Хомо Фабер

Хомо Фабер
роман
Декември 2012
Пор. Безкрайна проза
Избрано,
т. 8
Превод В. константинов
Оформ. Л. Владимиров
296 с., м. к.
ISBN 978-954-8311- 36-6
Цена 16.00

Вече не снимам. За какво? Хана е права – след това ще трябва да го видиш на филм, когато вече го няма, а всичко отминава, не може да бъде спряно… Сбогувам се.

16.00 лв.

Категория:
   

За автора

Фриш, Макс

Фриш, Макс

Фриш, Макс - (1911-1991 г., Цюрих) е един от най-големите и най-известният в България швейцарски писатели. Има необикновена и богата творческа съдба на архитект, автор на книги, пиеси, сценарии за филми, литературно-критически студии, журналист. Професиите му позволяват да пътува по света и след това да пресъздава преживяванията си, включително като артилерист във Втората световна война, в литературни, театрални и филмови творби.
Носител е на Награда Конрад Фердинанд Mайер, Награда Георг Бюхнер на Немската академия за език и поезия, Литературна награда на град Цюрих, Награда Рокфелер за драматургия, Голямата награда на швейцарската Шилерова фондация, Награда за мир на Aсоциацията на немските книгоиздатели.
Най-популярните в България са романите му "Щилер", "Хомо Фабер", "Ще се нарека Гантенбайн", както и петте тома, издания на Леге Артис, с непревеждани досега творби, сред които първите му романи: "Мъчни хора" и "Юрг Райнхарт", както и нови текстове от "Дневниците" и пиесата "Биография. Игра".

Хомо Фабер (1957) е култов и неостаряващ роман на Макс Фриш. Основна тема в него е митът за „модерния човек”.
Инженер Валтер Фабер е технократ, homo faber (произвеждащ човек), който се стреми да подчини живота и съзнанието си на принципите на електронноизчислителната машина, която „превъзхожда всеки човешки мозък, понеже не преживява нищо, не познава нито страха, нито надеждата, които да й попречат…”
Но ето че „електронното съзнание” на Валтер Фабер не съумява „да изчисли” неговото бъдеще, защото вложените в машината на разума му данни са погрешни… Срещайки случайно дъщеря си Сабет, той бавно и мъчително започва своето „пътуване към себе си”, „завръщане” към загубения рай на човешката общност, на благодатната спойка с природата и себеподобните… Колкото и да се утешава с теорията на вероятностите, той неволно унищожава един млад живот, все пак завещавайки на читателя стремежа си към човечност…

Цитати:

Аз не съм циник. Аз съм само онова, което жените не могат да понасят – непоправим реалист. Не съм чудовище, както твърди Айви, и не казвам нищо против брака; най-често самите жени намират, че просто не съм подходящ за подобно нещо. Аз не мога през цялото време да изпитвам чувства. Да бъда сам, за мене това е единствената възможна форма на съществуване, понеже нямам никакво желание да правя една жена нещастна, а жените проявяват тази склонност – да са нещастни. Признавам – да бъдеш сам, невинаги е весело, човек невинаги е във форма. Впрочем, от опит зная, че щом ние не сме във форма, и жените губят формата си; а обземе ли ги скука, започват обвинения в липса на чувства. В такъв случай, честно казано, предпочитам да скучая сам. Признавам – невинаги имам желание да гледам телевизия (въпреки убеждението ми, между другото, че в близко бъдеще телевизионните предавания значително ще се подобрят), а понякога и аз си имам своите на­строения, но тъкмо тогава ми е по-приятно да бъда сам. Към най-щастливите мигове в моя живот спадат и минутите, в които напу­скам някоя компания, сядам в колата си, затварям вратата и пъх­вам ключа в таблото, пускам радиото, запалвам си цигара с автомобилната запалка, след това включвам на скорост и нати­скам педала на газта… Хората ме уморяват, дори мъжете. Що се отнася до моите настроения, както вече казах, не им отдавам особено значение. Понякога човек се размеква, но след това отново се съвзема. Признаци на умора! Както при метала. Чувствата, по моя преценка, не представляват нищо друго освен при­знаци на умора, поне при мене е така. Минути на слабост! Тогава дори писането на писма не помага срещу самотата. От това нищо не се променя; така или иначе после отново ще слушаш само соб­ствените си стъпки в празното жилище.
Всичко това съвсем не е трагично, а просто тягостно – не можеш сам да си пожелаеш „лека нощ”… Нима това е причина да се жени човек?

– – – –
Това, което отричаме, е обожествяването на природата! Иначе човек би трябвало да бъде последова­телен и да се откаже от пеницилина, от гръмоотвода, от очилата, от ДДТ-то, от радара и така нататък. Живеем във века на техни­ката, човекът е покорител на природата, човекът е инженер и който възразява срещу това, не трябва да използва дори един мост, несъздаден от природата. В такъв случай човек би трябвало да е последователен докрай и да отхвърли всякаква лекарска намеса, а това значи да умре от най-обикновено възпаление на апендикса; понеже така му било писано! Но тогава да се откажем и от електрическата крушка, от моторите, от атомната енергия, от сметачната машина, от упойката… и назад в джунглите!
– – – –

Техниката е само трик, хитрост, която цели да преустрои света така, че да се отнеме на човека потребността от преживявания; техниката представлява хитър опит да се ликвидира светът като форма на съпротивление, да се направи животът по пътя например на изменение на естествените скорости по-плосък, за да се унищожи битието на духа… Животът не е материя и не може да се овладее с помощта на техниката!
– – – –
Електронноизчислителната машина превъзхожда всеки човешки мозък, понеже не преживява нищо, не познава нито страха, нито надеждата, които да й попречат… Роботът опознава света по-точно от човека, той знае повече от нас за бъдещето, понеже го изчислява, не мъдрува и не се губи в мечти, а се ръководи от получените резултати… Примитивните народи са се опитвали да победят смъртта, изобразявайки човешкото тяло, а ние – като го заменяме. Техника вместо мистика!

– – – –
Хана е всичко друго, но не и глупачка. Тя обаче се смята именно за такава. Според нея всяка жена, която иска да бъде разбирана от мъжа, е глупачка; мъжът (казва Хана) желае жената да си остане за него загадка – той се възбужда и изпада във възторг от собственото си безсилие да я проумее. Мъжът според Хана гледа единствено своите интереси, затова животът на една жена, която очаква от мъжа разбиране, не може да бъде друг освен проигран. Според Хана! Мъжът смята себе си за господар на света, а жената – за свое огледало. Господарят не е задължен да учи езика на своите подвластни, жената обаче е принудена да знае езика на своя владетел, но това не й носи особена полза, напротив – тя усвоява един език, на който никога не се отдава право… Докато бог се схващал като мъж, а не като съпружеска двойка, животът на жената според Хана щял да си остане такъв, какъвто е сега, а именно – живот, достоен за съжа­ление, тъй като жената е пролетарий на творението, дори когато е облечена свръхелегантно…
– – – – – –

Нямах кой знае каква причина да съм щастлив, но въпреки това бях! Знаех, че всичко, което виждам, ще бъде завинаги загу­бено за мене, но никога нямаше да го забравя… Аз пея! Не умея да пея много хубаво, но никой не ме чува… люлея се и пея, това е всичко… из въздуха се носят цветове от дърветата. Аз славя живота!

– – – – – – – – – – – –
…изведнъж – Сабет на екрана, като че това бе единственото, което можехме още да видим; Сабет в естествена големина. В цвят.
Изправих се…
Сабет в Авиньон.
Не спрях, а оставих да се извърти цялата ролка, макар техникът на няколко пъти да ми обърна внимание, че това не може да е Гватемала.
Аз и досега виждам този филм:
Лицето й, което никога вече няма да го има…
Сабет, обвяна от мистрала; тя върви срещу вятъра, тера­сата, Папската градина; всичко се развява, косите, полата й, издута като балон; Сабет на перилата, маха ми с ръка.
Движенията й…
Сабет храни гълъби.
Смехът й, но безгласен…
„Пон д’Авиньон”, старият мост, който прекъсва посред ре­ката. Сабет ми показва нещо; гримасата й, когато открива, че я снимам, вместо да гледам; тя смръщва челото си между веждите, нещо говори. Пейзажи…
Водата на Рона, още студена; Сабет я опитва с крак и клати глава, отново залез, вижда се дългата ми сянка.
Тялото й, което вече го няма…
Античният театър в Ним.
Закуска под платаните; келнерът, който ни донася още кифлички, нейното бърборене с келнера; погледът й към мене, после ми налива черно кафе.
Очите й, които вече ги няма…
„Пон дю Гар”.
Сабет купува пощенски картички, за да пише на маминка; Сабет в черните си каубойски панталони, не забелязва, че я сни­мам; Сабет отмята с привичен жест своята конска опашка.
Хотел „Хенрих IV”.
Сабет седи на ниския парапет на прозореца, кръстосала нозе, боса, яде вишни, гледа надолу към улицата и плюе костилките просто навън, вали дъжд.
Устните й…
Сабет говори на някакво френско муле, което по нейно мнение е натоварено много тежко.
Ръцете й…
Нашият ситроен – модел 57.
Ръцете й, които ги няма вече никъде, тя гали мулето…
Борба с бикове в Арл.
Сабет сресва косите си, стиснала шнолата между младите си зъби; тя отново забелязва, че я снимам, изважда шнолата от устата си, за да ми каже нещо – навярно да не я снимам, – и изведнъж избухва в смях.
Здравите й зъби…
Смехът й, който никога повече няма да чуя…
Младото й чело…
Някаква процесия по улицата (също в Арл, струва ми се), Сабет протяга врат, за да види по-добре, тя пуши, примижала с очи от дима, пъхнала ръце в джобовете на панталона си. Сабет, стъпила на някакъв цокъл, за да гледа над тълпата. Над процесията се носи балдахин, навярно камбаните бият, но това не се чува, вижда се фигурата на Богородица, зад нея пристъпят и пеят момчета от църковния хор, но песента им също не се чува.
„Провансалската алея”, „Платиновата алея”.
Нашият пикник по пътя. Сабет пие вино; затруднява се да пие направо от бутилката; тя притваря очи и опитва отново, после избърсва устни – явно не върви – и ми връща бутилката, като свива рамене.
Пинии, огъвани от мистрала.
Още веднъж пинии.
Походката й…
Сабет отива до една будка, за да купи цигари. Връща се. Сабет в черните си панталони, както обикновено; тя стои на тро­тоара и се оглежда наляво и надясно, конската й опашка се под­мята при движението на главата й, след това тя притичва напреко през улицата към мене.
Скокливата й походка…
Отново пинии, разлюлени от мистрала.
Сабет спи с полуотворени устни; детската й уста, разпилените й коси, сериозното й изражение на сън, затворените й очи…
Лицето й, нейното лице…
Дишащото й тяло…
Марсилия. Товарене на бикове в пристанището; докарват ка­фявите животни върху разстлана на асфалта мрежа, подемният кран ги вдига; те се вцепеняват от страх, когато увиснат безпо­мощно във въздуха; краката им стърчат през отворите на огром­ната мрежа, очите им – епилептични…
Пинии сред мистрала, още веднъж.
L’unite d’Habitation (Корбюзие)
Като цяло експонацията в тази лента съвсем не е лоша, във всеки случай по-добра, отколкото във филма от Гватемала; цвето­вете са излезли великолепно; просто съм смаян.
Сабет бере цветя.
Изглежда бях привикнал (най-после!) да държа камерата така, че тя да не се клатушка насам-натам, и от това движенията на снимания обект излизаха по-отчетливи.
Прибой…
Пръстите й – Сабет за първи път вижда корков дъб; пръсти­те й, когато тя отчупва парче от кората и след това го хвърля по мене!
(Дефект.)
Прибой по пладне, нищо повече.
Отново Сабет как се реше; косата й е мокра, тя е привела глава малко встрани, за да се разчесва по-лесно; не забелязва, че я снимам, и нещо разказва, докато продължава да разресва косата си, която изглежда по-тъмна, понеже е мокра, и с по-ярък червеникав оттенък; зеленият й гребен е целият в пясък, тя го почиства; мраморната й кожа, осеяна с водни капчици; Сабет продължава да разказва…
Подводници в Тулон.
Младият скитник с омар в ръка; ракът раздвижва щипките си и Сабет всеки път се изплашва…
Нашето хотелче в Льо Трайя.
Сабет е седнала на вълнолома…
Отново прибой.
(Прекалено дълго.)
Сабет още веднъж на вълнолома; виждам я как сега е заста­нала права, нашата мъртва дъщеря, и как пее, отново пъхнала ръце в джобовете на панталона си; тя си мисли, че е сам-самичка, и пее ли пее, но песента не се чува…
Край на ролката.
– – – – – –
и ето, аз седя във вагон-ресторанта, пия хвойнова ракия и гледам през прозореца; не плача, само ми се иска да ме няма, да не съществувам повече, да изчезна… За какво да гледам през прозореца? Вече няма какво да видя. Нейните две ръце, които ги няма вече никъде; движенията й, когато отмята косата си на гърба или се сресва; нейните зъби, ней­ните устни, очите й, които ги няма вече никъде; челото й – къде да ги търся? Имам само едно желание – никога да не съм съществувал на този свят!
– – – – –
Иска ми се да вдишвам ухание на сено!
Никога вече да не летя!
Иска ми се да ходя по земята – там, долу, под последните бели борове, все още огрени от слънцето, да мириша смолата им и да слушам шума на водата, грохота й, да пия от тази вода…
Всичко изчезва, едва появило се, като на филм!
Иска ми се да докосна земята с ръка…
Вместо това, продължаваме да набираме височина.
Зона на живота – колко тясна е тя всъщност, всичко на всичко няколкостотин метра, оттам нататък атмосферата започва да се разрежда, става прекалено студено; може да се каже, чове­чеството живее в оазис, на зеленото дъно на една долина; няколко тесни разклонения и пролази – и край на оазиса, горите са просто като отрязани (у нас на височина 2000, а в Мексико – на 4000 м.), по-нагоре могат да се видят някои и други стада, па­сящи на границата на възможния живот, виреят някои цветя (не ги виждам, но знам това), пъстри и ухаещи, но дребни; има и насекоми, а след това само камънак, после лед…

– – – –
Разпореждане при смъртен случай: всички писмени доказа­телства за моето съществуване, като служебни отчети, записки, писма, дневници, да се унищожат, тъй като всичко е лъжа! Да бъдеш на тоя свят, ще рече да живееш сред светлината. Да караш магаре – това също е призвание! Важното е: да устоиш на светлината, на радостта (както нашето момиче, когато пееше), с пълното съзнание, че сам ще угаснеш сред тази светлина, озаряваща и жълтуга, и асфалт, и море; да устоиш на времето, съответно на вечността в мига. Да бъдеш вечен – значи да си живял.

 

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Хомо Фабер“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *