите, а след това на своя ред да пусна издънки и да завърша прикованото си към все същото място пътуване във времето; бих бил очарован да споделя илюзиите на щастливите хора, да мисля, че живея на най-хубавото място, без нито една екскурзия да ми е позволила да правя сравнения, но това блаженство ми бе изтръгнато от войната, от диктатурата, от хаоса, от хилядите мъки, от прекалено многото мъртъвци.

В края на това пътуване и в началото на новото, пиша тези страници, за да оневиня себе си. Роден съм някъде, където не трябваше, поисках да замина оттам, поисках статут на имигрант и пропадах от една самоличност на друга: имигрант, просяк, незаконно пребиваващ, без документи, без права, без работа, а единствената дума, която ме определя в момента, е нелегален. Паразит би било твърде щадящо. Използвач също. Измамник още повече. Не, нелегален. Само нелегален. Добре дошъл никъде. Навсякъде чужденец.
В някои дни имам усещането, че ставам чужденец дори спрямо човешкия род…

Да си мъртъв, не те прави нито по-умен, нито по-интересен.

– Разкажете ми какво ви подтикна да напуснете своята страна.
– Моята страна ли?
– Да, Ирак е вашата страна.
– Нямам усещането, че съм роден в страна, а в клопка. „Моята страна”, тази формулировка ми изглежда странна. „Моята страна”! Ирак нито ми принадлежи, нито ме е приел, нито ми е дал особено място, никога не съм бил щастлив в Ирак, или съм бил щастлив въпреки Ирак. Не съм убеден, че Ирак ме обича, а още по-малко, че аз обичам Ирак. Така че „моята страна” не ме устройва… Изразът по-скоро ме шокира.

– Да се върна в Ирак ли? За какво? За да чакам американците и англичаните да го напуснат, а след това да се надявам нов диктатор да завладее страната в името на народа и да постави бронзовия си образ на всеки булевард и да избива политическите си опоненти ли? Трябва да упорствам, така ли? Трябва да присъствам на още няколко кланета, така ли? Трябва да имам търпение, докато несправедливостта отново стане очебийна? Трябва някой военен да успее да направи преврат, така ли? Или някой ислямски фундаменталист да застане в основата на властта? По ваше мнение колко години ще трябват? Колко време ще трябва, за да може някой мръсник да възроди всичко това? Пет години, десет години, петнайсет години? Дайте ми приблизителен срок, за да мога да програмирам следващата си среща тук!

Има мечти, които ни държат в дрямка, и мечти, които ни държат будни… Когато се обърнем към живота си назад, ни изглежда, че той бъка от „защо”, които навремето не сме чували, и че гъмжи от кръстопътища, на които сме забелязвали само правите линии. Благодаря ти, Саддам Хюсейн! Още веднъж благодаря на омразния диктатор, който продължаваше да ми влияе, макар ръката му вече да не можеше да ме стигне. Още от детството ми този чародей толкова ме бе заливал с арабската идея, арабската сила, арабската борба, арабското достойнство, че се бях отвратил от лозунгите. Когато избягах от Ирак, а после от Египет, отхвърлих не само страната си и нейната почти съседка, но и една част от себе си, онзи трепет, който Саддам би искал да възпламени: арабската ми душа. Навсякъде, където откривах тези идеали или дори техните отпечатъци, или дори далечно тяхно ехо, надушвах само лъжи, манипулации и привидност, и без да го формулирам за себе си, мразех арабския свят.
Пък и не си представях, че щом попадна в неарабския свят ще се превърна в дежурния арабин. Човек си мисли, че бяга от затвора, а носи решетките със себе си.

В света на нелегалните, свят, в който цимент е страхът: никой на никого не се доверява, всеки го е страх, всеки е подозрителен, онзи, който носи униформа, този, който не носи, другият човек има две функции – подслушвач или съперник, и може или да ме предаде, или да ми вземе мястото. Никаква милост вече, никаква симпатия, никаква взаимопомощ, всеки за себе си, защото Господ живее в чужбина.

Разбира се, сънищата имат смисъл. Те не ни казват какво ще се случи, а какво се случва. Те не ни показват бъдещето, а настоящето с точност, каквато никоя мисъл те притежава. Сънищата те предупреждават за онова, което си, особено след ден, който те е мачкал, млял, разкъсвал на парчета, принудил да спазваш правила или задължения. Животът наяве ни погребва, защото ни разпилява и ни социализира, единствен сънят събужда това, което наистина сме.

Смъртта трябва да бъде обградена от загадка. Живите не получават никакво знание приживе, защото, каквото и да става, ще прекрачат прага, когато дойде техният час… Онова, което пази живота ти, е че истината за смъртта е тайна. Онова, което придава сила на съществуването ти, е незнанието.

Миналото не е страна, която човек лесно оставя зад гърба си.

От самото начало бях разбрал, че тъгата ни свързва повече, отколкото радостта. Не бяхме обединени от щастието, а от бедата: бях правил любов с нея, за да убия скръбта си по Буб, бях продължил да се пъхам в леглото й, за да гоня черните мисли; от деня, в който тя ме бе спасила върху скалите на залива, я смятах за пристан срещу бурята, от своя страна тя ме бе приела, за да разчупи самотата, да предизвика конформистите, да прекъсне семейната традиция, която свързваше прекалено еднакви същества, и най-вече, за да замени страдащото си тяло с ликуващо тяло. Имах чувството, че и от двете страни имаше повече отрицателни, отколкото положителни причини за страстта ни: ние „се обичахме, за да не…”, като двама оцелели и с енергията на меланхолията, ние се обичахме, за да не мислим, да не губим време. И двамата чакахме нещо друго, а не това, което можехме да си дадем един на друг.

Някои любовни истории дължат красотата си на своята ефимерност, поиска ли човек повече от тях, те започват да се мъчат, да гримасничат и да погрозняват. Като дивите коне, които тичат бързо, но за кратко, те блестят в свободен бяг, но се задъхват, сложиш ли им товар.

-Европейците обожават кланетата и щуреят по бомбите и миризмата на барут. Доказателство ли? На всеки трийсет години си спретват война и им е трудно да издържат повече. Дори в мирно време обичат само военната музика, когато затрещи барабанът и тръбата захване националните им химни, те се просълзяват, започват да плачат, преливат от чувства, човек би рекъл, че са им пуснали любовна песен. Не, ясно е, обичат войната, битките, завоеванието. И най-лошото. Знаеш ли защо европейците правят война, избиват се и избиват други? От скука. Защото нямат идеали. Палят войни, за да се спасят от отегчението, палят войни, за да се спасят от отчаянието, правят войни, за да се възродят… Европейците не знаят, че са такива. Защо? Защото, за да изучават себе си, са измислили едно криво огледало: интелектуалците. Гениално нещо: огледало, което им дава друга представа за тях самите. Отражението, което им помага да се видят, без да се виждат. Европейците обожават интелектуалците, дават им слава, богатство и власт, за да им доставят те усещането, че не са каквито са, а обратното: пацифисти, хуманисти, идеалисти и радетели за братство между хората. Страхотен занаят е да си интелектуалец! Добре платен и полезен… Благодарение на интелектуалците им европейците могат да живеят удобно в един двойнствен свят: говорят за мир, а правят война, създават рационалност, а убиват с все сила, измислят Правата на човека, а имат най-големия брой кражби, нападения над други страни и кланета в цялата човешка история. Странен народ са европейците, приятелю, странен народ, народ, при който мозъкът няма връзка с ръцете… През последните векове европейците са ходили почти навсякъде, дълбали са почти навсякъде, строили са почти навсякъде, възпроизвеждали са се почти навсякъде, колониализирали са почти навсякъде, а сега се правят на ощипани, когато някой идва при тях, така ли? Не вярвам на ушите си! Тяхната територия европейците най-безсрамно идваха да си я разширяват при нас, нали така? Точно те започнаха да местят границите. Сега е наш ред и ще им се наложи да свикнат, защото всички ще дойдем при тях, африканци, араби, латиноси, азиатци. Аз, за разлика от тях, не преминавам границата с оръжие, войници и благородната мисия да сменя езика им, законите или религията. Не, аз не нападам, не искам нищо да променям, искам само да си открия местенце, където да се сгуша.

Границите, докато съществуват, трябва да се спазват и да се пазят. Но човек има право да се пита защо те съществуват. И дали са добро решение на човешките проблеми? Дали да се издигат граници, е единственият начин хората да живеят заедно? Досега не е имало друг. Дори да е единственият начин, дали е добрият? Човешката история е историята на граници, които се местят. Какво е прогресът, ако не намаляване на границите? Преди няколко хиляди години границите се издигали на входа на всяко село, и били многобройни: след това се разширили, за да обхванат племената, етносите, народите, все по-малобройни и разтегливи, след това обхванали няколко групи в една нация. В по-близкото минало надхвърлили нациите, било чрез федерализъм в случая със САЩ, било чрез договори като този, който създаде Европа. Според добрата логика, това трябва да продължи… Границите ще изчезнат или ще обхванат по-обширни територии. И докъде? До континента. И ще останат само естествени граници, границите на морето и на земята? Да. Все пак хората имат нужда да казват „ние”, за да съществуват. Ние, американците, ние, африканците, ние, европейците. Не могат ли да опитат с „ние, хората”? Тогава ще се обърнат срещу животните. В такъв случай, за да включим и тях, могат да опитат и с „ние, живите същества”?

Аз, нелегалният бежанец, им напомням това. Празнотата. Случайността, от която са съставени. На всички. Именно затова ме мразят. Защото скитам из градовете им, защото живея нелегално в разрушените им постройки, защото приемам работата, която те отказват, казвам на европейците, че бих искал да бъда на тяхно място, че привилегиите, които сляпата съдба им е дала, бих искал да получа и аз, изправени пред мен, те си дават сметка, че са късметлии, че са изтеглили щастливо число, че фаталното острие е минало досами задника им, и тогава, щом си спомнят за тази първа и основополагаща случайност, те се вледеняват и вцепеняват. Защото за да забравят празнотата, хората се мъчат да си придадат важност, да мислят, че поради дълбоки и неизменни причини принадлежат към един език, една нация, една област, една раса, един морал, една история, една идеология, една религия. Но въпреки всичкия този грим, всеки път, когато човек анализира себе си, или всеки път, когато нелегален бежанец го доближи, илюзиите избледняват и той вижда празнотата: той би могъл да не е това, да не е италианец, да не е християнин, да не е… Знае вдън душата си, че самоличностите, които е насъбрал и които му придават плътност, той се е задоволил само да приеме, а след това да ги предаде. Просто пясък, който някой е изсипал в него, а сам по себе си той не е нищо.

Не съм оптимист за бъдещето на света. Проблемът на хората е, че умеят да се разбират, само ако се сплотят срещу другите. Врагът ги обединява. Привидно може да се помисли, че спойката между членовете на една група е общият език, общата култура, общата история, споделените ценности, но всъщност нито една позитивна връзка не е достатъчна, за да спои хората, онова, което е необходимо, за да ги сближи, е общ враг. Погледнете тук, около нас. Пред ХІХ век измислят нациите и цялата нация се превръща във враг, резултат: война на нациите. След няколко войни и милиони загинали, през ХХ в. решават да приключим с нациите, резултат: създаваме Европа. Но за да съществува Съюзът, за да си даваме сметка, че съществува, някои не бива да имат правото да идват тук. Това е все същата стара глупава игра: винаги трябва да има изключени от играта.

Човечността или е по силите на света, или не съществува. Истинският хуманист не признава границите.

Оттук започва варварството, Саад, когато човек спре да се разпознава в другия, когато определя някои хора за по-низши, когато подрежда човешкия род по йерархия и когато изключва някои от човечеството. И докато има „хора, които имат право” и „хора, които нямат право”, ще има варварство… Цивилизацията сама се издава, щом започне да определя „другите”, „неподходящите”, „развиващите се”.

Преди три хиляди години един мъж, Одисей, мечтаел да се върне у дома си след война, която го била изпратила далеч. А аз мечтаех да напусна опустошената си от войната страна. Макар да пътувах и да срещнах хиляди препятствия по време на тези перипетии, станах обратното на Одисей. Той се върна, аз заминах. За мен е отиването, за него връщането. Той се е връщал на място, което обича, аз си тръгвам от хаос, който ненавиждам. Той е знаел къде е неговото място, а аз търся своето. За него всичко е било решено от неговия произход, той е трябвало само да върви назад, а след това да умре щастлив и легален. Аз ще изградя дома си далеч от вкъщи, в чужбина, другаде. Неговата одисея е била носталгично пътуване, моето е заминаване – издуто от бъдеще. Той е имал среща с онова, което вече е познавал, аз имам среща с нещо непознато.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Одисей from Багдад“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *