(Не)възможният Адолф

Шмит, Е.-Е.
(Не)възможният Адолф
Ноември 2018
Поредица Безкрайна проза
Превод Зорница Китинска
488 стр., м. к.
ISBN 978-954-8311-98-4
Цена 24 лева
Искам да разбера. Да разбера, не за да оправдая, да разбера, не за да спра да обвинявам. Да разбера, за да страдам по-малко.

24.00 лв.

Категория:
   

За автора

Шмит, Ерик Еманюел

Шмит, Ерик Еманюел

Шмит, Ерик Еманюел е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал в Улм. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята на Хогар, където преживява уникално по рода си усещане. Първата му пиеса "Нощта на семействоВалон" (1993) му донася бърз успех и Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата "Молиер". Повечето пиеси са поставяни в чужбина. Някои от творбите му са пренесени и в киното. Жан-Пол Белмондо, АленДелон и Омар Шариф приемат присърце ролите в тях. Неотдавна бяха филмирани "Одет Тулмонд" и "Оскар и розовата дама". От 1997 г. след едно есе за Дидро Шмит започва да пише и романи - "Сектата на егоистите" и "Евангелие според Пилат" са приети горещо от критиката. За първия си роман получава награда през 1994 г., а през юли 2001 г. Френската академия му присъжда Голямата награда за театър и за цялостното му творчество. През 2001 получава и Голямата награда на читателките на сп. "Elle" ("Тя"). В България са поставяни и се играят пиесите"Посетителят", "Енигматични вариации", Развратникът", "Хотел между тояи оня свят", "Г-н Ибрахим и цветята на корана", "Оскар и розовата дама", "Дребни брачни престъпления" и др.

Трудно е да се повярва, че преди да започне Втората световна война и да превземе половин Европа, като нанесе чудовищни поражения на много държави, Адолф Хитлер е бил художник любител, рисувал е цветя и поляни. Той дори е кандидатствал в Академията за изящни изкуства във Виена, но на два пъти е бил отхвърлян. След войната картините на Хитлер са били иззети от американските военни, а много от творбите са били разпродадени за десетки хиляди долари. Част от творенията на диктатора са в неизвестност и до днес.

Ерик-Еманюел Шмит взривява правилата на жанра и описва ред по ред истинския живот на Хитлер паралелно с измислената му съдба (тази на Адолф Х.). Всички герои са съществували наистина. „Целта на играта – твърди Шмит – е да покажа, че човек не се ражда чудовище, а става такъв. От един и същи ствол в крайна сметка може се родят две напълно различни индивиудалности.“

(Не)възможният Адолф Х.“ е сериозна, тежка, тревожна книга. Тя е красива литературна машина, която принуждава читателя да си задава понякога неочевидни въпроси за тъмната страна, която се таи в самия него. Като всяко размишление върху злото, и тя заслужава цялото ни внимание“.
„Фигаро литерер“

Цитати:
Какво ли щеше да се случи, ако Художествената академия беше взела друго решение? Какво ли щеше да се случи, ако точно в този миг комисията беше приела Адолф Хитлер? Този миг би променил хода на един живот, но би променил и хода на света. Какъв ли щеше да бъде двайсети век без нацизма? Дали в свят, в който Хитлер щеше да бъде художник, щеше да има Втора световна война и петдесет и пет милиона загинали, шест милиона от които евреи?

Тази вечер се чувстваше добре, но утре щеше да се почувства още по-добре, причинявайки болка на другите. Да живееш значи и да убиваш по малко.

Трябва ли във всяка епоха ориста на гениите по тази земя да бъде унижението?

Досега никога не се бе съмнявал в себе си. Беше познал и сблъсъци, и сцени. Беше получавал оскърбления и остри забележки. Но нищо досега не бе успяло да разклати вярата му. Смяташе се за необичаен, изключителен човек, стоящ над тълпата, по-богат на бъдеще и слава от когото и да било, и досега само бе съжалявал хората, които все още не бяха осъзнали това… Хитлер все бе гледал себе си през майчините очи, очи, изпълнени с обожание и прекрасни мечти. Той се обичаше, виждаше себе си чист, човек на идеала, на изкуството, забележителен човек, винаги под ослепителната светлина на своята звезда. С една дума: същество по-висше от другите.

Според Хитлер всичко вървеше добре: и тъй, беше млад, обещаващ художник, любовник на красива вдовица, която го издържаше. Привидностите му стигаха и би сметнал силно неуместно някой да разчовърка и да открие, че художникът не рисува, любовникът никога не спи с любовницата, а стиснатата вдовица все пак си иска наема. Цялата действителност бе покрита от личния му поглед върху нея като с кожух от сняг.

Любовта на зрелите хора към младите се подхранва или от омраза, или от доброта.

Сладък миг, в който хората се радват до дъно на онова, което ще изгубят. Миг на щастие, по-богато, заради носталгията по щастието.

Разделиха се пред хотел „Стела” и всеки се прибра. Никога не беше ставало дума да живеят заедно. Те бяха изработили първите си оръжия в тази стая, от бойно поле тя се бе превърнала в тяхна градинка, оазис, в който минутите капеха бавно, някак различно.

Вече беше краят на лятото. Хитлер с безпокойство наблюдаваше как денят намалява и как зреят кестените. Хубавото време учтиво се бе задържало с лазурно небе и медни залези, като кокетка в бална рокля, която се бави на вратата на салона, за да събере още малко възхищение. Всеки пленителен ден бе удар с кинжал в сърцето на Хитлер: скоро студът и неговите съучастници сланата, снегът и тъмнината щяха да се разстелят по виенските улици и да затруднят, да оставят без подслон и без средства скитниците, да ги направят още по-нищи и по-гладни и дори да ги убият.

Зимата беше дошла като съобщение за война. Внезапна. Ужасяваща. Жадна за трупове.

Хитлер толкова упорито отказваше да приеме своя упадък, че бе открил решение: беше ослепял и оглушал… Беше изпаднал до низините на обществото, но не искаше и да знае за това. Беше се отдръпнал от света и от самия себе си.

Погледна Исус Младенеца, гол върху сламата, пращящ от здраве в розово-оранжевия си восък. На това хлапе не му беше студено, усмихваше се, имаше си и баща, и майка, надвесени над него, домашни животни, можеше да вярва в нежността на света, в хармонията на нещата, все още можеше да се надява и на бъдещето. Хитлер вече не можеше. Беше му толкова студено, че не можеше да се съблече. Не можеше и да се усмихва – на кого? Все още можеше да подаде ръка, но никой не я поемаше. Животът му бе навлязъл в зима, от която сега вече никога нямаше да излезе.

Наведе се над безгрижния Исус, над това богаташко дете, просмукано от надежда и обич и печащо се като коледна пуйка под златистата светлина на свещите, чу как собствения му стомах курка от глад и бавно се изплю.

Като всички невъоръжени срещу злото хора, и Адолф веднага помисли за смърт.

Артистът умее да прави мед от всичко, дори от болката. Като всетърсещ, той може да си остане свестен човек или да се превърне в чудовище, което страда и кара другите да страдат, за облага на своето изкуство. По кой ли път щеше да поеме Адолф?

Изобел бе получила дар: два високи и дълги крака, прекрасно оформени и гладки, забити в земята като трептящи копия. Диво божество с необуздани действия и вкус към кръвта тлееше под елегантната буржоазка в шумоляща коприна. Будоарът й миришеше на черен кукуряк. Тежко, опиващо, предизвикващо леко гадене. Насърчаващо.

Хитлер ликуваше с тълпата и сладострастно се поддаваше на заразителната емоция. Всеки лозунг, всяка песен подхващаше и той, и хвърляше гласа си сред десетките хиляди други. Вече не чуваше себе си, чуваше само монументалния сплотен вик, този нечовешки, почти металически крясък, хвърли се в него, разтвори се и щеше напълно да се изгуби, ако някаква слузеста връзка, дращеща гърлото му, не го държеше все още свързан със самия него. Тялото му сега бе само мембрана, която трептеше от тълпата, движенията и отзвуците на другите. Той, който винаги бе отказвал какъвто и да било физически контакт, сега се оставяше да го обладае цяла тълпа, да изпълни устата му, ушите, мозъка и сърцето, да бъде притискан, бутан, мачкан, задушаван, ослепяван, да залита, да си поема дълбоко дъх и да избликва със скок над телата, за да се гмурне отново сред тях. Отдаваше се без задръжки, без свян и без сметки на тези хиляди хора, защото те не бяха индивиди, а народ.

Спътниците на Хитлер, млади буржоа, горяха от въодушевление. Израснали с парите, сигурността и задълженията на своята класа, те за малко не бяха загинали от скука. Бяха си мислили, че героизмът принадлежи единствено на миналото и приказките, бяха си мислили, че никога няма да познаят екзалтацията на действието, бяха чувствали носталгия по истинските опасности и на осемнайсет вече се смятаха за свършени. Войната им връщаше бъдещето. Вече тръпнеха от нетърпение. Щяха да познаят що е приключение. Пиха. Войната ги бе излекувала като чудодеен цяр. Беше им върнала младостта, силата на телата им, кипежа на кръвта, крака, за да тичат, ръце, за да се бият, да стрелят, да душат. Връщаше им члена – първия, мъжествения, единствения, – който се вдига при битка. Даряваше им величие, идеал, отдаденост. Пиха. И да оживееха, и да умряха, вече бяха благословени от нацията. Пиха.

Адолф зачака мрака. Животът му в последните седмици се стичаше към тази нощ. Макар вътрешно все да я отхвърляше, той и я чакаше с нетърпение. Може би щеше да бъде последната му нощ на земята? Имаше нужда от смисъл и тази нощ придаваше смисъл на това, че бе изоставил изкуството си, на мобилизацията му, на месеците дресировка, на пътуването с влака, на срещата му с Бернщайн и Нойман. Сега навлизаше в едно свещено пространство

Най-сетне небето угасна и всички цветове почерняха.

Мракът победи.

Свистене. Ракета се запали в небето и пръсна призрачна светлина. Времето спря. Земята изглеждаше като направена от живак. Нищо не помръдваше, все едно пейзажът стоеше нащрек.

Мракът се завърна още по-гъст.
Кого да молим? Господ… Адолф никога не е вярвал и няма да промени мнението си точно в тази касапница.
Как да се измъкне човек от този катаклизъм с една окаяна човешка кожа?

Истината ли? Че каква нужда има човек от истината? За какво да преследва истина, която може да се окаже благоприятна за врага? Никаква полза. Трябва да преследваме единствено благоприятната за нас истина. Германия над всичко. Над всичко… Това беше Германия, неговата изумрудена кръв, неговият Граал. Щеше да се бие, за да защитава това. Гърдите му ставаха твърде тесни да поберат въодушевлението. Само Германия да не спечели твърде бързо. Когато изтръгваше вестниците от уличните продавачи и четеше големите заглавия, които обявяваха победите и славата на героите, горчивина добавяше стипчива капка в искрената му радост. Всеки нов триумф го притесняваше? Дали нямаше да стигне до фронта твърде късно?

Мъжете се къпеха голи в бистрата вода. Претекстът беше да се измият, но истината беше, че изпитваха необходимост да преоткрият едно тяло, което би могло да им служи за друго, освен да воюва. Колко бяха изящни, когато от тях паднеха всички униформи, шинели, гетри, наколенници, мешки и оръжия! Как ли някои успяваха да мъкнат всичко това?

Съдбата му постилаше червен килим. Отново усещаше опиянението от детството – онова чувство, че никога нищо няма да може да се опре на неговата енергия.

Не, той бе получил доказателство и то многократно, че не принадлежи на случайността. Небето го бе отличило. Звездата му сочеше път. Той не е като другите – той е човек с предопределение.

Странно нещо е приятелството. В любовта за любов се говори, а между истински приятели не се говори за приятелство. Приятелството се създава, без да се назовава, нито коментира. То е силно и мълчаливо. То е свенливо. То е мъжествено. То е романтичността на мъжете. То сигурно е много по-дълбоко и здраво от любовта, щом хората не го разпиляват по най-глупав начин в думи, признания, стихове и писма. То сигурно е много по-удовлетворяващо, отколкото секса, защото не може да се сбърка с удоволствието или сърбежа на кожата. Докато умирам, мисля за тази огромна безмълвна загадка и на нея отдавам почит.

Мъж и жена никога няма да се обичат така истински, както двама приятели, защото техните отношения са проядени от съблазънта. Те играят роли. Още по-лошо, и двамата търсят по-добрата роля. Театър. Комедии. Лъжи. В любовта няма сигурност, защото всеки мисли, че трябва да прикрива нещо и че не може да бъде обичан, какъвто е. Все привидности. Все фалшиви фасади. Голямата любов е една успешна и непрестанно подновявана лъжа. А едно приятелство е истина, която налага себе си. Приятелството е голо, любовта гримирана.

Хитлер обичаше войната, защото го бе разкрила за самия него. Беше щастлив, откакто се беше върнал от онази отпуска, защото сега имаше вяра. Да. Първата нощ в окопите бе получил откровение. Истинско. Първото в кратката му история. Беше открил, че войната е самата същност на живота.

Хората правят война помежду си. Те единствени. Не намесвайте Господ в това, ако обичате.

Нацията е страна, която се организира, за да ти осигури живот в мир.

Да върнеш нещо към нормалността, значи да го омърсиш.

Масата – дори да е съставена от мъже – е женска по същността си и обещаеха ли й съпруг, това я докарва до висините на възторга.

Няма нищо по-егоистично от едно пеленаче. То протяга ръка, дърпа, чупи и всичко пъха в устата си. В първия ден човешкото същество е едно безсъзнателно чудовище, защото няма съзнание за другия. Всички ние сме започнали като тирани. Животът ни е опитомил с това, че ни е противоречал.

Единствено съжителството на крайности в една и съща личност поддържа апетита на тълпата.

Той е тук. Изправен пред тълпата. Но това е само предварителната игра.
Тълпата е жена; на жената й трябва време, а Хитлер е велик любовник, защото му трябва още повече време, отколкото нея. От самото начало той дава аргументи и идеи, но дава по малко. Не бърза. Сдържа се. Трябва да събуди желанието на тълпата. Иска тя да се разтвори. Пази пристъпите си за по-късно. Но когато се разпали, ще бъде силен, твърд, неуморим.
В любовта това се нарича жребец, в политиката демагог. Тайната на успеха е да не мислиш за оргазма на другия.
Хитлер кара тълпата да потрепери. Тя аплодира. Тя иска да участва. Той я подстрекава, оставя я да действа, възпира я, впива устни в нейните, за да й попречи да вика. Движи се напред-назад, маха превръзката от устата й и тя ликува.
Той отново щурмува. Тя се изненадва. Какво? Вече?
Той настъпва. Упорства. Тя го следва. Тя крещи. Той продължава.
Тя стене. Той сменя ритъма. Тя мърка и проплаква едновременно. Той ускорява. Включва се и сърцето. И тя стига до върха.
Той продължава незабавно. Не. Тя не може повече. Тя е прелъстена. Разбрала е. Няма по-добър. Напротив, напротив. Той настоява и, странно, тя отново тръгва с него. Сега волята й е победена, тя му принадлежи, той е неин повелител и прави с нея, каквото пожелае. Той е нейният подарък и нейното бъдеще, защото вече е най-красивият й спомен.
И тя изпада в оргазъм пак, и пак, и пак.
Сега вече не може да различи върховите моменти на оргазма, отдала се е изцяло. Вика, без да спира.
И докато той я разорава, тя му обещава всичко, което той пожелае. Да. С теб. Не без теб. Никога вече.
Той изведнъж се отдръпва и изчезва.
И тя изпитва внезапна болка.
Срещу болката се изправя музиката. За да се освести, тълпата пее. И слиза в нормалния свят.
Да, обещал е. Ще се върне.
Хитлер бе спечелил. Той беше новият канцлер на Германия.

Неуспелият художник, някогашният бездомник, войникът, неспособен да заслужи нашивки, кръчмарският агитатор, оперетният пучист, девственият любовник на тълпите, австриецът, станал германец чрез административна хитрост, заставаше начело на една от най-богатите и култивирани страни в Европа.

Беше крещял толкова силно, че някои го бяха чули. И бяха гласували за него.

Беше крещял толкова силно, че някои го бяха сметнали за смешен. И се бяха оставили той да ги манипулира.

не знаеха, че са избрали не политик, а артист. Тоест неговата пълна противоположност. Артистът не се прекланя пред реалността, той я измисля. Именно защото артистът мрази реалността, сътворява я напук. Обикновено артистите нямат достъп до властта – или са се реализирали преди това и в творбите си са помирили въображение и реалност. Хитлер пък бе стигнал до властта, защото беше неуспял артист. От десет години бе повтарял: „Ще вземем властта по законен начин. След това…”

След това властта беше той.

Искам да разбера. Да разбера, не за да оправдая, да разбера, не за да спра да обвинявам. Да разбера, за да страдам по-малко. Злото е загадка по-дълбока, отколкото доброто, защото в доброто има светлина, динамика, утвърждаване на живота. Как може човек да избере мрака?

Какво е чудовището? Човек, който прави зло след зло. Осъзнава ли той, че върши зло? През повечето време не. Понякога да, но съзнанието за това не го променя. Защото чудовището се оправдава в своите очи, казвайки си, че никога не е желало зло. Злото е само произшествие по пътя.

На тази планета се върши толкова зло, а никой не се стреми към злото. Никой не е зъл по своя воля, дори човекът, който нарушава всички обещания, най-злият от убийците или най-кървавият диктатор. Всеки си мисли, че действа правилно, във всеки случай според онова, което той нарича добро, и ако се окаже, че това добро не е доброто на другите, ако то предизвиква болка, страдание и разруха, това е като следствие и не е било желано. Всички мръсници са с чисти ръце. Аз бях монахиня, която обикаляше из затворите в Прусия и мога да потвърдя: мръсникът спокойно гледа себе си в огледалото, обича се, възхищава се от себе си, оправдава се, има усещането – докато не се е провалил, – че превъзмогва трудностите, които възпират останалите, и не е далеч от това да приема себе си за герой.

На земята съществуват два вида чудовища: онези, които мислят само за себе си и онези, които мислят само за другите.

Един убеден човек е въоръжен човек. Един изпълнен с увереност човек, на когото противоречат, след миг става убиец. Той убива съмнението. Неговото убеждение му дава властта да отрича, без спор и без съжаление. Той мисли с огнехвъргачка. Той утвърждава с оръдие.

Фанатизмът на човека, който смята, че не греши.

От епохата на Хитлер насам германското самосъзнание е същинска рана, поделена между срама и слисването.

Човекът се състои от избори и обстоятелства. Никой няма власт над обстоятелствата, но всеки има власт над своите избори.

Хитлер е едновременно извън и вътре в мен Извън в едно минало свършено, от което са останали само пепелища и спомени. Вътре, защото е човек, едно от моите възможни лица, и трябва да мога да го схвана.

Миналото ни има само онази тежест, която ние й оставим – размишленията и работата ни помагат да го олекотим.

Човек винаги започва с провал.

Юношата мечтае, не прави каквото трябва и поставя летвата твърде високо…

За да оформи човек живия плет, трябва да го остави да порасне.

Господ ни дава и ни взема. Осъзнаваме, че ни е дал нещо чак в мига, когато забележим, че може да ни го вземе.

Така е с живота, с таланта, с децата, с любимия човек…

Човеколюбието ми се изкова в поредица от загуби.

Прелестен парадокс: пиша четиристотин страници книга, за да съживя един човек, а след това я посвещавам на неговия убиец.

Един двайсети век без Хитлер… Тази геополитическа фикция ме занимава сериозно и погълна няколко месеца в размишления, макар читателят да види като резултат само няколко реда в този роман.

 

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „(Не)възможният Адолф“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *