Обещанието на зората

Гари, Ромен
Обещанието на зората
роман

Декември 2014
Поредица Безкрайна проза
Превод З. Китинска
372 стр., м. к.
ISBN 978-954-8311-59-5
Цена 18 лева

„Никога повече в тоя живот жена няма да ви обича като нея… С майчината обич животът още на зазоряване ви дава обещание, което така и никога не спазва…  Още с първия светлик на зората сте получили много ярък урок по обич и си носите учебника.”

18.00 лв.

Категория:
   

За автора

Гари, Ромен

Гари, Ромен

Гари, Ромен е роден в Русия през 1914 г. Пристига във Франция на четиринайсет годишна възраст. През 1938 г. е мобилизиран в авиацията. Като пилот в лотарингската ексадрила участва в битката за Англия и в кампаниите в Африка, Абисиния, Либия и Нормандия. Кавалер е на Почетния легион. Постъпва в Министерство на външните работи като секретар и съветник в посолството в София, в Берн, а по-късно във Външно министерство. Представител в ООН от 1952 до 1956 г. По-късно - шаржедафер в Боливия и генерален консул в Лос Анджелис. През войната, между две сражения, Гари написва "Европейско възпитание", преведена на двайсет и седем езика и отличена с наградата на критиката през 1945 г. За "Корените на небето" получава "Гонкур" през 1956 г. След нея написва още 27 романа, есета и мемоари. Като режисьор снима два филма: "Птиците умират в Перу" (1968 г.) и "Kill" (1972 г.). Бил е женен за актрисата Джийн Сийбърг от 1962 г. до 1970 г.
Ромен Гари се самоубива на 2 декември 1980 г.
Няколко месеца по-късно става ясно, че той е автор и на 4 романа, подписани с името Емил Ажар, като един от тях "Животът пред теб" също е награден с "Гонкур" през 1975 г.

Обещанието на зората Ромен Гари определя като една от трите си автобиографични книги, писана, когато вече е на 45 години. Освен че я смята за нероманизирана, в нея той разкрива действително голямата роля на майка му в неговия живот. От целия текст струи много любов и неподражаемо чувство за хумор.

Цитати:

На четирийсет и четири още си мечтая за някаква изначална нежност.

– Значи те е срам от старата ти майка?
В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях накиприл, се свлякоха в краката ми
Спрях да чувах смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете й с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал пред себе си в зората на своя живот, да й въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки.

Понякога, когато, седнал зад масата в късите си панталони, вдигнех очи към нея, ми се струваше, че светът не е достатъчно голям, за да побере обичта ми.

Животът е застлан с изпуснати възможности.

Никога повече в тоя живот жена няма да те обича като нея. Това поне е сигурно… С майчината обич животът още на зазоряване ви дава обещание, което така и никога не спазва. Подир нея сте принудени до края на живота си да дъвчете сухоежбина. След това всеки път, когато жена ви вземе в прегръдка и ви притисне до сърцето си, това са просто съболезнования. И човек все се връща да скимти на гроба на майка си като изоставено псе. Никога повече, никога повече, никога повече… Още с първия светлик на зората сте получили много ярък урок по обич и си носите учебника.

Не казвам, че трябва да се попречи на майките да обичат своите малки. Казвам само, че е по-добре майките да имат и още някого, когото да обичат. Ако майка ми си беше имала любим, нямаше да прекарам живота си, умирайки от жажда до всеки извор. За своя зла участ, аз съм вещ познавач на истинските диаманти.

И до днес ми се случва да очаквам Франция, тази интересна страна, за която толкова съм слушал, която не познавам и никога не ще позная – защото онази Франция, която майка ми описваше с такова вдъхновение и лиризъм още в най-ранното ми детство, накрая се превърна за мен в приказен мит, без никаква връзка с действителността, един вид поетически шедьовър, който никаква човешка дейност не може нито да накърни, ни да извади на бял свят.

Вярвах в някаква тайна, усмихната логика, стаена в най-здрачните кътчета на живота. Вярвах в почтеността на света. Не можех да видя разстроеното лице на майка ми, без да почувствам как в гърдите ми укрепва изключителната вяра в собствената ми предопределеност. През най-тежките часове на войната винаги се изправях срещу опасността с чувство на непобедимост. Нищо не можеше да ми се случи, защото бях нейният хепи енд. В системата на мерки и теглилки, която човекът отчаяно се мъчи да наложи на света, винаги съм виждал себе си като нейната победа.

Бездната няма дъно, всеки от нас може да постави рекорд по дълбочина.

Оформих се малко по малко. Бавно, но сигурно се научих как панталонът ми да пада пред хората, без да чувствам ни най-малко притеснение. Това е част от възпитанието на всеки благоразположен мъж. Отдавна вече не се боя от смешното, днес знам, че човекът е нещо, което не може да бъде осмивано.

Вкусът към изкуството и обсебващото преследване на шедьовъра, въпреки всички музеи, които съм посетил, всички книги, които съм изчел и всичките ми лични усилия на въздушния трапец, и до днес остава за мен тъй непроницаема загадка, както и преди трийсет и пет години, когато се надвесвах от покрива над вдъхновения труд на най-великия сладкар на света.

Спечелил съм много битки в живота си, но ми трябваше доста време, за да свикна с мисълта, че колкото и битки да печели човек, не може да спечели войната. За да успее да го стори някой ден, му трябва помощ отвън, а такава още не се вижда на хоризонта.

Не умея да говоря за морето. Знам само, че то изведнъж ме освобождава от всяко задължение. Всеки път, щом го погледна, се превръщам в щастлив удавник.

Ако има нещо, което не обичам да правя, то е да отнемам надеждата на хората. Но в крайна сметка, истинската трагедия на Фауст не е, че е продал душата си на дявола. Истинската трагедия е, че няма дявол, който да купи душата ви. Няма купувач.

Ще съжалявам, ако от всичко предшестващо човек си помисли, че не съм бил щастлив. Би било заслужаваща съжаление грешка. Преживявал съм и още преживявам моменти на нечувано щастие в моя живот.

Знам, че животът наистина си струва да бъде изживян, че щастието е постижимо, че трябва само човек да открие вътрешното си призвание и да се отдаде напълно на онова, което обича.

През целия ми път хуморът е бил за мен братска дружинка и на него дължа единствените си мигове на победа над злата съдба. Никой никога не е успявал да ми изтръгне това оръжие и на драго сърце го обръщам срещу себе си, защото чрез „аз” и „мене” се разправям с нашата човешка орис. Хуморът е заявяване на достойнство и утвърждаване на превъзходството на човека над всичко, което му се случва

Винаги съм мечтал да бъда физически, морално и материално разорен от жена: сигурно е прекрасно да може човек все пак да стори нещо с живота си.

Разбирам графоманите: на свой гръб научих, че едно призвание и едно дълбоко и неудържимо вдъхновение могат да вървят ръка за ръка с пълна липса на дарба.

Не се чувствам виновен. Но ако всичките ми книги са пълни с призиви за достойнство, за справедливост, ако в тях се говори толкова много и толкова високо за честта да бъдеш мъж, то е вероятно, защото до двайсет и две годишна възраст съм живял от труда на една стара и преуморена жена. Много й се сърдя.

Думата „атеист” ми е непоносима, намирам я за глупава, тесногръда, лъха ми на нечистия прахоляк на вековете, изглежда старомодна и ограничена по особен буржоазен и реакционен начин, който не мога да определя, но който ме вади от кожата ми, както всичко, изпълнено със самодоволство и претенцията да е съвършено освободено и дълбоко сведущо.
Оценявам политическите режими според количеството храна, която дават на всеки, и когато я привържат на някакво въженце, когато наложат някакви условия върху нея, се отвръщам от тях – хората имат право да се хранят без никакви условия.
Макар да съм имал своите добри мигове, винаги ми е било трудно да направя това невъобразимо усилие на глупостта, на която човек трябва да бъде способен, за да повярва, че войната е нещо сериозно, и да приеме вероятността тя да се случи. Знам, че на моменти съм глупав, но не успявам да се издигна чак до онези славни висини, откъдето касапницата може да се стори на човек приемливо решение… Нито една кауза не ми се струва достатъчно справедлива и не влагам сърце. Щом стане дума да убивам своите ближни, не съм достатъчно поет. Не умея да го подправям и да пея химните на свещената омраза, убивам без величие, простичко, когато няма как иначе.

Егоцентризмът ми е толкова силен, че моментално се разпознавам във всички страдащи, и ме болят всичките им рани. И не спира до хората, разлива се до животните, а дори и до растенията. Невероятно количество хора могат да присъстват на корида и да гледат раненото и кървящо животно, без да им трепне окото. Не и аз. Аз съм бикът. Винаги малко ме боли, когато секат дървета, когато ловуват лосове, зайци или слонове. За сметка на това ми е почти безразлично, че убиват пилета. Не успявам да си представя себе си в пиле.

Мисълта да се хвърля под някой влак и така да избягам от срама ми мина през ума, но почти мигновено една стръвна решимост да изправя света и един ден да го положа в нозете на майка ми, щастлив, справедлив, най-сетне достоен за нея, ме парна в сърцето с жар, която кръвта ми пренесе до самия край.

Понякога, когато, седнал зад масата в късите си панталони, вдигнех очи към нея, ми се струваше, че светът не е достатъчно голям, за да побере обичта ми.

Животът е застлан с изпуснати възможности.

Животът наистина си струва да бъде изживян, че щастието е постижимо, че трябва само човек да открие вътрешното си призвание и да се отдаде напълно на онова, което обича.

Най-голямото усилие в живота ми винаги е било да успея да стигна до дъното на отчаянието. Нищо не мога да направя. Нещо в мен все не спира да се усмихва.

Атавистичната неспособност да губя надежда, която съществува у мен като недъг, срещу който не мога да сторя нищо, в крайна сметка започна да изглежда като вродено блажено малоумие, сравнимо само с отдавнашното и много сходно, с което лишените от бели дробове влечуги изпълзели от първичния океан и което ги довело дотам не само да започнат дишат, но и да се превърнат в първия намек за човечност, който виждаме да джапа около нас.

За да се изправям срещу живота, винаги ми е било нужно женско присъствие, и крехко, и отдадено, мъничко покорно и признателно, та докато вземам, да чувствам, че давам, докато се облягам – че крепя. Чудя се откъде ли ми идва тази необичайна потребност.

Животът е млад. Докато остарява, той става протяжност, става времетраене, става сбогуване. Научил ви е на всичко и няма повече какво да ви даде.

Майка ми почти всяка вечер идваше на мостика да ми прави компания, заедно се облакътявахме на парапета и гледахме съвсем бялата пенеста следа, от която изникваха нощта и звездите. Нощта избликваше от фосфоресциращата следа, извисяваше се до небето и избухваше там в звездни вейки, които ни държаха надвесени над вълните до първата виделина на утрото, а вече близо до Африка зората помиташе Океана с един замах от край докрай и небето се оказваше тук, изведнъж, напълно озарено, а сърцето ми още биеше в нощен ритъм и очите ми още вярваха, че е мрак. Но аз съм стар звездояд и се доверявам най-охотно на нощта.

Твърдо вярвах, че човек може, в литературата, както и в живота, да пречупи света през вдъхновението си и да го върне към истинското му призвание, което е призванието на добре сътворено и добре обмислено произведение. Вярвах в красотата и следователно в справедливостта.

Не знаех, че човек може до такава степен да бъде обладан от един глас, от една шия, от едни рамене, от едни длани. Искам да кажа, тя имаше очи, в които ми беше толкова хубаво да живея, че оттогава не знам къде да се дяна.
…Понякога вдигам глава и поглеждам моя брат Океана с приятелско чувство: прави се на необятен, но знам, че и той се блъска в своите ограничения от вси страни и вероятно за това е и целият този грохот, целият този тътен.

Не знам какво точно виждам в очите на животинките, но в погледа им има мълчалив зов, недоумение, въпрос, които ми напомнят нещо и ме разтърсват из основи. Между другото, нямам животни, защото се привързвам много лесно и като си направя сметката, по-добре да се привържа към Океана, той поне не умира бързо.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Обещанието на зората“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *