Бележки за един трети дневник

Фриш, Макс
Бележки за един трети дневник
(Макс Фриш. Избрано, т. 9)
Юни 2014
Поредица Безкрайна проза
Превод А. Христов
Оформление Л. Владимиров
228 с., м. к.
ISBN 978-954-8311-51-9
Цена 16 лева

*
Привързан ли съм към живота?
Привързан съм към една жена.
Това достатъчно ли е?

16.00 лв.

Категория:
   

За автора

Фриш, Макс

Фриш, Макс

Фриш, Макс - (1911-1991 г., Цюрих) е един от най-големите и най-известният в България швейцарски писатели. Има необикновена и богата творческа съдба на архитект, автор на книги, пиеси, сценарии за филми, литературно-критически студии, журналист. Професиите му позволяват да пътува по света и след това да пресъздава преживяванията си, включително като артилерист във Втората световна война, в литературни, театрални и филмови творби.
Носител е на Награда Конрад Фердинанд Mайер, Награда Георг Бюхнер на Немската академия за език и поезия, Литературна награда на град Цюрих, Награда Рокфелер за драматургия, Голямата награда на швейцарската Шилерова фондация, Награда за мир на Aсоциацията на немските книгоиздатели.
Най-популярните в България са романите му "Щилер", "Хомо Фабер", "Ще се нарека Гантенбайн", както и петте тома, издания на Леге Артис, с непревеждани досега творби, сред които първите му романи: "Мъчни хора" и "Юрг Райнхарт", както и нови текстове от "Дневниците" и пиесата "Биография. Игра".

За книгата

През август 2009 г. в публично недостъпна част от архива на Макс Фриш в Цюрих е открит ръкописът на неизвестна дотогава творба на швейцарския автор – 184 страници, записани от Фриш на магнетофонна лента, а след това напечатани от секретарката му на пишеща машина. Авторът лично е написал на заглавната страница: „Дневник 3. От пролетта на 1982 г.“

По това време Макс Фриш живее в Ню Йорк с тогавашната си спътница Алис Лок-Кери, позната като „Лин“ от повестта „Монтаук“. На нея е посветен този трети дневник, чийто неочакван финал вероятно съвпада с раздялата на Фриш с американката през пролетта на 1983 г.

„Бележки за един трети дневник“ е смесица от моментни записки и по-дълги пасажи с размисли. Привидно бегло нахвърляните бележки са издигнати в ранг на литературно произведение: „В Америка има всичко освен отношение към трагичното.“

Цитати:

*
Привързан ли съм към живота?
Привързан съм към една жена.
Това достатъчно ли е?

*
Мисълта, че цивилизацията ни скоро може да загине – само бременните и политиците могат да се абстрахират от нея. На всички други им минава през ума, дори и да не отварят дума за това освен на шега; един се надява, че някой ден ще пее на голяма оперна сцена, Вера копнее за времето, когато няма да е вързана за двете си деца, а ще е свободна да твори, каквото и да значи това, а други продължават да говорят за инвестиции, но прокрадващата се мисъл, че скоро всичко може да свърши, си казва своето – за повечето хора бъдещето след тяхната смърт е безсмислица.

*
Почти непреодолима погнуса от пишещата машина, опити да пиша на ръка, веднъж дори с магнетофон, но напразно.
Трябва ли да имам нещо за казване?
Непрестанното жужене на една дебела муха при прозореца доказва, че унивам, но не ставам да отворя. Тишината ще е също толкова пуста. А когато телефонът звънва, го оставям да звъни…
Няма ме.
Не знам какво става.

*
Животът като оазис –
смъртта като заобикалящата го пустиня…
Откъде знам това?

*
Не съм болен или поне не го знам. Какво е станало с думите? Разклащам изреченията, както се разклаща повреден часовник, и ги разглобявам; така минава времето, което часовникът вече не показва.

*
че снегът се е стопил, – не е вярно. Тук-там поляните са цъфнали. Жълт храст като заря. Цъфнала магнолия. Но по хълмовете отсреща все още има сняг. Синевата над него като тази над Средиземно море. Гората все още не е зелена, а сиво-кафява, като козината на заек; човек изпитва желание да погали хълма.

*
Какво се очаква от един писател?
Да дава интервюта.

*
В Америка има всичко…
освен едно:
отношение към трагичното.

*
Представата, че ежедневният ни боклук не изчезва, а черните и зелени чували се трупат ли трупат, докато улиците станат непроходими – нелепа представа, знам, но ми хрумва често, когато изнасям поредния чувал.

*
Всичко е като преди десет години!
Спящата жена е друга.
Аз съм все същият.

*
Когато веднъж посетих гроба на майка си, бях объркан. Със сигурност мъртвите не са при камъка с имена им.

*
Когато нощем не знам откъде на сутринта ще събера кураж, а след това отново заспя… появява се най-късно докато правя кафето, подобно на вярно куче, което е спало до леглото: куражът! да вдигаш телефона, а след това да отидеш в града, да разговаряш с мили хора и да забравиш всичко, което си знаел през нощта; да не виждаш бъдещето, като слепец, воден от куче-водач.

*
представата, че след нас няма да останат хора, унищожава със задна дата преживяното от нас.

*
Кръгът на приятелите ми сред покойниците расте все повече. Скоро ще съм най-старият в рода. Само майка ми и сестра ми все още са по-възрастни, баща ми става все по-млад от мен. Всъщност почти не се познавахме и рядко мисля за него. С брат ми скоро ще бъдем на една възраст. Той беше по-добрият брат. Объркан съм, когато се запитам кой от мъртвите ми липсва. Храня се сам…

*
С мъртвите е трудно, защото никога не са виждали хората, с които съм днес

*
И преди съм казвал, че съм алкохолик. Сега това не е кокетничене. Аз съм алкохолик. Само в клиника мога да откажа пиенето.

*
Туризмът, телевизията, смяната на модите, алкохолизмът и наркоманиите, сексизмът, консуматорският ни глад под кръстосания огън на рекламата и пр. – всичко това говори за чудовищното отегчение на нашето общество. Как се е стигнало дотук? Общество, което произвежда смърт както никога досега, но смърт без отвъдност а без нея има само настояще и по-точно казано – мигновеността на нашето съществуване като празнина пред смъртта.

*
Някой го намират за шик – да живееш ту тук, ту там; понякога е забавно, понякога просто неудобно (къде са книгите, които ти трябват в момента, бележките, някой документ и пр.), и по същество го приемам като знак за житейски провал.

*
Една лекарка, която от петнайсет години ръководи болница в бедняшки квартал, вече не знае какво да прави… Държавата, най-богатата в света, е съкратила наполовина издръжката на болницата – ясно е, че парите за въоръжаване все трябва да се вземат от някъде, бедните трябва да го разберат.

*
Вярвам ли в астрологията?
Моля.
Защо не в преселението на душите?
Моля.
Все в нещо трябва да се вярва…
Тълпи от спиритуалисти без бог.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Бележки за един трети дневник“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *